facebook3

ИСКРЕНО И ЛИЧНО

Тези разкази или фейлетони от поредицата „Хумора на Ненчо и още нещо” - наричайте ги, както си искате, са скалъпени от Сирмо Петров Сирмов. Реших да преразкажа това, което съм чувал и запомнил от разказите на старшинката Ненчо още преди много, много  годин, с ясната цел  да се  съхрани и препредаде на по-младото поколение парашутисти, част от този хумор, с който се разтоварвахме по време на продължителните зимни и летни лагери или дългите и скучни „паузи” по време на организирани парашутни скокове, поради забрани и лоши метериологични условия, а не заради някакви мои заслуги. Може би, скалъпявайки тези разкази, съм си позволил твърде голяма свобода и съм видоизменил твърде много това, което всеки друг, който помни разказаното от Ненчо, би го препредал далеч по-точно и правилно. Но, както и всяко друго нещо, така и тези разкази или каквото там са, каквито и да са, могат да ви бъдат, както полезни за разтоварване, така и вредни, зависи от този, който ги чете.

Вероятно, ще се намерят и такива, които, ще кажат, че много от скалъпените изрази, ако ги нямаше, щеше да бъде по-добре, но дори и така да е, не споря, но чистосърдечно признавам, че не съм препредал точно всичко, което съм чувал от Ненчо едно към едно, даже напротив, придържал съм се само към темата. Но дори и да допуснем, че много от нещата са измислици и, че историйте много са украсени , променени  и даже пресолени – ще кажя, че пак не бих се засрамил, затова, че не всичко, даже по-голямата част от  разказaното не  е хубаво, защото аз, честно да ви кажа и нямам абсолютно никакви претенции, че всичко е добро и съвършенно.

Не се и съмнявам, че ще има и такива, които ще кажат, че разказите изобилстват с хапливи, обидни слова и празни приказки и, че не прилича на човек на моята възраст да постъпва така. Но за съжаление, към настоящият момент, все още не се е намерил човекът (хората), който е (са) по-можещ (и) и има (т) желание да се включи (т) в подготовката на хумористичните страници на този сайт. Но аз продължавам да чакам и съм убеден, че този (тези) човек (хора), рано или късно, ще се появи (появят) и колкото по-рано, това се случи, толкова по-добре ще е  за нашите членове и симпатизанти, за което предварително му (им) благодаря. А докато този или тези можещи да пишат хумористични разкази хора се появят, аз упорито ще продължавам да ви изтезавам със глупостите, които скълапявам.

humor nencho 2

ВОЕННИЯТ  ПРОФИЛАКТОРИУМ НА БОРОВЕЦ.

Хубавото на вилата в курорта  "Боровец" използвана за военен профилакториум беше, че се намираше почти в центъра на комплекса, недалече от автогарата - която се наричаше "ЕСКАПЕТО", и който и да я  е кръстил така, ще да е бил умен човек, защото заемаше стратегическо място в комплекса и служеше, като  твърд  ориентир на почиващите - „възстановяващите се летци и парашутисти”, след среднощните  им подвизи. Едва ли е необходимо те да се разказват, пък и не е това целта на автора, но, кой знае, може би по-нататък ще остане време и за тях.

Макар и вилата да беше толкова стара и с изключително некомфортни  условия за настаняване: общи стаи с по 5-6 легла в тях; обща баня и т.н., всички летци и паращутисти си я обичаха и с нетърпение очакваха да се „доредят” до двуседмичния престой (странно защо беше наречен възстановяване) във вилата, който им се полагаше веднъж в годината. Там далеч от напрежението на скучното казармено ежедневие и напрегнатия, ускорен ритъм на градския живот, успяваха добре да отпочинат и се презаредят.

Беше, около девет часа сутринта, в началото на декември, в единствената зала на вилата  се бяха събрали всички почиващи летци и парашутисти. Старшият на групата създаваше отганизация по дни за смянята.

В този момент Ненчо (старшина в парашутния полк в Пловдив, прочул се със своя хумор и ползващ се за това с огромен авторитет, всред  младите  офицери, старшини и войници), свърна  пред паркинга на вилата своя  грохнал Москвич с изтърбушени седалки, в който всичко скърцаше и се тресеше, сякаш всеки момент ще се разпадне. Като избра по-отдалечено място, Ненчо с мъка зави и бавно паркира старата „лимузина”, боята на която беше толкова избеляла от слънцето, че трудно можеше да  и се определи цвета, пъргаво излезе от колата, която трудно можеше да се оприличи на такава, но да не навлизаме в подробности. Та Ненчо извади от багажника огромен куфар, огледа се, сякаш за да се убеди, че никой не го е забелязал и с бодри стъпки се запъти към рецепцията. Походката му беше като на човек, който знаеше къде отива.

Щом влезе в огромното полутъмно  и тихо фоайе, в което  бяло, дъбово, вито стълбище величествено се виеше нагоре и се губеше в мрака на втория етаж, веднага го лъхна приятна топлина. Фоайето, блестеше от чистота, пъстрите пердета на прозорците, меката мебел и изобилието от зелинина, предаваха усещането за уют и успокоение.

То се осветяваше от тежък кристален полилей, а по стените тапетите на рози, малко поизбелели от времето и потъмнели от прахта, явно преди много години са били налепени, за да подхождат на покрития с паркет под от който беше останала една тясна и излъскана като стъкло ивица пред регистратурата. Останалата част от пода бе покрита с тежък тъмнорозов килим,който изглеждаше много скъп. Изобщо фоайето  все още си беше  красиво.

Ненчо, беше облечен с  гълъбовосин костюм, с безупречно огладен панталон, светло синя риза, вратовръзка, черни високи обувки и черни памучни чорапи на тъмно сини ивици. Беше спретнат, чист, избръснат и трезвен и въобще не го беше грижа, дали някой знаеше за това. Със стройната си широкоплещеста фигура, макар, вече да  надхвърляше четиридесетте, си оставаше, младолик, енергичен, с остри черти и интелигентно лице - от цялата му осанка личеше властност и величие – като на "армейски генерал".

На рецепцията на вилата две привлекателни момичета  щумно обсъждаха  нещо, като се кикотеха  не съвсем възпитано – едната беше приятно тъмнокосо момиче, на около дваисетина години, - другата кокетна  блондинка, гонеща тридесетте.

Ненчо  се изкашля тихичко, за да обърне внимание на скромната си особа, усмихна се сдържано, свали шапката си, поклони се почтително и вежливо поздрави:

-Добър ден уважаеми госпожици! Крайно ми е неприятно, че Ви  безпокоя  и Ви нарушавам  спокойствието! Позволете ми да Ви се представя и същевременно да Ви се извиня, че закъснях за смяната, но какво да се прави! Служебни задължения!

Тъмнокосото момиче вдигна нагоре глава, а буйните и черни коси блеснаха на светлината, като разкриха красивото и лице. Беше облечена в стегнат костюм с консервативна кройка. Цялята и фигура излъчваше онзи стил, който абсолютно точно отговаряше на заобикалящата я обстановка. Тя смени позата на краката си и придърпа без никакъв видим ефект късата си поличка, която прикриваше твърде малко от добре оформените и бедра, дълбоките и черни очи го гледаха усмихнато и с искрена радост и тъкмо повдигна финната си брадичка и се канеше да каже нещо, когато изведнъж Ненчо я изпревари.

-Какво има скъпа, на тази светлина изглеждаш като ангел. Къде остави крилцата си? Май трябваше да си сложа слънчевите очила.

 Момичето направи опит да му отговори, когато внезапно той пак я изпревари.

-Болеше ли, когато падна от рая? - Успя  да изръси поредния си бисер Ненчо.

 Младото момиче, видимо се изчерви и пообърка малко, та едва да пророни:

 -Добро утро, господине. Благодаря ви! Е, чак, пък ангел. Аз съм едно, съвсем замно създание.

Усмивката и беше колеблива, но човек лесно можеше да я склони да бъде любезна. Имаше хубаво тяло - дребно, гъвкаво, стегнато, твърдо и добре оформено. Седеше много вдървено, с ръце поставени на страничните облегалки на стола, с прибрани колене, а цялото и тяло, бе сковано в позата на египетска богиня. чиста, като планински поток и волна като вятъра. Абе,  откъдето и да я погледнеш,жена, та дрънчи!

Блондинката, главата на която беше леко наклонена над  някакво списание, го изгледа с изпитателен поглед, а от светлината над нея в добре поддържаната и  коса, достигаща почти до кръста и искряха огнени блясъци. Фигурата и бе стройна, макар и да беше леко закръглена, което униформения и костюм, още повече подчертаваше, търпеливо изчака Ненчо да свърши с ласкателствата  си към по-младата и колежка, изгледа го, с изпитателен поглед, постоя така около секунда - две и  след  като се убеди, че не греши, по устните и се стрелна мигновенна усмивка:

-О, оо ! Тя явно се изненада, като го видя. Наистина вече не вярвах, че ще престигнеш. Ненчо, ама това ти ли си бе? Едва те познах! Отдавна не си идвал. Да не си ни сърдит нещо? Как си? Къде се губиш? Я виж ти, като старо вино си, колкото остаряваш, все по-хубав ставаш – продължаваше да чуролика с нежния си глас блондинката.

Ненчо, я изгледа с любопитен и  оценяващ поглед. Тя изглеждаше превъзходно - блестяща, очите и излъчваха някакво сияние. Деликатен и с чювство за хумор, той прие скромно  и с достойнство, направения му комплимент и естествено не и остана длъжен.

-О,оо...Пепи! -Ама. това ти ли си бе? - Какво чувство на физическо блаженство и удовлетвореност, се разля по цялото ми тяло. Не се ли наричаше това чувство на еуфория? Изглеждаш превъзходно, направо блестящо ,а красивите ти очи продължават да излъчват все същото сияние.

И може би Ненчо, нямаше никакво намерение да спира словоизлиянието си и да реди изтърканите си комплименти, ако разбира се му беше позволила блондинката и разбира се, ако тя не беше толкова обиграна и житейски мъдра за годините си жена, която изглежда притежаваше, не само ослепителна красота, но и значителен интелект и професионална мъдрост и коректност.Та, тя, хладно се усмихна, като явно му даваше да разбере, че никакви изблици на сърдечност, не могат да минат пред една изпечена администраторка, внимателно, но и властно го прекъсна  заявявайки му.

-Сърдечно, благодаря Ненчо! - Продължаваш да си все така галантен и остроумен, но аз не съм Пепи, а Уси.

А, Ненчо, се усмихна дяволито и внимателно подбираше думите с които да и отговори. Много му се искаше да изтърси, абе Пепи, Уси, все тая, има ли значение, нали е все едно и също студенокръвно влечуго - силно отровна пепелянка или усойница, която паднеш ли и не прощава. Воден обаче, от твърдото си убеждение, че жените са доста несполучлив опит на природата да създаде човек, но и примерен, че макар да са необходимото зло, че с тях е зле, но без тях, е още по-зле и, че  без тях не може, но въпреки всичко за него те  си оставаха странни творения на същата тази природа.

humor nencho 3

Ненчо, съвсем лекомислено се канеше да изрече на глас мъдрото си умозаключение. Но после, след като оцени обстановката, изведнъж  реши, че ще е по-разумно, ако спре до тук, явно преценил, че и блондинката, която той много добре познаваше, не беше никак лесна, а и  благодарение на  вроденото си чувство за самоконтрол, навреме осъзна, че не е нужно да продължава в този дух и се задоволи само да изрече:

-О,миличка, извинявай, аз май малко се поовлякох.

И тъкмо си мислеше накъде да насочи разговора, когато  блондинката, го прекъсна делово и с власния си глас, започна да нарежда:

-Извинен си! Не се притеснявай! Дошъл си на почивка! Да не обръщаме внимание на моментното увлечение, с размяната на любезности. - А сега нека те регистрираме, че само ти, остана от смяната.

Живото и лице с високи скули бе вдигнато нагоре, а буйните и руси коси блестяха на светлината. Много и се прииска да му каже, че нали  именно затова бог е създал жените, за да покаже на мъжете, че са абсолютни задници, но познавайки добре характера на Ненчо и, че той в никакъв случай нямаше да и остане длъжен, изведнъж взе решение  да се въздържи. Макар и да положи видими усилия да запази самообладание, бузите и бяха пламнали, а от очите и излизаха гневни искри.

humor nencho 4

Това накара Ненчо с болка  да установи, че е прекалил този път и явно е засегнал сериозно администраторката, която познаваше отдавна, но от друга страна  пък, да установи, че както хамелионът  бързо сменя  цвета на тялото си, така и тя бързо сменя настроението си. Явно, възрастта бе пошалила външната и красота, но характера и се бе променил видимо.

-Ха! възкликна Ненчо - Гневът ти ми харесва.

 -Продължавай с тези приказки и ще видиш какво ще се случи!

 -Нима бях толкова лош?

-Безобразен!

-Извинявай, не се сърди! Явно с годините, чувството ми за мярка, сериозно се е променило, в отрицателна насока, разбира се. За което, искрено съжялявам.

Това признание, явно малко я омилостиви. Тя му  се усмихна с една от онези краткотрайни усмивки, в които очите дори не вземаха участие и  се задоволи само да отрони:

-Доколкото те познавам, силно се съмнявам, че искрено съжаляваш, но хайде да приключваме. Отивай да се настаниш. И ако побързаш, все още можеш да се включиш в програмата за деня.

 Чернокосото момиче, услужливо предложи да го съпроводи до  неговата стая, но той категорично отказа.

humor nencho 5

-А, благодаря Ви любезна госпожице, но сам ще се оправя, не искам да Ви бъда в тежест, пък и то тук ми е като втори дом - излъга той и чак се изчерви от срам.

После взе куфара си и бавно се заизкачва по дъбовото стълбище към горния етаж, като се упрекваше и гневеше на себе си, защо отказа така лекомислено на момичето, да го съпроводи до стаята му и се чудеше сега, как ще се оправя, както вече споменахме, вилата беше много стара и с крайно нестандартно разположение на стаите. Това предполагаше, доста обикаляне, преди да откриеше номера на стаята си.

Разположен близо до прозореца в залата, Васил  - също толкова известен шегобиец, абе направо казано зевзек си беше, пръв забеляза пристигащия Ненчо, охили се до ушите и се провикна.

- Я полковник Ненчев пристигна! Скочи и се провикна към останалите парашутисти - Хайде да му помогнем да се настани.

Останалите присъстващи се заогледаха, залата се оживи. Някои промърмори.

- Само това ни липсваше - полковник. Не ни провървя този път. Пропадна ни почивката.

Другите парашутисти се спогледаха очудено, но си замълчаха. После погледнаха с изненада към Васил, който охилен до уши им намигна лукаво и те макар и неохотно се спуснаха след него да помагат на „полковника”. По средата на коридора Никола, дори не издържа и се провикна към Васил.

- А бе, ти с всичкия ли си? - ще се издъним, ще станем за резил пред летците, стига с тия излагации.

 Васил продължаваше да се хили и приглушено  му отговори.

 - Я не се впрягай! Майтап, бе майна. Дошли сме на почивка. Отпусни се малко, не се впрягай така.

 В това време излязоха и останалите почиващи от залата да видят що за „полковник” ще да е този.

Ненчо тъкмо се чудеше, към коя част на коридора де се отправи, като продължаваше да се упреква, че е отказал предложената му помощ, чу веселата глъчка, обърна се и  като видя познатите лица широко се усмихна.

 Васил решил да играе докрай играта си, като видя Ненчо се провикна.

-Хайде бе господин полковник! Какво стана? Чакахме Ви още вчера. Къде спряхте Ферарито? - Затича се, грабна куфара на Ненчо и започна отревисто да докладва.

-Стаята  Ви е в дъното на коридора, не успяхме да Ви уредим по-добра, но такива са за съжаление условията в цялата вила.

Ненчо се усмихна многозначително и явно с охота прие да играе, подготвената му нова роля - нова, нова, колко да е нова, като това си беше негов патент, да се изживява като „полковник”, та той и с това си беше всеизвестен и не веднъж даже и мъмрен от командира на поделението, ама, както вече споменахме, много държеше  на „извоювания си автоитет” и не можеше така лесно да се откаже.

Той много добре  знаеше, че принадлежи към категорията „прашоляк”, както, между другото, често обичаше да се самоопределя сред колегите си - който, като тупнеш с крак се разпилява на безброй посоки, та не можеш му хвана дирята. Може би и това беше една от главните причини, да се вживява, като „полковник” и вероятно по този начин за момент, да се измъкне от тази категория.

Та, Ненчо,  хитър, дяволит човек, с ум бръснач и пълен с дяволи, уж тебе гледа, ама далече зад теб вижда, а и очите му  блестят и все  се усмихват и нали си беше всепризнат шегаджия, веднага се включи в постановката и като огледа многозначително любопитните погледи бавно, но убедително, с присъщия  само на него тембър  отговори, като внимателно следеше, как се посрещат думите му и владее ли  положението. Не, че му беше за пръв път, но все пак, не можеше  да  си позволи да се изложи, но най-вече  да разочарова младите парашутисти от смяната. Този авторитет го  е градил с години и не можеше, просто ей така, слека ръка да го срине.

-А, благодаря Ви момчета. Вие настанихте ли се добре? Аз, знаете  ме, не съм капризен, където сте ме настанили, там да бъде.

 И като се убеди, че владее положението, бавно продължи.

-Не съм очаквал, че и това можеше да ми се случи! Тази сутрин, Ферарито не искаше да запали. Половин час го гледахме умно!, ама нали нищо не му разбираме, бутахме, с друга кола го дърпахме, накрая се оказа, че е залепнало релето. Но, то, дето се вика, тъй да се каже, човек умира, та колата, па, макар и Ферари ли да не се повреди. Няма, нищо, електроника - както изведнъж отказа, така и от раз се оправи. Дяволска му работа.

Няколко от момчетата интусиазирано коментираха, даже по-любопитните се запътиха към паркинга за да разгледат мощния звяр, което пренуди Ненчо да реагира светкавично.

-О,о! момчета искренно съжалявам, но пропуснах да отбележа, че сутринта оставих Ферарито в сервиз в София и от там пристигнах с такси. - И като видя разочарованието появило се в очите на момчетата продължи: - Но не се разочаровайте де, като го взема от ремонт, ще имате щастието, дори да се повозите, не само да го разгледате.

Това, явно пооспокои разочарованите момчета, а Ненчо измъкнал се достойно от първия капан, в който, без да иска щеше да попадне, побърза след Христо, който, настоятелно го подканяше да го последва към стаята му.

Стаята в която беше настанен Ненчо, беше горе - долу прилична, макар и оборудвана със стари, но запазени мебели, е малко поизносени, но това нямаше особенно зачение, по-важното, че беше чисто, уютно и приятно топло.

След, като се настани и се преоблече в удобния си спортен екип в светло син цвят с бели кантове по ръкавите и отстрани на долнището и обу новите си маратонки - Ромика, Ненчо се включи в групата, която се подготвяше за „дългия  и изморителен”  поход, чак до кафе "Чайната" - я има три - четири километра, я няма, а най вероятно и по-малко, но нали хората са дошли да отпочинат, да не се задълбочаваме.

Старшият на групата, въздебеличък майор - дребничък, енергичен човек от техниците на летище Крумово, който отдавна беше надхвърлил годините за званието си, се представи на „полковника” и му предложи изготвената Програма за смяната, като му  напомни, че той като най-старши по звание, следва да бъде и старши на групата.

Ненчо го изчака великодушно да завърши и смирено му отговори:

-А момче благодаря! Аз съм дошъл на почивка. Ти, ще си останеш старши! Ти си подготвил Програмата,ти ще ръководиш нейното изпълнение.

 Старшият, който, явно остана доволен от получения отговор, леко се поизчерви и скромно отговори:

 -Благодаря за оказаната чест! Ежедневно, ще Ви държа в течение!

 Ненчо, махна с ръка, усмихна се за да го укоражи и му подвикна:

 -Майоре, смело и пълен напред! Аз, съм зад Вас! Дерзайте! Отговорно и с чувство за дълг!

Обстановката се разведри. Момчетата се поуспокоиха, явно „полковника”, не беше чак такъв „сухар”, какъвто очакваха. Събрани по групички, тихо коментираха като все още го поглеждаха с недоверие.

А навън с всяка изминала минута слънцето ставаше все по - ослепително, макар и да беше началото на зимата. Чу се отревиста команда на майора и колоната бавно се проточи по влажната пътека към крайния пункт на похода.

Младите летци, доста се позачудиха, откъде и как  този „полковник”се е сдобил с Ферари, къде служи и що за човек е, шушукаха си тихичко, ама не смееха да го попитат.

Любопитството все пак надделя и едно от момчетата възнисичко, високо подстригано с мустаци, като миши опашки, се ухили срещу Ненчо, а златните му зъби лъснаха на слънцето, като ловджийски патрондаш. Странен екземпляр! А очите му шарят, като прожектори по небето по време на заря. Подсмихва се под мустак и изстреля въпроса си към Ненчо на един дъх:

 -Че, как тъй се сдобихте с това Ферари? Ние за Лада не можем да се доредим! Малко нескромно от наша страна, ще ни извените, ама много ще ни е интересно да узнаем, къде и като какъв сте служили, как сте постигнал всичко това?

 А, Ненчо, като човек пълен с дяволии, само това и чакаше, смигна към парашутистите да мълчат и промърмори глухо:

-Е момчета, тя моята съдба е много дълга, сложна и нерадостна! И на най-големия си враг не бих я пожелал! Ама няма да я започвам от началото! – сподели Ненчо и се загледа към върховете на  един от боровете, като умишлено изчакваше, за да се убеди, че владее положението и никой не се усъмнява в думите му.

 -Добре де, с какво толкова е сложна съдбата Ви? Разкажете ни, че да се поучим. - полюбопитства  момчето, явно не схванало, накъде отиват нащата.

Ненчо огледа още веднъж наобиколилите го, за да разбере доколко са заинтрегувани или по-точно казано наивни, почеса се, позамисли се малко и като започна да разказва едни лъжи, че да се чудиш и маеш, откъде ти е дошло! И лъже, ама не, да речеш за интерес, а тъй, само за шега.

-Аз колеги, дълги години бях летец, летях на какви ли не машини, обиколих всички авиобази в страната.

Летците, доста се изненадаха като чуха това и още повече се успокоиха. А значи, техен човек, няма страшно, ще се живее. Възнисичкият летец, продължи да любопитства.

-На какви самолети сте летели? Имали ли сте летателни произшествия?

Ненчо се позамисли за малко, поосмихна се под  мустак и реши да ги плъзне, пък каквото ще да става. Санким, както вече отбелязахме, не му беше за първи път. Ако мине,  мине,ако ли не пак добре, все някак си ще го преживеят. Реши да започне с любимия си  разказ, донесъл му доста „слава” и който почти винаги минаваше.

humor nencho 6

МАГНИТНИТЕ ОБУВКИ.

Ненчо много добре знаеше, че успехът на  една шега зависи, както от ухото на слушателя, така и от езика на този, който я е казал, затова  водейки се от българската поговорка „от шега глава не боли”, отдавна беше усвоил изкуството да съченява и разказва, толкова изкустно, че понякога и той се учудваше  и изненадваше от себе си. Но нали вече беше натрупал, толкова опит, че лъжеше, рутинно и без да влага много усилия, дето се вика  истински „Ас”. Чудото му не можеш го откри на два часа път от тука. Както споменахме този разказ му беше донесъл доста „слава”, но сега беше по-различно, аудиторията беше от летци и Ненчо трябваше много да внимава, как ще го разкаже, трябваше да се преразкаже убедително и доколкото е възможно достоверно, шегата трябваше да бъде с мярка, за да не се усетят. Но и това за Ненчо не представляваше особенна трудност, защото той беше изключително начетен, умен и природно интелигентен човек, с много богата обща култура. Та като взе решение, този път да се придържа повече към достоверността и фактите и по малко към остроумията започна.

humor nencho 7

- Като всеки млад летец, завършил военното училище, бях разпределен да служа в отдалечен гарнизон. Започнах да летя на изтребител  Миг-19. Всичко вървеше нормално, до злополучната  пролет на 1985г., когато  три изтребителя излетяхме от базата в която служех, изпълнявахме рутинен полет, метереологичните условия бяха много добри. Някъде около Ямбол, за мое голямо нещастие една гарга попадна в двигателя и се наложи да катапултирам, аз оцелях, но машината се разби. След този случай ме прехвърлиха в  транспортната авиация.

Разказът ставаше все по-интересен и заинтрегува повечето от момчетата, около Ненчо се насъбраха доста слушатели, това явно го окуражи и той без да губи темпо продължи.

-Летял съм на почти всички транспортни самолети, на въоръжение в армията ни по това време: Ли-2; Як-9;Ил-2; Пе-2: Ил 10; Ил-14; Ан-26 и Ту-2.

humor nencho 9

Тук вече, Ненчо малко се стресна, да не би да присоли нещата и да се усетят, все пак летци са хората, ще вземат да съберат две и две и да го разкрият, затова реши, докато владее положенито да ускори историята си.

-Та вдигнаха ни по тревога в една студена зимна утрин, аз тогава вече служех във военната база в Бургас и ни поставиха задача да излетим за базата в Божурище, край София, за да пренесем някакъв товар. Аз бях командир на екипаж на  транспортен самолет Ил-14, а останалите момчета от екипажа ми бяха, като вас млади, ще ме извените за сравнението, но крайно неопитни.

-Всичко вървеше добре докато наближим Стара Загора, че като навлезнахме в зоната на една плътна облачност, та започна едно „друсане” и пропадане във „въздушните ями”, една турболенция ви казвам, ръцете ни щяха да се скъсат, едва удържахме машината. По едно време се чу оглушителен шум и единият двигател на самолета спря да работи. Момчетата от екипажа се изплашиха много, бяха на прага на паниката. Всички гледаха към мене, усещах, че ако не действам незабавно и решително ще изпусна нещата, а и машината започна да губи височина. Незабавно дадох указания на екипажа да поддържат курса и да задържат  машината на тази височина, колкото се може по-дълго време, скочих, облякох  гащиризона, обух магнитните обувки, взех сандъчето с инструменти и се  затичах към вратата. Отворих я с мъка, обърнах се към момчетата, в чийто очи  уплахата и  паниката видимо вземаха  превес. Усмихнах се и ги поздравих с вдигнат нагоре палец и свит юмрук-установен поздрав в авиацията за късмет.

 Ненчо спря за миг за да се увери, че владее положението и слушателите му още са унесени и не са се усетили, че ги „пързаля” и продължи.

-Изнесох се  бързо по крилото до левия двигател, който беще безмълвен и като започнах един ремонт, та  чак след  15-20 минути успях да отстраня повредата, но ми се стори цяла вечност.

Мащината бързо губеше височина, погледнах към кабината, а  момчетата с ужас сочеха  набличаващата земя и ме подканяха да побързам. Затичах се със все сила  по крилото, скочих през вратата, затворих я мигновенно  и се провикнах:

-Пали левия двигател. Колесника на машината облиза върховете на дърветата в горичката под нас. Изведнъж машината се разтресе и се чу така очаквания, иначе оглошителен, противен и  недолюбван, висок шум на угасналия двигател, но в случая посрещнат с радост и облекчение.

 Машината с мощен вой започна бързо да набира височина. Момчетата сияеха от радост и щастие, че са отървали кожата. Целият екипаж  ме гледаше с уважение и възхишение.

-Нали съм скромен човек, приех смирено всичко, което ставаше около мен и отговорих само: - Е  момчета, не ми беше за първи път! И друг път ми се е налагало да извършвам ремонти в открито пространство на летяща машина, с помоща на магнитните обувки, макар много от колегите  да се съняваха. Сега, поне вие се убедихте.

Ненчо, с бърз поглед се обеди, че още никой не се е усетил, хвърли догарящата  си цигара и се шмугна в "Чайната" - крайния пункт на похода, до която между другото неусетно вече бяха пристигнали.

Настана тишина. Парашутистите, който бяха чували неведнъж по различни поводи  тази историята, едва сдържаха смеха си. В първия момент, младите летци не се усетиха и гледаха „полковника” с уважение, изумени от чутото и изобщо не продумаха нищо. По едно време едно от младите момчета се плесна по челото и извика.

-Ама, чакайте малко, бе хора, за какви магнитни обувки става въпрос, за какви ремонти говори този човек?

-Та  нали крилата на самолетите не са от желязо, а от аерон и магнита не действа и започна да се превива от смях.

Всички избухнаха в смях и започнаха едни коментари, настъпи една олелия, но по едно време, преди да влязат в "Чайната"  един от тях се усети и викна.

-Стига толкова, дайте малко по-сериозно, да не обидим, „полковника”. Нека  бъдем дипломатични и внимателно да се престорим, че му вярваме, нека изчакаме, да си изясним ситуацията и чак тогава да го попитаме.

Когато влязаха в "Чайната", Ненчо вече беше  получил  поръчаната чаша приятен топъл планински чай и отпиваше бавно и аристократично, сякаш нищо не се беше случило.

Момчетата го наобиколиха и смирено го помолиха, да седнат на неговата маса,  като умело се правеха, че нищо не са усетили и, че са наивници, за да продължи заблудата. На всички много им хареса  хумора на Ненчо и искрено приеха да играят ролята на наивници, защото хумора им допадаше, пък и за първи път се срещаха с такъв изкусен разказвач, преразказващ с такова обаяние и изключително изкусно хумористични истории.

Ненчо, също реши да продължи да играе ролята си, правейки се, че нищо не забелязва и нали все пак са на почивка, защо да не ги повесели, да се поразтоварят момчетата.

Погледна ги весело и с примерен жест  с ръка и широка усмивка, посочи столовете около масата и заяви.

-Ама разбира се, за мен е чест да бъда на една маса със хора като Вас, посветили се на тези мъжка  и отговорна, изключително рискова професия.

След като се настаниха и направиха поръчките си, едно от момчетата с весела усмивка на лицето, гледаш го една стиска човек, ама очите му  светкат като на котка в пещ, не се сдържа и се обърна към „полковника”:

-И как се разви по нататък службата Ви? Имали ли сте и други тежки ситуации, като тази? Ненчо, със задоволство констатира, че  е постигнал желания ефект, на момчетата им е харесала изторията  му и истински се забавляваха, затова без да чака повече подкани, реши, че подобна аудитория от добри слушатели не е за изпускане. Пък, както вече отбелязахме, на почивка, хората трябва да се разтоварят.

humor nencho 10

ПАРИЖКИТЕ ЯГОДИ.

Пък и от друга страна, защо да не се позабавлявят момчетата, още повече, че им беше интересно, а пък и за него, не беше никакъв  проблем, даже му харесваше да бъде център на внимание.

Та, след като отпи малка глътка от приятния, ароматен, планински чай и внимателно постави чашката на масата, без да чака повече покани бавно и със сериозно изражение на лицето започна поредната си история:

-А, бе момчета, както Ви казах вече, тя моята съдба никак не беше благосклонна, ама така ми било писано, какво да се прави. Продължих  да си изпълнявам задълженията, честно и почтенно и да помагам на по-младите да усвояват занаята.

-Та момчета - започна Ненчо. Един ден в края на март преди повече от пет  години ме извика командирът на авиобазата и ми каза.

-Ненчо, сключен е договор за износ на оранжерийни  ягоди за  Франция, но самолетите на гражданската ни авиация не достигат. Затова е заповядано да им се помогне с  транспортни самолети  от армията. Ти си един от висшите и най опитните ни летци, "въздушен Ас", както се казва! Приготви си екипажа и машината и  утре до 09.00 ч. се предислоцирайте  на гражданското летище в Пловдив за натоварване и в 15.00 ч. излитате за летище „Орли” в Париж.

Та-продължи Ненчо, подготвихме машината и на другия ден, пристигнахме на летише Пловдив натовариха ни с ягоди и в зповядания час излетяхме за Франция.

-Полета се осъществяваше нормално, макар и доста стара, машината  бучеше монотонно и уверено поддържаше курса и разрешената височина - летяхме на 10000 м.. Прелитахме над австрийските Алпи, а времето ясно, ясно, та нито едно облаче, че като блеснали ония ми ти заснежени върхове, красота ви казвам, неземна, трудно можеш я описа, ако не си поет. Та захласнали сме се ние по тази хубост, очите не можем да си отместим от нея.

-По едно време от високоговорителя най-неочаквано долетя приятен женски глас, който ни извади от унеса.

-„Балкан Еър”, Полет-2! Говори кулата на летище „Орли”! Добе дошли във въздушното пространство на Франция. Оттук ви поемаме ние. Преминете на пет-две-нула и следвайте курса.

-Благодаря ти, котенце, начерви си устничките, докато чакаш да се приземим – отвърнах и аз с не дотам съвършенния си английски и погледнах умолително към втория пилот, който знаеше перфектно езика. Пооспокоих се , когато ми кимна одобрително. – Последва кикот.

След секунда, прозвуча гневният глас на мъж, който се представи за началник - смяна на наземните диспечери.

-Кулата до „Балкан Еър”! Полет-2! Ограничавайте се само в служебни разговори!

-Да, Сър! - отговори моментално втория пилот  и ме погледна укорително.

-Много е кибритлия пък този бе, пали от половин оборот. Много е нервен - казах аз. Това  си личи, независимо от рутината на профисиалната сдържаност. Но пък може ли човек да си остане спокоен  при тяхната бъркотия.

-Дръжте този надут петел далече от мен, рекох аз, като намерих забележката не само за остроумна, но и за точна.

Вторият пилот кимна сглава и отново всички се съсредоточиха в изпълнение на задълженията си.

Всички в пилотската кабина, бяхме вдигнали по една  от  слушалките нагоре. Така можехме да разговаряме нормално и едновременно с това да чуваме всички радиосигнали. Шумът на двигателите, постоянен, но не и заглушителен, ни осигуряваше обстановка на уединение. Но и докато разговаряхме ,по опит и навик следяхме осветените табла с приборите пред нас, встрани и отгоре. Всичко вървеше нормално.

-Изведнъж се чу рязък удар, свиреп пукот и един от илюминаторите в товарния отсек на самолета се пръсна на парчета. Самолета се разтресе и миг след това, настъпи разхермитизация. С оглушителен рев и  със силата на ураганен вятър, въздухът от самолета, досега поддържащ нормално налягане, се устреми през зеещият отвор към  разредените високи слоеве на атмосферата. От товарното отделение към към отвора се носеше, тъмен, всепоглъщаш облак прах. Заедно с него, хаотично, като при водовъртеж, полетяха всякакви, незакрепени предмети, ръчен багаж и други вещи. Те всички летяха във въздуха, сякаш ги засмукваше чудовищна прахасмукачка. Постепенно изсмукването намаля. Машината се изпълни с хапещ, леден въздух. Ревът на двигателите и воят на вятъра заглушаваше всичко. Над главите ни в пилотската кабина блеснаха, ярки, червени светлини и пронизващ  звуков сигнал, които оповестяваха опасно за живота спадане на налягането. Усетихме мъчителна болка в тъпанчетата си.

-Та, аз пръв се поокопитих и се развиках: - Нахлузете кислородните маски! Веднага! - и сам надянах една.

-Аз, от опит знаех едно: - ако веднага не наденехме кислородните маски, само след петнадесетина секунди, щяхме да изгубим съзнание. При разхерметизиране не трябваше да се губи нито секунда. Екипажът, трябваше да  спази едно основно правило - да се погрижи първо за себе, като  си сложат, веднага кислороднитеси маски, запазвайки по този начин нормалното деиствие на мозъка си, те можеха да предприемат решения.

- Разбира се, както всички летци и ние бяхме тренирали многократно в барокамерите и тренажорите, деиствия в расхерметизирано пространство, но там всичко се развиваше в предвидима, спокойна обстановка, макар, инструкторите да се стремяха, да расработват, варианти близки до реалните, пък и в екстремална обстановка, както показваше опитът, действията на отделни членове на екипажа, често биваха хаотични и трудно предвидими, което често водеше до грешни действия, които, често водеха до фатални последствия.

-Та,  осетих, аз, че самолета рязко се наклони на дясно и стремително, започна да губи височина. Реагирах мигновенно - моментално и точно - резултат на многогодишен опит и тренировки. Предприех най - безпогрешните действия за спасяване на самолета.

-Първо включих високоговорителя над главата си. Останалите членове на екипажа, направиха същото, бързо и профисионално.

-После – продължи Ненчо, протегнах дясната си ръка към дроселите и отнех подаването на гориво. Самолета забави полета си, но трябваше да се отнеме още от скоростта, затова, подадох команда и втория пилот без да се бави, изтегли  докрай към себе си ръчката на закрилките, с което се създаде допълнително съпротивление и скоростта започна чувствително да намалява.

-До този момент действията ни бяха, автоматични. Сега настъпваше момент за размисъл: - Какво да се предприеме по-нататък? Най-важното беше самолетът да слезе безопастно на по-ниска височина. Трябваше да достигнем атмосверни слоеве с по-сгъстен въздух, за да можем да дишаме по-нормално, без да разчитаме на кислородните апарати. И чак след това да се открие повредата в самолета и се вземат последващи решения.

-Трябваше да се реши или да се спускаме постепенно и бавно, или да се предпочите стремглаво гмуркане. Независимо от размера на повредата, съществуваше още един фактор, който надделя - температурата навън беше над минус двадесет градуса по Целзий. Съдейки по парализиращият студ, които изпитвахме, температурата вътре навярно приближаваше, същата  стойност. В такъв нетърпим студ, никой човек без подходящо защитно облекло, не би оцелял повече от няколко минути.

-Къде рискът беше по-малък? Да замръзнем от студ, или да пикираме моментално?

-Времето за вземане на решения в подобни екстремални условия винаги не достигаше, което наложи да реша мигновенно, което и направих. После се обърнах към втория пилот, който монотонно  подаваше сигнал за бедствие и извиках: - Предупреди контролно - диспечерския пункт! Пикираме!

-„Орли”! „Орли”! Тук е „Балкан Еър”, Полет-2. Разхермитизация на машината. Пикираме. - На приличен англииски език, с лек балкански акцент, докладваше втория пилот.

-Натиснах щурвала напред и извиках през рамо:

 -Искай  десет.

 Втория пилот прибави:

 -Молим за ешелон на 10000 фута.

 След  около минута се чу гласа на диспечера:

-Всички ешелони под вас са свободни. Докладвайте намеренията си, щом сте готови. Ние сме на ваше разположение... 

-Щом чух, незабавно наклоних самолета надясно и издърпах лоста за спускане на колесниците. Завоят, преди пикирането преследваше двойна цел: независимо, че бяхме със предпазни колани и нямаше опастност да се залепим на тавана, нямаше да се почувства огромната центробежна сила при директното пикиране, второ: спускането на колесниците щеше да намали скоростта и спомогне за по-стръмното гмуркане.

-Спускахме се устремно надоло, обезумелият висотомер се развиваше като часовник с развита пружина. Нямаше време да се мисли за студа. Колкото по-бързо успеехме да се спуснем, толкова по-вероятно бе да оцелеем...стига самолетът да издържи и да не се разпадне.

Щом стигнахме на четиринадесет  фута реших да прекратя пикирането с надеждата на десет хиляди фута да хоризонтирам машината. С големи усилия самолетът се подчини...Дръпнах силно щурвала. Носът на самолета започна да се повдига, системите за управлениесе подчиниха, машината излезе от пикиането. Дванадесет хиляди фута ,вече се снижавахме по-бавно...единадесет...десет.

Самолетът застана в хоризонтелно положение! До този момент всичко мина благополучно. Тук вече въадухът можеше да се диша и да поддържа живота ,допълнителен кислород не бе нужен. Термометърът показваше минус пет градуса, наистина студено, но поносимо в сравнение с убийствения студ във висините.

 Цялото спускане трая две и половина минути.

 Високоговорителят над главите ни  отново се съжави:

 -„Балкан  Еър”, Полет -2! Тук центърът в „Орли”. Как се чувствате?

-Вторият пилот докладва:

-Намираме се в хоризонтално положение на десет хиляди фута, връщаме се към курс две-седем нула. Не сме установили още повредата и причината за това. Съобщете ни данни за времето и информация за пистите на летище „Орли”.

Бордовия инженер стана и бързо се изнесе към товарния отсег на самолета ,за да изясни повредата и евентуално причината за това. Огледа внимателно целия отсег и забеляза, че единият илюминатор беше с разбито стъкло, стигна още по- близо до него и забеляза, че под  него се търкаляха парчета от счупеното  стъкло и някакво окървавено кълбо с проскубана перушина. Мозъкът на инженера трескаво работеше, по едно време той се плелна по челото и едва промълви:

-Ама, какво става тук, по-дяволите? Какво търси на 10000м. тази гарга? Не е за вярване. Заради една гарга едва не се пребихме. И как така се е блъснала в нас, като летяхме с такава скорост? Все въпроси, на които самия той трудно можеше даа намери отговор. Защастие товарът беше добре укрепен и не се беше расместил или пострадал при пикирането ,но за съжаление всички ягоди бяха замръзнали.

Бордовият инженер се върна в кабината, видимо смутен, объркан и бял като платно. И от вратата на кабината започна да докладва.

-Да му се не види  и пустият му наш късмет. Невероятно, може и да не ми повярвате, ама  си е самата истина - говореше той, като видимо се притеснявяше да изрече, най важното.

-Казвай, де казвай, стига си ни държал в невидение, провикнах се аз, като явно си личеше, че губя търпение.

Бордовият  инженер, човек с доста опит в авиацията, преживял, какво ли не явно осетил на къде отиват нещата, без да губи нито секунда време повече изстреля:

-Гарга! Гарга, пуста да опустее, се е блъснала и е счупила стъклото на единия илюминатор. - Оттам е дошло и разхирметизирането на машината, говореше той несвързано  и продължаваше да се учудва. Но най-лошото е – продължи инженерът, че всички ягоди са заледени! Какво ще правим сега?

 Настъпи гробна тишина. Никой не смееше да продума. Всички очакваха моята реакция.

 Рещих малко да разведря обстановката, тъй като виждах, че от студа и напрежението духът на екипажа  видимо бе спаднал и отстъпваше място на раздразнението, физическата умора и не дай си боже, на паниката.

-Е момчета, - подвикнах аз. На мен ми върви на гарги, като на калпаво магаре тоягите. Да вземем мерки да изолираме пробойната, че да не замръзнат и  нашите ягоди, че тогава, ще я втасаме.

Всички започнаха да се смеят. Аз прецених още веднъж създалата се обстановка и веднага разпоредих, да се изолира счупеното стъкло.

-Докато се оправим, чухме гласа на диспечера, които ни даваше указания да се подготвим за кацане.

Момчетата се окопитиха и започнаха весело да коментират и трескаво да подготвят машината за кацане. Ама, както се пееше в една песен „нещастието, никога не идвало само”.

С пискливия си гласец, на пресекулки диспечера изчюролика, че ни пренасочват към старата писта две - нула, макар да беше готова новата писта на летището, и след това смотолеви, че за наше нещастие, на летището  вали слаб сняг и духа силен страничен вятър, пистата не е добре почистена и  е частично заледена, та да се приземяваме с повишено внимание. Няма да споменавам, думите с които беше посрешнато съобщението, само ще спомена, че доста от роднините и близките на диспечера, че и всички французи, бяха „уважени” и „саидисани” по достойнство, по български, както си му е реда и както само ние си знаем.

В такива моменти нервите се изостряхя основателно.

-Нещо по-тъпо да измислите - изревах аз. И продължих: - А, бе пиленца, дето сте се гушнали там доло на топличко, знаете ли какво значи да летиш с разхерметизирана машина, при този адски студ? Що не поглеждате отвреме на време през прозорците поне?

Вторият пилот и останалите членове на екипажа весело ми ръкопласкаха, очудени от английския ми. Явно, когато съм ядосан се справям по - добре. Абе ,аз по принцип разбирам всичко на английски, ама не мога да си го преведа.

Явно и на французите, им писна  от нас и независимо от доброто им възпитание не издържаха и този път не ни останаха длъжни.

-Плюйте си на ръцете, отговори писклив гласец. -Може да се стоплите и да престанете да се оплаквате.

-Какво, нима вашите началници не знаят, че вали сняг, и ако знаят, няма ли някой, който да раздвижи играта, да почисти тоя сняг, че да може човек да си призими самолета в края на краещата, това е наше демократично право, не е ли така? - Изревах гневно отново аз.

Французите - хора възпитани, явно осъзнаха, че при работа, като нашата идва момент - рано или късно, -когато нервите не издържат, та за това дипломатично приглътнаха всичко и се съсредоточиха в  даването на  конкретни указания  и инструкции за приземяването.

-„Балкан Еър”, Полет две. Спускате се нормално. На пистата има лека снежна покривка, духа северозападен вятър, тридесет възела.

-„Орли” подход извика втория пилот, -виждаме пистата!

-Разбрано, Полет 2, - диспечерът не скри облекчението си. - Даваме разрешение за кацане. Превключете на чистотата на аназемния диспечер, когато сте готови. Успешно приземяване! Край.

В подобни ситтуации един добре сработен и подготвен екипаж, обикновенно показваше своята същност. Всички се мобилизираха и започваха да действат вещо и ловко и изпълняваха педантично всичко, на което баха обучавани. Те познаваха работата си и бяха свикнали с нея. Пилотите познаваха своите способности и възможности. Именно в трудни моменти самоувереността им се възвръщаше, чувството им за другарство отново се въсвръщаще във въздуха – неуловимо, но реално.

Подадох команда за включване светлините за кацане и закрилките да се поставят под наклон петдесет градуса. Изведнъж самолетът се тръшна на пистата. И продължи бързо напред. Незабавно  вдигнах закрилките и включих реверсивните клапи. Със страхотен рев двигателите преминаха на спирачен режим. Машината започна да танцува по заледената на места писта. Все още не бяхме намалили достатъчно скоростта и имаше опастност да излезем от пистата. Изведнъж около средата на пистата, машината се понесе надясно и почти беше на косъм да заоре в заснежената трева извън нея. Помня, че изкрещях:

-Рулирай вдясно!

Самолетът с  мъка изви на ляво, с общи усилия с втория пилот  го задържахме на пистата. Но вече почти достигахме края й – пред нас отвъд бялата купчина сняг зееше като мрачна пещера .

И двамата пилоти натиснахме едновременно с всички сили крачните спирачки. Чу се скърцане на метал и свистене на гуми. Скороста постепенно намаляваше, но с всяка измината секунда мрачната бездна все по-бързо се приближаваше към нас. Но скоростта започна видимо бързо да намалява.

Самолетът се спря на метър от края на пистата.

-Размина ни се по чудо! - Едва промълви бордният инженер.

-Да наистина едва ни се размина - подкрепи го вторият пилот.

-Тръпки побиха цялото ми тяло. Да бяхте ме чули само! Екипажът ми научи доста нови думички тази вечер.

Като се поизчерпа запаса от псувни и обиди по адрес на французите, бавно  заходихме по рульожката без да откъсваме очи от сините водещи светлини на пилотната машина, сякаш са свещи на олтар. Движехме се бавно и величествено  към местото за разтоварване.

-Е, момци, провикнах се аз! От мен да го знаете! Всяко кацане след което оставаш жив е добро!.

Изведнъж, единия от пилотите, погледна на дясно и се развика весело.

-Ей, я погледнете на дясно, какво посрещане ни е устроено, майко мила! И продължи. - Не знаех, че сме толкова важни, то бива, бива, ама, чак такова посрещане не сме и сънували.

И като смигна дяволито, смотолеви.

-Иначе казано нескромно, заслужили сме си го!

-Погледнах надясно и какво да видя. Наредени на опашка и весело ни махат около стотина – двеста   Парижанки, че и отгоре.

-Развеселихме се и ние и започнахме също да им махаме!

Спряхме на указаното място и още не бяхме угасили двигателите, когато в машината влезе един френски митничар, поклони се учтиво и ни рече:

-Добре дошли на летище „Орли”! Налага се да продадем ягодите, още тук, че момичетата Ви чакат от два часа, иначе не можем се оправи.

Опитахме се да му обясним, каква е ситуацията, ама като се втурнаха ония ми ти Парижанки към машината и крещят.

-Искаме си ягодите, та искаме си ягодите! - Иди им обяснявай.

На бърза ръка разпродадоха ягодите, а ония ми ти Парижанки, лапат и гълтат, ще ме извените за сравнението - като Цалапишки мисирки.

humor nencho 11

-Та приключихме набързо и направихме поръчка за ремонт на машината. Настаниха ни в групата от четири еднакви здания, недалеч от летището, известни сред летците, като „кварталът на стюардесите”. Обясниха ни, че там настанявали  екипажите  и стюардесите от различните авиокомпании, кацнали на летището и чакащи обратен полет. Съпровождащият ни служител на летището, услужливо ни обясни, че постройките са известни като „гнезденцата на стюардесите”. Та  вечерта в едно такова „гнезденце”, в което бяхме най-любезно поканени, се заформи доста шумна веселба.

-Но, да не останете с погрешни впечатления или задни мисли! - Дяволито подхвърли Ненчо и продължи:- Искам обаче дебело да подчертая, че тези момичета не бяха нито пропаднали, нито пък „лесни”, нищо подобно,  даже напротив.Те просто бяхя живи, отзивчиви и темпераментни същества, които умееха да ценят истинските мъже и не се отказваха от тях, особенно, когато им бяха под ръка.

На сутринта се събудихме от оглушителен шум и тропане по вратата. Отворихме и какво да видим трима полицаи стоят и ни гледат сериозно и подозрително. Поздравихме любезно и попитахме.

 -Някакъв проблем ли има?

Един снажен чернокож французин има – няма два метра, ама там някъде ще да е, нахлузил оня ми ти жълтеникав мундир с два реда копчете, наконтен, като на сгоден циганин брат му, като напърчил оня ми ти мустак до ушите, гледа свирепо през очилата, в една точка, сякаш си му изял дасерта. Постоя известно време така, после ни изгледа от главите до петите, сякаш за да се увери, че ни е стресирал и изплашил достатъчно и започна да декламира с пискливия си гласец, сякаш е спал на открито, след като е пил студена бира.

humor nencho 12

-Аз съм комисар Крушо от френската полиция!

Показа за секунди някаква лъскава карта, която мигновенно прибра във вътрешния джоб на мундира си, сякаш може човек за толкова кратко време да я разгледа, камо ли да я прочете. След като ни огледа, още веднъж, за да се увери, че ни е впечатлил достатъчно, продължи да чурулика като гладен врабец по Димитровден.

-Вие ли сте българските летци, докарали ягоди на летище „Орли”?

Беше към педесетте, имаше квадратно простодушно лице -лъскаво, пухкаво, шоколадено-черно, като на Вакарелски мангал, ръцете му, нежни, гладки,гладки, а краката му заоблени, като на Кюстендилска булка и пристъпва нервно от крак на крак, а очите му малки  проницателно-кафяви, от които едва ли можеше да убегне нещо и святкат като  на котарак. Еди, че ги разбери тези французи.

Ние естествено го гледахме „умно”, като едва се сдържахме да не се засмеем. А, той, без да дочака отговора ни, явно осведомил се добре, преди това, кои сме и от къде сме изстреля:

-Вчера сте продавали  на летище „Орли”  замръзнали ягоди и днес над двеста французойки от Париж са болни отгнойна ангина! Срещу Вас има подадена жалба! Пренудени сме да Ви забраним да напускате Франция, до изяснаване на ситуацията. И като се обърна кръгом по военному, закрачи гордо, като „ качулат петел” сутрин по стобор, по излъскания, току що измит коридор, а двамата дребни полицая, които го съпровождаха заподтичваха след него, като циганета, след баща си на панаир.

humor nencho 13


-Че много е кисел тая сутрин, пък тоя комисар бе, сякаш не от легло, а от каца със зеле е излязал! - смотолевих аз, за да разсея момчетата, които, май здравата се „впрегнаха” и   на никой не му беше до смях. Но, аз бях твърдо решил, че само хумора и този път ще помогне и продължих в същия стил:

-И да знаете, на този надут петел, майка му я е гонил негър и със сигурност я е настигнал.

Това, май се оказа достатъчно и всички запоянаха да се превиват от смях, съпровождайки с поглед отдалечяващите се полицаи .Двама от екипажа, дори се усмелиха, да имитират походката им.

-Та, - продължи Ненчо, цала седмица ни държаха в Париж, разследваха, правиха, струваха, та, едва ни оттърваха  служителите от българското посолство в Париж.

 По думите на нащия посланник, до прага на политически скандал, едва не се стигнало.

 -Та така, злополучно завърши тази история. Оттогава, колегите ни лепнаха прякора „Ледените ягоди”.

Подсмихва се Ненчо под мустак, гледа опулените лица на слушателите, които го гледат, още по учудено, кимна с глава, към парашутистите, които едва сдържаха смеха си, намигна на сервитьорката, която забързана, даже и не го забеляза, остави под празната си чаша една дребна банкнота, скочи чевръсто и пое към изхода на "Чайната".

Настъпи гробна тишина. Голяма част от присъстващите,  още не можеха да асимилират разказаното.Някой започнаха да коментират на глас излизайки от унеса:

 -Егати и късмета, които е имал този човек. Наистина трудна съдба. Все по ръба е стъпвал. И по чудо все е оцелявал.

А онова момче  с дяволитото лице, на което явно му сечеше куфалницата ,пак първо се усети, започна да се хили и пак да нарежда,  като стара свекърва:

-Какви гарги на 10000м.?  И как така гарга, ще счупи стъкло на самолет? Тоя човек е голяма работа. Калоянчев, трева да пасе пред него. Ама, как майсторски разказва, как интелигентно го прави, та не можеш да му речеш нищо , преразказа ни съвсем достоверно действията на екипажа на аварирал самолет, за който бях чел някъде, но в момента не се сещам от кой автор беше.

-Да, но, за разлика от много други лъжци, в лъжите си този човек разказа много истини, а това им придава,  известна превдоподобност - вметна едно от момчетата, което имаше голяма пресмехулна уста с извити ъгълчета, широка челюст, която бе прераснала вече в розови, дебели бузи, удивително тънък нос и малки изящни уши, обкръжени от това, което беше останало от косата му.

-И обърнахте ли внимание, как говореше, бавно и невъзмотимо, като политик, седнал на банкетна маса? - добави едно високо момче, със загоряло лице и буйна тъмна коса. То имаше интересно ,енергично лице и явно спадаше към онази категория хора, които винаги обичаха да изразяват своето мнение.

Христо се вгледа в него по-внимателно. Около устните му трепна усмивка, но очите му, все още не се усмихваха. Пътят на усмивката до тях сигурно бе твърде дълъг. Забеляза, че очите му са сини, като на червеношийка.

 -С други думи, - лъже?

Поклати глава.

-Но ,не нарочно.  И по никакъв начин със злоба. Ако е казал, някоя лъжа, то е, защото, някой го е излъгал, а той не е могъл да провери как стоят нещата - да проучи фактите. Умело и дипломатично се измъкна високото момче.

-Да ,но, не може да не признаеш, че разправя, такива невъобразими лъжи, че да ти стане смешно, - упорстваше Христо.

-Естествено! Прекалено е добър, - усмивката, най-после цъфна  и на очите му, явно преодоляла, дългия път от  устните му до тях.

Коментарите от този род, продължиха още доста време, а Ненчо както споменахме, добре си знаеше, кога да спре и да се покрие, че да не омръзне на хората. Та така стори и този път, измъкна се и с ускорена крачка се запъти към вилата, оставяйки улисани те слушатели, да умуват и тълкуват разказът му, докато той, ще си седне пръв във столовата и докато те дойдат, вече на спокойствие ще се е наобядвал и ще си е полегнал в стаята за следобедната дрямка.

humor nencho 14

МАЙМУНИТЕ ОТ ГВИНЕЯ БИСАУ.

Та както вече споменах Ненчо, човек хитър и практичен, знаеше много добре, че успехът на една шега,  зависеше, не само от езика на този, който я разкажеше, но и от ухото на слушателя, а то трабваше да се уважава и щади и не трябва, да се злоопотребява с него и да омръзне на хората. Той много добре знаеше и, че шегата е като солта,  трябва да се употребява смярка. Та изхождайки от тази максима, той умело в продължение на няколко дни умишлено, отбягваше, молбите на основната, част от почиващите да им разкаже още някаква история от „житейския си път”.

В продължение на три дни на Боровец бошуваше свирепа и опустошителна снежна  виелица. На четвъртия, сутринта всичко утихна, сякаш нищо не е имало,  слънцето плахо надничаше иззад върховете на вековните борве, над земята се носеше тънка пара, която малко по малко се издигаше и образуаше неравномерна покривка с дупки, през които  понякога се виждаше кулата на автогарата. Днес зората, бе безцветна, сякаш  е смесица от бяла пепел и бъглен, в която настъпването на деня се отбелязваше само с усилване на матовата белота на мъглата.

Пред вилата  малко по малко започваше да се оживява, на всички им беше  дотегнало излежаването, в такива моменти нервите се изостряхя основателно, и  затова  с нетърпение очакваха да поемат по уточнения маршрут  на поредния поход за да се поразтъпчат и да прогонят скуката. Най-нетърпеливите, наизлязоха пред входа, за да подишат миризмата на свежия,  планински,влажен въздух, а пушачите да забият поредният пирон на ковчега си - като изпушат  поредната цигара.

Насъбраха се всички и поеха с ускорено темпо, поосвежиха се и шегите не закъсняха, та нали хумора е хироргическия нож за лошото настроение и понижения тонус .Едни се подигравха на колегите си загубили на карти, други се шегуваха с нощните подвизи на приятелите си. По едно време дребният  зевзек  с хитрите очички се промъкна  до Ненчо и почесвайки се лукаво зад врата, подде със кресливото си гласче.

-А бихте ли ни разказали, какво стана след случката с ягодите? –Имаше ле последствия? -Наказаха ли Ви?

Всички се обърнаха към Ненчо, в очакване на реакцията му, като с нескрит ентусиазъм и умолително го насърчаваха.

Ненчо ги изгледа, изгледа с малките си пресвити, засмени очи, вдигна глава, усмихна се едва - едва и веднага пак стана сериозен. И като започна да ги реди едни бисери, като стар циганин, сини маниста на червения пискюл  на коня си.

-Тя не е много за разправяне, даже не искам да си спомням за това. Като се заредиха едни комисии, разследвания, разпити, не е за разправяне. И най-лошото беше, че тези щабни плъхове, които щом подушат, че ще ги потърсиш, за помощ за разрешаване на някакъв проблем или услуга, минават в нелегалност и не се появяват, докато всички тръби не засвирят отбой, а когато ги назначат в комисии за разследване, започват да се държат, като дебили и дерибеи.

-Та събраха ни накрая, цялата база в една зала за разбор. Моят екипаж разпоредиха да седне на първия ред, а на масата срещу нас насядала цялата комисия и ни гледат със зле прикрита омраза и потрепват нервозно,  като благородни вдовици, които не могат да намерят обществената тоалетна. Председателят на комисията – полковник, малко над педесетте, мъж със студени очи и заострено, бледо лице, мършав, като скелет - който видимо имаше нужда от силна храна и неумолим, като собственик на заложна къща. Или, както обичаше да казва един мой приятел за подобни хора - злояди създания, само хабят храната и грам не качват, ако ми беше прасе, с лопатата щях да го утрепя. Та изгледа ни той изпитателно, а мършавото му лице потъмня, като буреносен облак. След, като се убеди, че ни е впечатлил достаъчно, започна с убийствена вежливост и мазен глас да чете доклада на комисията.

-Слушахме и не можехме да повярваме, че това, може да е истина. Обвиняваха ни в какви ли не грехове. То не беше въздушно хулиганство, подигравка  и обида на диспечерите на летище „Орли”,умишлена простуда и като резултат заболяване с гнойна ангина на фрацузойки, отказане съдействие на разследвашите органи на френската полиция, та на всичкото отгоре и водене на разюздан живот със стюардеси, по време на престоя ни в Париж.

-Накрая не издържах, скочих  и се развиках. -Лесно ви е на вас, влечуги, вързани за бюрата, като пингвини. Ако бяхте във въздуха с нас, при аварията, която ни сполетя и бъркотията на летището, която само французите могат да създадат,  едва лищяхте да действате по този начин и да ни изсипвате цялата  тая помия на главите. Та вие не ни обвинявате, само за това, че сме дишали. Но и за това имате още време да го сторите.

Полковникът, ме изгледа със зле прикрита омраза, с уморените си очи и попрехвърли доклада с бавно предпазливо движение на нощен пазач. Той бе от онези мрачни, смъртно опасни мъже, които нямат повече чувства, отколкото има един касапин към закланото прасе.

Гледахме се един друг втренчено няколко минути. Мозъкът му работеше усилено, явно преценяваше възможностите и начинът за своята реакция. Беше бесен и кисел, като градски съветник, болен от заушка, твърдо решил да отвърне на обидата и затова, изведнъж скочи, като ужилен, от чите му хвърчаха искри, а ноздрите му се разшириха, сетне потъмняха, докато накрая сякаш се превърнаха в зеници, ноздрите му побеляха като мръсен сняг и  започна със стържещ и рязък глас:

-Трагедията с повечето от вас, пилотите е, че се смятате за полубогове и властелини на небето и почвате да си въобразявате, че и мозъците ви са, също така велики.

-Не го оставих да продължи, скочих и рязко и грубо го прекъснах. -Аиде, сега!, не се опитвайте да остроумничите. Аз, пък си мисля, че малкото мозък, който имате, е закостенял окончателно, докато седите бездейно зад бюрата си, а ние рискуваме ежедневно живота си. Ако ви е останал, дори и малко мозък в главите се опитайте да проумеете, че транспортната ни авиация, безвъзвратно е остаряла и изостанала на светлинни години от съвременната авиация. И вместо да ни подкрепите предложнията за постепенната и подмяна и ни  обявите за герои, като  ни се извените, че сте ни оставили, да оцеляваме на късмет със тези  стари летящи крепости на смърта, сте дошли душите да ни  вадите. Ако прекарвахте поне малко време с нас във въздуха, щяхте да сте по-добре информирани и да мислите по друг начин.

Полковникът, явно доста изненадан и объркан, не успя да измисли, нищо смислено, явно мисловната  деиност ,не му  беше от най-силните качества, се задоволи, само да смотолеви със пригракналия си глас:

-Щом, не ви харесва, нашата авиация, подайте си рапорта и се пенсионирайте.

-Това и възнамерявам да направя, но преди това искам, ясно и точно да отразите в даклада си, че поемам цялата отговорност и не желая екипажът ми повече да бъде подлаган на унижения  с незаслужени обиди, чрез неверни, непроверени и неоснователни обвинения .В противен случай, много добре ме познавате, ще направя така, че да ви се стъжни живота, ще разглася всичко в пресата.

Извадих от вътрешния си джоб рапорта си за пенсиониране, който бях подготвил предварително и го поставих на масата пред командира на базата, обърнах се към летците в залата и гордо им заявих:

– И момчета! Едно запомнете от мен. -Роденият да лети, не може да пълзи. Бранете и отстоявайте с достойнство,  тази мъжествена професия и никога не допускайте да ви унижават и тъпчат, мижитурки, които нямат собствено мнение, а само изпълняват, като роботи  поставените им поръчки за омъскаряване на честни и почтенни хора, които за разлика от тях вършат нещо полезно и смислено, като по този начин избиват комплексите си за малоценност.

Обърнах се и със спокойна и уверени стъпки  и с чувство на удовлетворение се запътих към вратата на залата под слисания поглед на  присъстващите. Всички колеги в залата бяха станали на крака и ръкопляскаха, а в очите им се четеше уважение и благодарност, някой, дори ме укоражаваха  на глас, други викаха „браво” и „само така”. Колкото приближавах вратата, толкова по бурни ставаха ръкоплясканията, обрнах се и забелязах, че и командирът на базата също беше прав и ръкопласкаше. Явно облекчен, че свалих голям товар от плещите му, тъй като всички летци , начело с него споделяха  и подкрепяха моет твърдение, но лично той нямаше смелост открито да го  постави пред началниците.

-Разбира се, от една страна  бях разочарован, че така скоротечно и непредвидено се развиха нещата за мен, но  от друга, щастлив и доволен, че съм се пенсионирал здрав и читав.

-Ама радостта ми не трая много дълго, защото парите, които получих при пенсионирането си бързо  свършиха, децата пораснаха и разходите също. А, и жените както знаете не обичат романси без финанси.

-Започнах да търся работа, но се оказа, че това не е никак лесно. Добре, че се намери един приятел, който ме уреди в една строителна фирма, която заминаваше за Гвинея Бисау да строи ново предградиена един град в джунглата. Наложи се спешно да завърша четиридесет и пет дневен курс за преквалификация, но и с това предизвикателство се справих успешно.

-Та, след направените приготовления, в края на октомври благополучно се приземихме на летището в столицата Бисау с чартарния полет на наетия от фирмата транспортен самолет. След двудневен престой за наемане на необходимата техника и натоварване на багажа, поехме на югоизток, за град Куебо, недалеч от границата с Гвинея, където, в близост до града, трябваше да изградим  ново предградие.

-Пристигнахме благополучно ,настанихме се във фургоните, а наоколо, по палмите маймуни, маймуни, цели стада, не можеш ги преброи.

-Та, наехме помощници от местните хора и започнахме да подготвяме терена. Добре, че местните власти, бяха подбрали терена, на високо и оцедливо место, защото през летния дъждовен период, който продължава от май до октомври, близката река излизала от коритото си и наводнявала обширни територии. Та започнахме да строим постройките, ама условието на възложителя беше, колкото е възможно да се съхранят дърветата, та се съобразявахме с това изискване и с право, че то иначе, в тези горищини без сенки, пък и местните хора са свикнали около тях да има дървета.

-Времето минаваше неусетно, независимо ,от непоносимите горищини на сухия период, пък и ставахме и започвахме работа рано сутринта, докато беше по-хладно, а като започнеха непоносимите горещини около обяд, прекратявахме работа и се изпокривахме във фургоните при климатиците и така, докато се захлади привечер, когато започвахме отново.

-Та изградихме спазарените постройки ние и започнахме да ги измазваме. Изсипаха самосвалите хоросана, взехме мистриите и започнахме да мажим. А на около по палмите маймуните стоят и ни наблюдават с любопитство.

Стана горещо, зарязахме ние мистриите и отидохме да се скрием на хладно по фургоните.

humor nencho 15

Тъкмо започнахме да се унасяме в дрямка ,когато дотърча един от колегите, започна да чука по вратите и се развика:

-Хей, бързо излезте навън да видите, какво чудо става на обекта!

Затичахме се ние навън и какво да видим. Като грабнали ония ми ти маймуни мистриите и махат ли махат, оня ми ти хоросан по стените, ще речеш, че строителен техникум са завършили с отличие. И сериозни, ще речеш, че на приемен изпит се явяват.

humor nencho 16

Започнахме да се превиваме от  смях и да се подиграваме с маймуните, като същевременно им подвиквахме и ги съветвахме, как по-добре да работят.

По едно време бригадирът, стар  и печен майстор - бай Петко, който независимо от годините си, бе пъргав и запазен мъж, с общо взето спокоен характер, поосука редкия си спластен мустак, гледа ,гледа известно време присвил рунтавите си вежди, плесна се по челото и рече:

-Чакайте малко. Тая работа не е за смях. Келепир има в нея. Ето как, ще изпълним плана, а даже и ще приключим обекта предсрочно, без да си даваме много - много зор. Пък и премии ще има.

И докато се усетим се затърча към телефона и поръча за другия ден пет - шест самосвала с хоросан и петстотин мистрии.

-Та разтовариха хоросана около готовите сгради разхвърлахме около него мистриите и се скрихме, Маймуните,  това и чакаха, наскачаха от палмите, грабнаха мистриите и пата - кюта само за няколко часа измазаха всичко. Излязохме ние и загладихме само измазаното с мастарите .            
- И така всеки ден. За една седмица, най-много десетина дни да минаха и приключихме с мазането.

humor nencho 17

Сдадохме обекта и започнахме да се приготвяме за заминаване. По едно време един лъскав. Линкълн-Континентал  плавно се плъзна по новия асвалт пред фургоните и спря. Погледите ни се плъзнаха по луксозния волан, специалните гуми с бял кан, никелираните ляти джанти и цветните стъкла - неща за които обикновенният човек само можеше да мечтае. Освен това ясно си личеше, че колата е боядисване поне два пъти, за по - голяма дълготрайност. Именно боята привличаше вниманието ни. В колата стояха двама господа и една дама и ни наблюдаваха с любопитство. След, като се убедиха, че са ни впечатлили  достатъчно, бавно и с достолепие, присъщо само на американците, излязоха от колата.

Единият беше едър, широкоплещест мъж на около тридесет и осем години. Ако е учил в колеж, явно е бил чудесен защитник на футболния отбор .От фигурата му се излъчваше авторитет - нещо, което не може да се открие у повечето млади хора днес. Чертите на лицето му бяха правилни и леко напрегнати. От сините му очи и твърдо очертана уста, издаваща едновременно решителност  и чувство за хумор, лъхаше откровенност и прямота.

Другият беше дребно, жилаво  човече над четиридесетте, с очи, като далекобойна пушка, което поразително приличаше на Хитлер, а по- късно разбрахме, че  всички го наричали Адолф, а и той явно обичаше прякора си, тъй като, дори и косата си беше сресал така, че да пада върху едното му око.

А дамата имаше  руса, красива коса  на вълни. Тя беше  около двадесет годишна, с крехко телосложение, тънка в кръста. Очите и бяха тъмнокафяви и почти безизразни, а лицето и  продълговато, с правилен  нос, завършващо почти без брадичка, зъбите и бяха бели и блестящи, като порцелан. Носеше светлосини панталони, които и стояха добре. Ходеше така, сякаш плуваше. Особенното беше, че тя нямаше недостатъци. Нито един, поне що се отнасяше до външността й. Не искам да кажа, че чертите и бяха съвършенни. Ако беше така, тя нямаше да е красива. Като си помисля, челото и моше да е било малко височко .Носът й- мъничко дълъг, а устата й – прекалено сочна. Очите й,  дъното на които горяха огънчета, бяха може би прекалено големи и кадифенокафяви. Някой биха казали, че краката и са прекалено дълги и стройни, а бедрата й – прекалено закръглени, а гърдите й – прекалено предизвикателни. Но  от всички тези грешки събрани заедно, се получаваше възбуждаща, еротична красота, граничеща със самото сладострастие. На всичкото отгоре изглеждаше интелигентна. Може би прекалено интелигентна. Тя се опитваше да задържи на лицето си една малка мила усмивчица, което беше твърде изморено, за да си дава толкова труд и непрекъснато ставаше безизразно. Усмивката й се изцеждаше, като вода в пясък, а бледата й кожа  под зашеметените й  изпълнени с тъга безизразни очи, имаше финна гладка повърхност. От време на време белезникавият й език облизваше ъгълчетата на устата.

Та по-високият, с шапка, като сомбреро, учтиво поздрави, смукна многозначително от пурата си, накриви леко шапката си на другата страна и като ни изгледа недоверчиво се провикна с гърления си глас.

-Добър ден господа! Вие ли сте българската група?

След като получи утвърдителен отговор, бавно и провлачено продължи.

-Ние господа сме от Холивуд. Искаме да ви наемем, да ни заловите хиляда  живи маймуни. Плащаме по сто долара на бройка. -Е съгласни ли сте? -Само, че поръчката трябва да се изпълни за една седмица. -Договорихме ли се?

Всияки стояхме като треснати с мокър парцал по главите и не можехме да реагираме. Бригадирът бай Петко, пръв се окопити, охили се до ошите и израпортува по военному.

-Ес, сър. Попаднали сте на точните хора. Поръчката, ще бъде изпълнена, в срок, даже предсрочно.

Американците, явно останали много доволни от, това, че не сме се пазарили за по-висока цена, дадоха на бригадира телефонния си номер и побързана да се качат на колата и с бясна гас изчезнаха към съседния град.

Едва чак след като си заминаха американците осъзнахме, каква далавера се очертаваше и какви  лесни пари,  допълнително, щяхме да спечелим без да си даваме зор.

Бригадира стар и припатил немалко в своя житейски път, незабавно създаде организация. Поръча два тира със бира и хиляда отварачки, педесетина клетки за маймуни и весело затананика.

-Е! Момчета, излезе ни късмета. Никога до сега не съм печелил, по толкова лесен начин пари. Стягайте се, че работа ни чака!

-Та  продължи Ненчо. -Пристигнаха  след няколко дни тировете със бирата, отварачките и клетките, разплатихме се и разтоварихме бирата. Насядахме  под сенките, отваряме с отварачките и пием от бирата, а маймуните ни  гледат умно от палмите. Разгвърляхме касите с бира около дърветата и отварачките  около тях и се скрихме във фургоните. Че като наскачаха ония ми ти маймуни от палмите, отварят бутилките с отварачките и пият ли пият – като смоци.По едно време налягаха на земята и заспяха.

humor nencho 18

Наскачахме ние и започнахме да ги събираме в клетките. Само за два дни поръчката беше изпълнена. Обадихме се на американците, които останаха много доволни, та ни платиха и над  договореното.

-И така от тази авантюра спечелих повече пари, от колкото получих при пенсионирането си. Та тогава, всъщност купих и ферарито.

Момчетата, слушаха, слушаха с интерес, гледаха умно и с разбиране, но едва дочакаха Ненчо да свърши разказа и прихнаха да се смеят.

Да беше друг, щеше да се обърка, да се отчае, а Ненчо видял и лошо и хубаво на този свят лъжовен, само вдигна глава, усмихна се едва-едва и веднага пак стана сериозен.

-Смеете се вие момчета, но за нас българите звънът на парите, винаги е бил много приятен. Тогава по-важното беше колко ще ни звъннат в джобовете, и нямахме скруполи, та затова изпълнихме тази американска поръчка.

-Добре, де, но нали са Ви пенсионирали! Защо тогава отново сте на служба? -полубопитства едно от момчетата.

-Абе, нали вече Ви казах! При мене всичко е много сложно. Зле се разви животът ми. Съдба, пуста да опустее. Връщам се аз от Гвинея Бисау и след два дни получих писмо да се явя във Военното окръжие. Оказа се ,че кадровиците сбъркали при пенсионирането ми, не ми достигали за пенсия осем месеца, та се налагало да си ги дослужа. Но ми заявиха категорично, че тава няма да стане в авиацията. Добре,  че командирът на Парашутния полк ми е приятел, че се съгласи да ме приеме на служба.

Неусетно бяха стигнали до хотел „Бор”. Никола побутна насърчително към Ненчо плоската си метална табакера. Дългите му, добре поддържани пръсти се стрелнаха, като пъстърва към въдица  и отмъкнаха една цигара. След като я запали и дръпна от ароматната отрова и като помълча малко, подсмихна се само с крайчеца на левия си възкъсичек  мустак и без да вдига глава, грабна шапката си и се изнесе, като вятър към  дневното барче, на комплекса.

-Ама, той  ни будалка -каза тихо едно от момчетата ,с такава усмивка, каквато може да се види само в операционната зала.

Един от колегите му, явно добър негов приятел, се доближи до него и като сложи загрижено лявата си ръка на челото му, кикотейки се не съвсем възпитано, на пресекулки добави:

-Как си? -Малко замаян от пътуването от каменната ера!

Всички отново избухнаха в смях и в индийска нишка се запътиха към дневното барче. Походката им беше, като на хора,които знаеха къде отиват.

humor nencho 19

ЕДНА ПРЕКРАСНА ВЕЧЕР НА ОСМИ ДЕКЕМВРИ, ПРЕКАРАНА В БАРОВЕТЕ НА ХОТЕЛ „БОРОВЕЦ”.

И така, беше една прекрасна съботна вечер - осми декември. Целият почивен комплекс, вече беше изпълнен със студентски групи, дошли основно от София да отпразнуват празника си. Трудно беше да се намери свободно място,   в който и да е ресторат, барче, та даже и в най-обикновенните заведения. Но момчетата от смянята бяха разузнали добре обстановката и своевременно си бяха резервирали места в най-хубавия нощен бар на хотел „Боровец”, който по това време беще най-изискания в комплекса.

Подготовката за това най-значимо събитие от смяната, течеше с пълна пара. Още в ранния следобед, едни се гладеха, други бръснеха, трети вземаха душ, а най нетърпеливите, още след  вечеря, започнаха по групи да се изнасят към хотела, за да имат време,  да се поогледат и да си набележат „обекти” за атака.

А, Филчо, Димо и Цецо не можаха да изтраят до съботния ден. Още в петък след обяд започнаха подготовката си ей тъй без повод, с една бутилка пет годишна сливовица люта, като пипер и жълта, като кехлибар, макар, че за тях повод винаги се намираше. Почти всички парашутисти пиеха много, но тия тимата, просто пиеха повече от другите. Не, не бяха пияници, просто обичаха да са по-весели от другите. Някой казват, че пиели много. Може и така да е, да, пиеха много, но следва да се точни, че винаги го правеха  с отвращение. Та още по обяд в столовата, Филчо най тържествено обяви:

- Пичове, в петък не трябва да се търси повод за пиене!

 - Защо бе, опули очи срещу него Димо.

 - Защото самият петък е достатъчен повод.

 Налага се да поясня:

- Петък, да за някой поради известни суеверия е нещастен ден, но не и за нашите герои, за които той беше – удобен в навечерието на уикенда, а този пък и в навечерието на празник - тоест двоен повод.

 Набързо създадоха необходимата организация.  Едно пиене падна, едно ядене, игране, викане - не ти е работа.

 Та нашите герои се насмукали, като мухи, по-пияни от  легионери на легионерско сборище, с премрежени очи, хванали се за ръце, се друсаха, седешком, в стаята си и пееха провлачено в един глас.... 6,7,8 и ще си паднала....

humor nencho 20

Към полунощ,  разкривените столове,правеха последни опити да задържат върху себе си тримата приятели. Ненчо на няколко пъти ги подканяше да си лягат вече, но те бяха загубили и слух и зрение. Филчо полегнал върху масата, каканижеше в непозната гама през нос:...де е Левски, де е Ботев, де е Караджата.....и при всеки стих, главата му се чукаше ритмично в ръба на масата. А, Димо застанал насреща, като разкопан фараон, гледаше  някъде в пространството и не можеше гък да каже. Цецо избърса отскоро наболите си мустаци, стана от масата, поглади си корема с две ръце и като му опъна на крак още една чаша, хълцукна два пъти, изтегна се на леглото си и моментално захърка.

-Хайде, хайде - подканяше ги Ненчо. -И Левски и Ботев и Караджата си отидоха отдавна, ами вий, какво чакате, че не си лягате още?

След, това той се приближи, посегна със силните си лапи, хвана ги един по един през мишниците, затътри ги до леглата им и ги нахвърля, като чували. Че, само след минута, като започна едно хъркане, едно боботене -  не прилича, нито на  гатер, нито на биволско реване, нито на корабна сирена. Закротиха го най-напред, закротиха, като локомотив, кога се кани да потегли, след това заври в гърлата им, закипи, загрухтят, като недоклани шопари, най-после записукаха на три гласа едновременно,сякаш из коремите им лисици са  погналаи кокошки , мисирки, патици и други тям подобни. Като  изкараха птичия номер, започнаха отново пак локомотивно, пухтяха, хъркаха, квичаха, писукаха и ...за другото се сещайте сами. Останалите две момчета  от стаята, смирено  и с бързи темпове се изнесоха към общата зала и налягаха, кой, къде намери. Твърдо, твърдо, ама поне можаха малко да подремнат на тишина и спокойствие.

На сутринта Ненчо положи доста усилия  в опитите си да събуди нашите герои.  Ама, хора, дето до полунощ са погълнали по едно  кило приспивателно, от първи сън тъй лесно ли се събуждат?

По едно време, около осем и половина-девет часа, камириерката имала нещастието да направи опит да ги събуди, за да почисти стаята. Викала, молила се жената, накрая не издържала и започнала да ги кълне и обижда.

Димо се размърдал, ококорил очи, като лисиче от дупка, надигнал се, взел каната с вода и къл-къл се насмукал здравата,  угасил киреча, дето има една дума, тръснал се като росен заек и пак му се прeпило. Затърсил бутилката с ракия, ама, камириерката придвидливо я била скрила, преди това. Погледнал разгневено към нея и видял някаква дебела поклащаща се фигура, която била  придала преднамерено безгрижен вид на масивното си ъгловато лице, макар, че  свинските и очички шарели улавяйки всичко наоколо.

-Къде е бутилката ма, изгледал я  с кървясалите си очи Димо?

 -Каква бутилка търсиш. я виж кое време е, алкохолици нещастни!

 -Скрила си я сврако проскубана, нарочно си я скрила!

humor nencho 21

Камериерката тъкмо беше се насочила към вратата за да излезе, като чу думите му се извърна  рязко с такава  удивителна бързина, че  тлъстото и тяло се затресе, а забрадката и отфръкна на метри зад нея .Свинските и очички премигнаха, а след това отново придобиха безпощаден блясък и тя застана рошава и страшна, изблещила очи , готова да го хипнотизира. От очите и хвърчаха искри, а ноздрите и се разшириха. Устата и бе отворена, а белите и зъби святкаха, гневно към него. Кокалчетата на ръцете и бяха побелели. Очите и се разшириха, сетне потъмняха, докато накрая сякаш целите се превърнаха в зеници. Ноздрите и побеляха и с разгневено лице тя се обърна към него и като започна да чумосва, кълне и нарежда, та, чак докато и изтръпна устата. Тонът и би смразил даже и ония, които я познаваха добре:

-Ах, ти отврат! Мошенник! Алкохолик! Как се осмеляваш! Да пукнеш дано. Дано озъбен те намерят.

И тя продължи, още доста дълго време да врещи, като коза, да кълне и фучи, докато се запени като бясна свиня, около устата.

-Ами, ти ма, я се погледни! Приличаш на танк в рокля! Отзад си като пълнолуние. В роклята ти спокойно могат да се съберат четири души за каре билот. Аз, като изтрезнея, пак ще съм хубав, а ти цял живот ще си останеш дебела и грозна! Димо беше оголил зъбите си на невестулка в нещо, което трябваше да мине за усмивка.

-Хайде усмихни се малко, като видят, че имаш зъби в устата си,  колегите може малко да се пооспокоят.-Продължи да остроумничи Димо.

Камериерката беше озадачена и обезсърчена, с жест на примирение се отпусна на стола до нея, сключи ръце за да прикрие нервния им трепет. Но, като постоя, няколко секунди така, тя преглътна мрачно обидата и изкрещя:

-Млъкни! - Гласът и изсвистя, като камшик. - Красавец, щял да стане! -Нещастен, долен пияница! -В дън земя да потънеш ,пияницо с пияниците, и на целия Ви род името да не се чуе. -Дано черна чума ви натръшка, та да се не видите на белия свят повече.

Огънят вече беше фронтален. Решена да унищожи противника си без устатък, камериерката, кълнеше ужасно.

-Филчоо, Цецоо, -провикна се Димо, станете  братя да видите жива горила! Миналата година в зоологиеската градина на София видяхме една, ама тази е много по-рошава и по-свирепа!

В това време Филчо, който за разлика от Димо, беше съвсем друго нещо, кадифе, памук, душичка човек. Просто да го разцелваш в профил и анфас. Злато човек! Елмаз! Безценен камък! Абе, добро момче, ама си падаше малко мискинин. След, като положи доста усилия, той седна на леглото си, повдигна с мъка глава, изблещи очи нагоре,  също като светец, огледа стаята, постоя, така известно време, гледа, гледа  учудено, па промърмори глухо:

-Бачка, кво става тука бе, какъв е тоя шум?

-Камериерката, бе братo, камериерката! -Скрила ни е пиенето,  тази дърта кокумявка!-Гаври се с нас! -С  жизнините ни интереси се гаври, свинята долна! -Никакво уважение към личноста ни!

 Та, Димо продължи, още дълго време да нарежда, зъл, зъл, сякаш пепелянка му е плюла в устата.

-Какво уважение търсиш, пияницо долна, насмукали сте се по никое време, като вакарелски спирачи, с интересите им се гаврили. Дошли сте тук, да отпочинете, да се презаредите, а не да пиянствате.

Та, както отбелязахме, Филчо, добър и кротък човечец, на никого освен на жена си  ръка не е вдигнал, не издържа на тези обиди и се намеси, като говореше с мъка, бавно и провлачено:

-Че много сте кисела, пък тази заран, бе госпожо. Не се цупете така, а се засмейте, та да изгрее слънце, че то, я вижте,откакто сме дошли, всеки ден с тоя се скарате, с оня се ядосвате, докато един ден опънете педалите и гушнет е букета. Успокойте се малко, не бива така! Нерви са това, не е шега работа, много от болестите от тях идват и да знаете, лек за това няма.

 Камериерката се позамисли, постоя известно време безмълвна, а сетне започна със спокоен глас да нарежда:

-Първо, вие изобщо не сте така умни, както си мислите, а като се напиете ставате още по-глупави. Граматиката ви е сбъркана на вас момчета и системата ви е повредена. Уж  много знаете, много сте учили, пък не може да разберете, че за всички злини е виновен алкохола. Границите си не знаете, ни кога да започнете, ни кога да спрете. И освен това маниерите Ви не ми харесват - в свинските и очи се четеше ярост.

 -Въобще не ме е грижа дали ми харесвате обноските - изгледа я с хитър, намигащ поглед Филчо. Те  са доста лоши. Седя и си ги оплаквам през дългите зимни вечери.

-Вие си мислите, че като дойдете тук на почивка, всичко ви е позволено, всичко може да правите, ама, то не е тъй, не е тъй. Нищо не разбирате! Нищо! Здравето си съсипвате, а пък на мен съвети давате - продължи камериеката.

-Я стига си се надъхвала, като шиитски бунтовник и опявала, че ще ми се пръсне главата, ами ни кажи нещо за махмурлука - изстена Филчо.

-Знам аз едно средство срещу махмурлука!

-Какво е то?

-Не пийте толкова много.

И като се изправи, с една просто удивителна за това едро тяло лекота, огледа се победоносно, извърна се със завидна за нейните килограми бързина и със скоростта на тайфун напусна стаята на нашите герои, като така тресна вратата, че чак непокиста Цецо, на когото до този момент нищо от случващото се в стаята не успя да смоти съня, се стресна и събуди. Опули очи, гледа, гледа изпод  рунтавите си вежди, криви, криви устни и накрая продума:

-Кво става, тука земетресение ли имаше?

После с мъка се изправи, направи две-ти несигурни крачки, върна се обратно, строполи се на леглото си и не помръдна повече.

-Тоя булдозер, камериерката, щеше да отнесе вратата, Тва женище не си знае силата, що ли не си иде на село да копа и гледа едър и дребен рогат добитък, ами дошла тука тъй, да тормози, честните и почтенни хора, и не им позволява да си отдъхнат на спокойствие - смотолеви Димо  и се наведе уж да му помогне, но невидими сили го тласнаха в стената, далече от целта. Той се заклати, заклати да падне, но се удържа, след това се спря, поопипа си главата и сякаш озарен от някаква  внезапна мисъл, се насочи към леглото си и изведнъж, като подкосен се просна в него по корем, като част от тялото му остана на пода и след миг захърка блажено.

humor nencho 22

Филчо, седеше на леглото си с благовидно изражение на патреарх, усмихна се снизходително и като се обърна към вече спящите си  събратя, смотолеви:

-Тая жена Бачка има нисък праг на търпимост. Трудно може да и се угоди. Всъщност, за каква жена говоря пък аз? Това е женище! Беззъба, куткудякаща вещица. Това е....

Явно силите му стигнаха само за това мъдро умозаключение и след, като се прозя шумно и не до там възпитано, кротко полегна и с удоволствие се включи в набиращият скорост грухтящ  хор на хъркащите си съквартиранти.

Като изключим тези трима герои, останалите момчета от смяната, както споменахме по-горе, след трескава подготовка, непосредствено след вечеря в съботната вечер, по групички, се иснасяха към заведенията на хотел „Боровец”. Едни отидоха на ротативките, за да убият времето, други потърсиха уюта на барчетата, трети просто насядаха по фотьойлите във фоайето и с нескрито любопитство наблюдаваха и естественно оценяваха притичващите студентки, които, това май въобще не ги смущаваше, напротив, явно им даставяше удоволствие .

Ненчо, заедно с една доста внушителна група от парашутиатите и летците, които навсякъде го  следваха, защото шегите му явно много им допадаха, се шмугнаха в дневното барче, в дясно от рецепцията. Вътре беше полутъмно, приятно топло, уютно  и тихо .Вдясно имаше извито барче и столове смеки и удобни седалки. Около ниските масички бяха наредени столове с високи облегалки, чийто тапицерия приличаше на велур, но навярно беше имитация. Това изглежда беше уютно и тихо местенце, където можеше да се намери нещо добро за пиене и прилично мезе, без това да ти струва, колкото домакинските ти разходи за цяла седмица. Наместиха се в едно от сепаретата вдясно от барчето. Преди да седне Ненчо съзря позната физиономия в съседното сепаре и се запъти към нея. Оказа се че това е негов колега от парашутния батальон в София, който отпи една здрава глътка от чашата си и мека топлина полази от петите до плешивото му теме. Ненчо го изчака да остави чашата си и се провикна:

-О....,оо, Пешо и ти ли си тука бе ,здрасти.

Като видя Ненчо, той доста се изненада и едновременно зарадва. Посочи с ръка един от свободните столове и  усмихнат рече:

-А, още едно двадесет! Отгде те господ изпрати? Тъкмо мислех да ставам. Сядай, сядай  и разправяй, как си, що си?

 -И като му подаде стола, прибра си цигарите от масата и ги скри в джоба.

-Какво ги криеш, скрънзо? Дай тук една цигара!

 -Не ги крия, ама рекох, че твоите са по-меки! Седни де, сядай!

-Ненчо се усмихна и посочи съседното сепаре. Не мога братле, с компания съм. На почивка сме на профилакториума и решихме тази вечер да се почерпим. Така, че твоята почерпка, ще я отложим за другия път

-Е, аз пък силно се надявах, че ти ще почерпиш този път, ама, хайде, явно ще  се наложи да почакам отново, макар, че от мъжка черница не знам някой да е откъснал плод.

-Та, не разбрах, ти по какви дела си насам - полюбопитства отново Ненчо.

-Абе дъщерята е на студентски празник тук, та жената ме командирова, да осъществя скрит родителски контрол.

Ненчо, който добре познаваше авера си се усмихна ехидно  и рече:

-Ясно ми е какъв контрол, ще осъществиш!

-Що бе? Направи се на обиден приятелят му. Аз ще пийна само едничко.

-Че, то всички пием по едничко, никой не пие по две наведнъж.

-Ей, ама, ти нещо ме занасяш ,опита се да се направи на обиден софианеца.

-Хайде, да ти е сладко, умната с родителския контрол - усмихна се Ненчо, потупа пиятеля си по рамото  и се запъти към местото, което момчетата нарочно му бяха подбрали да е по-всредата на сепарето, за да го чуват всички. Това естествено го поласка, уважаваха го момчетата, какво повече му беше необходимо.

И тъкмо се канеше да им благодари, когато забеляза, че една оперена сервитьорка ги  стрелна с поглед, в който проблясна закачливо пламъче. Ненчо, веднага и направи знак да се приближи до тях. Ясно сините и очи блеснаха така ярко, сякаш блесна сабя. С бързи и тихи стъпки, тя се появи  на секундата до сепарето им  и ги наблюдаваше усмихнато и с любопитство. Лицето и с високи скули беше леко приповдигнато, а усмивката и продължаваше да играе върху влажните и сочни устни. Умните и блестящи очи спокойно отвърнаха на любопитните погледи на внушителната група.

-И с какво ще облекчим душите тази вечер? -рече тя. Гласът и подхождаше на изящното и тяло, беше нежен и мек.

-Уиски за всички-рече Ненчо. - И чисто, нека да е  голямо.

-Какво да бъде уискито?

-„Чивас Ригал” -скъпо шотланско уиски .Мезето оставаме на Вас да изберете, но държим да е само от това, върху което кацат мухи.

-Че то и на л.....о, кацат мухи бе Ненчо, намеси се колегата му от съседната маса, който явно беше набрал, даста солидна преднина пред тях по изпити питиета. Я виж, военнослужещи пият уиски!

-Ние може да живеем в калта, но се забавляваме нашироко! И още нещо - изсъска Ненчо, не винаги е най-правилно, да постъпваш правилно!

-А, ти по-добре не се меси, ами внимавай, че както си я подкарал, ще изпуснеш родителския контрол и „горгоната” в къщи ще ти разкатае фамилията - сряза го Ненчо.

 -Ама, я почакай малко! Ти с ме гаргара ли ще си правиш, тази вечер?

Ненчо се направи, че не го е чул, зашото много добре знаеше, че когато е злоупотребил с питиетата ставаше зъл и трудно контролируем. Всички останаха малко изненадани от решението на Ненчо да поръча от най-скъпото уиски, но бързо се окопитиха и започнаха да си поръчват безалкохолни напитки. След първата чаша компанията взе да става по-весела, езиците се поразвързаха и всички оживено коментираха предстоящото прекарване на празничната вечер. Само едно от момчетата близо до Ненчо седеше замислено и не вземаше участие в разговорите.

-Какво става бе момче?  Какво си се умислил, като фалирал еврейски търговец? Да не са ти потънали гимиите? Я, се поотпусни малко!

-Остави ме-рече момчето, -не е за приказване моята. Смачка ме тоя живот Ненчо! Смачка ме, като кьорав кон охлюв ме смачка! Една мъка ми е легнала на сърцето, - не ти е работа.

-Кажи си я, кажи си я тази мъка, - изписука на тънко Ненчо....., тия работи тъй стават. Сподели, че да ти олекне и да почерпиш.

-Жената, бе Ненчо, жената - оплака се момчето. Създава ми сериозни проблеми. Все меле, мърмори, все не доволна, като се прибера вечер, не ме оставя на мира с постоянните си скандали, надува ми главата с нейните приказки.

-Такаааа. Такива ми ти работи значи! Ами! Какво се чудиш? Що ме гледаш така! Не е болка за умиране това. Я му дръпни едничко! Тъй си е вървяло от край време и тъй ще си върви. Както казват старите и мъдри хора:то лютата чушка ако не люти; краставицата, ако не горчи; жената, ако не гълчи и мъжът ако не мълчи, къде ще му излезе края, а?

Момчето се усмихна доволно  и като намгна дяволито рече:

-Прав си мама му стара! Адски си прав!

-Абе, Аз, не винаги съм прав, но по принцип никога не греша - гордо констатира Ненчо и като вдигна чашата си, чукна си с момчето и се провикна. - Хайде наздраве, когато сме най-зле ,така да сме.

Седналият срещу него Васил се усмихна и с нескрита гордост сподели:

-С мойта жена вече пет години живеем, без да имаме проблеми!

 -И за развод никога не си помислил?

 -Никога! - само за убийство!

 -От другата страна на Ненчо, един от младите летци след, като чу тези трогателни истории се усмихна и с гордост заяви:

-Ей, за това аз не се женя! Трудно ще се разделя със свободата си! На една жена щом и  подариш  пръстен и гаранциятаи веднага свършва!

 -Значи ти не си женен?

 -Ами, аз женен! -Рече той. -Млякото  е много евтино, нали знаеш оня виц?

 -Защо да си купуваш крава ли?

 Той кимна:

-Защо да си купувам крава, когато млякото е толкова евтино?

-Бива си я, а? -рече той, като посочи сервитьорката и намигна яко.

 -Жена и половина! Но силно се съмнявам ,че можеш да си я позволиш!

-Кой знае? Кой знае? Понякога обичам, да се самозалъгвам и си въобразявам, че притежавам някакъв гениален нюх, какъвто имат великите историци, когато направят съдбоносно откритие.

-Затвори си устата - рече Ненчо. Или искаш да глътнеш някоя муха?

-Не съм гладен. Влюбен съм.

Гледаше право към сервитьорката. Имаше вид, сякаш бе изпаднал в транс или бе мъртво пиян. И в двата случая човек има тоя невиждащ поглед .

-Успех тогава! - усмихна се Ненчо, явно спомняйки си младостта, после добави: - Слушай момче, от мен да го знаеш, ако избираш между жена и бутилка вино, първо виж годината на производството.

 -Кво, искаш да кажеш? Че външният вид лъже?

-Сам прецени и тогава решавай, според мен, тази клони към двадесет и осем  тридесет.

-Не думай! Не може да бъде! Чак, пък толкова!

В същото време едно от момчетата се провикна:

-Хей, докога ще киснем тук? Хайде да ходим при студентките!

-Те не могат да ни гледат, като сме пияни!

 -А, ние не можем да ги гледаме, когато сме трезви!

Платиха и се запътиха към нощния бар на комплекса, които се намираше на партера на хотела и беше свързан с фоайето с две въртящи се врати, облицовани скожа и бронз. Три застлани с килим стъпала се спускаха към вътрешността на Г-образното помещение със сепарета и тапицирани крисла. За разлика от повечето барове в комплекса, този беше ярко осветен. Така клиентите можеха да да се гледат един друг и да виждат цялото помещение  с неговите разклонения. Пред самия бар за самотните посетители бяха наредени шест табуретки с мека тапицерия, които даваха възможност да се обхване с поглед целият бар.

Тази вечер, според очакванията напливът от посетители беше голям. Морето от студенти на дансинга се тресеше  в ритъма на оглушителната музика. С доста усилия се добраха до предварително резервираното си сепаре. Останаха доста очудени и приятно изненадни, когато зърнаха тримата герои - Филчо, Димо и Цецо,които,свежи,чисти и прилично облечени се усмихваха  и  с погледите си ги подканяха да седнат.

-Е, еее, голям късмет имате. Един път да ни няма и пак да ни срещнете - пошегува се Филчо. Хайде сядайте де, какво чакате?

-Какво става бе момчета? Шен ли сте?

-Като кукоряк сме! - извика Димо, като се опита да надвика диджея, чийто глас кънтеше, като бейрутска престрелка и им направи жест с ръка да сядат.

До Цецо седеше красива и спокойна брюнетка, която им се представи с името Стела, изглеждаше по-млада - доста по-млада от него и достатъчно елегантна, за да носи плътно прилепнал, стегнат светлокафяв  панталон, очертаващ стегнатия и закръглен ханш и плосък корем - които не личеше да са приатегнати с колана. Носеше жълт пуловер, вероятно от камширска вълна, който също изпълваше добре. Беше  хубава жена - почти красива; с  къса кестенява коса на вълни; със сърцевидно лице и нежна  брадичка; наситено кафяви очи с тъмни кръгове от някаква сянка или тъга; кожа с красив загар, в никакъв случай - загрубяла; хубав прав нос и уста, която, сякаш бе забравила да се усмихва.

А, Димо, който, никога не подбираше, или пък, такава си му беше кармата, нежно беше прегърнал през рамо, едно въздабеличко момиче с размазано  ярко червено червило и два пръста боя по бузите, а за грима й няма нищо да споменавам, просто не мога да Ви го опиша - самата смърт, че на всичкото отгоре и ни се усмихваше. Доста от нас  трябва да сме я зяпнали, когата тя стана да ни се представи. Не знам, колко време трябва да сме я запали, но навярно е било секунди.  Носеше бяла рокля с релефно тъмно, но едва ли щеше да я гледаме по - втренчено, дори да беше гола. Тъкмо така и ни подейства.

Тя седна със завидно за килограмите и  грациозно движение, като разкри част от краката си, гледката не беше никак приятна за гледане, ама, хайде да не издребняваме.

-Все се чудя, защо жените си слагат толкова грим по очите, след, като ние им гледаме само циците? - Зададе риторичния си въпрос Ненчо, но като разбра, че никой не го е чул, махна с ръка и седна на удобното кожено крисло с изглед към дансинга.

До Пухчо пък седеше  едно русо или изрусено (все тая, на кого му пука) момиче, което усмихнато ни наблюдаваше. Лицето и с високи скули беше, леко приповигнато, към нас, а усмивката и продължаваше да играе върху влажните и устни. Умните и блестящи очи спокойно отвърнаха на любопитните ни погледи. Под синкавата и рокля очите ни доловиха  изящни очертания на гъкавото и стегнато тяло, с безупречно гладка  кожа, която наподобаваше на лъскав абанос.

-Изключително привлекателна жена. Тя си заслужава да бъде разгледана добре. Може като нищо да вкара човек в беля - изсъска Васил. И, като избута елегантно стоящите пред наго момчета се изпъчи пред нея с явното намерение да и се самопредстави.

-Казвам се Мими - представи му се тя, явно разгадала намеренията му и го изпревари - А вашето име вече знам. -Когато ми го съобщиха, ме помолиха да се пазя от Вас и, като се  усмихна  тя  му подаде нежната си ръка.

-Че, защо, чак толкова ли съм страшен? -После пое подадената и ръчичка и гальовно я целуна, като с мъка потисна внезапно обзалото го желание да я прегърне.

 Очите на момичето се вдигнаха към неговите и останаха заковани там. Интересно, дали съзнаваше, че му е направила силно впечатление? Сигурно.

-Ей, ееей, Бачка, избърши си лигите и върви си намери мацка. Доло ръцете от моята!

-Пичове, а моята мацка има сърце, като софийска маршрутка, колкото и да е ангажирана, винаги има място за още един мъж- гордо констатира Димо и победоносно гъврътна наполовина съдържанието на чашата си.

-Стига де! Начумери се пресилено въздебеличката дама и го сръга в ребрата, така,че далака и левият  му бъбрек едва не си размениха местата.

Димо, се изненада доста от неочаквано силния и удар, но, като си дръпна за пореден път от приполовената чаша, както, само той можеше – изтърси поредния си бисер:

-По-леко с лакътя скъпа!  Ти си като картина в галерия,всички те харесват, но никой не иска да те вземе в къщи.

Но, като видя гневния и поглед, веднага разбра, че този път е прикалил с шегите си. Кръглото и червендалесто лице пламна и устните и се присвиха.

humor nencho 23

-Ако, не оттеглиш веднага неверните си обиди, предупреждавам те откровенно, че ще си докараш куп неприятности. Очите и ядно пробляскваха, а гласът и отекна още по-силно. -Приемам това, като лично оскърбление и няма да ти се размине. Момичето се приближи плътно до него, хвана го за риверите на сакото и само бог знае, какво щеше да се случи, ако не беше се намесил Цецо.

Гневно, като вулкана Етна преди изригване, момичето скочи изненадващо за килограмите си, като ранена кошута и  за щастие на цялата компания изчезна към изхода, оставяйки след себе си, завихряне, като средностатистическо американско торнадо.

-От къде я изкопа ,пък тая бе Димчо! Нали съм ти казвал, бе моето момче да внимаваш и предварително да проучваш  с какви се замесваш. Малко ли си патил от лекомислените си постъпки? -бащински го смъмри Ненчо.

-А, ааа, Ненчо, проучих я, бе братко, проучих я, как да не съм! Сестра и е магистрална проститутка, а майка и е координатор на куклусклан....но иначе е чиста, като утринна роса.

-И, изобщо, как ти хрумна да и го кажеш в очите?

-Защо, ти не си ли съгласен?

-Да, ама не биваше да и го казваш направо. И освен това, пукница те прави безотговорен и шегите ти стават непоносими и някой път наистина ще я загазиш здраво.

-Ако не посочиш недостатъците на една жена, тя ще ги намери у тебе. Жените..., те са най –долните твари, които бог е сътворил на земята. Всички злини на мъжете идват от жените. Не напразно  един древен мъдрец е  казал: „Първият спокоен сън на Адам бе и последен.Събуди се и .... имаше вече жена”. И от мен да го знаете, на река, жена и рогат звяр, никога не вярвайте! Умът на жената е малко, но хитростите - много, многооо! Срещате се с една жена, спите заедно, но свършат ли парите, тя се изпарява! Казвал съм го и друг път: - Човек бива щастлив през живота си само двва пъти:кога се жени и когато погребва жена си.Толкоз!

Ненчо го слуша, слуша, па рече:

-Прав си, човече! Прав си! И остави това, ами все ти черпиш, та не може да ти се възрази нищо.

Като чю, тези думи Димо изведнъж се стресна, като забеляза, че новодошлите още седят, без да са си поръчали. Обърна се към бара и подаде сигнал.

Мигновено към тяхното сепаре се запъти с почти ситнещи стъпки една сервитьорка със стегната висока фигура, облечена в идеално изгладена тъмносива униформа, с въскъсичка поличка. Дългокрака и с едър бюст, тя цялата излъчваше съблазните си, като запален фойерверк. С притаен дъх мъжете извръщаха глави подире и - обикновенно така се получаваше.

-Е, и решихте ли вече! Кво да бъде?

Започнаха да заявяват поръчките, а  тя на няколко пъти се опита да ги запише и пресметне, но все не и се удаваше да го направи и се налагаше да я коригират. Виждаше се от самолет, че не и дастига умствения багаж на тази жена и всяка дейност, свързана с напрегната мозъчна дейност, не и беше по силите. Както и да е, тя не е виновна, природа - на едни дала в изобилие, други осакатила, нищо не може да се направи. Та най-накрая, явно доволна и щастлива, че е успяла да се справи със задължението си да приеме поръчката, сервитьорката мигновенно се изстреля към бара, със сищите ситнещи стъпки.

-На тая, мозъкът и е в гърдите, ама бедата е там, че нямат връзка помежду си - изсъска Ненчо.

-Стига де Ненчо! - смъмри го Цецо.За какво му е мозък на момичето, при тази красота. Господ се знае работата - колкото дава от едното, толкова взема от другото. После се усмихна широко и лисна наведнъж остатъка от питието в гърлото си.

След малко поръчката пристигна. Ненчо, от когото идеите бликаха, просто като фонтан, макар отлично да знаеше, че при подобни тържества, лъжливите барманите използваха хиляди начини да мамят и обират клиентите, като се започне с: недоливане по мярка на чашите; разреждане на питиетата; пробутване на некачествени по-евтини питиета и така нататък, да не изброяваме всичките, като погледна недопълнената си чаша не издържа и се обърна към сервитьорката:

-Уважяема госпожице, защо в чашата ми има косъм?

Изненадана, сервитьорката се надвесе над него, погледна чашата му, позамисли се  с усилие, сякаш кой знае какво откритие щеше да направи, после, с лекота го дари с една нежна усмивка, което явно не беше проблем за нея, изправи се и тържествено заяви:

-Ама, господине, това не е косъм, а отбелязката на чашата, до къде  трябва да е пълна.

-Така, ли? - направи се на изненадан Ненчо. Ами, щом е така, ха отидете обратно  до бармана да я напълни до отбелязката.

Всички се засмяха, макар този изтъркан трик, отдавна да им беше известен.

Малко по-късно, погълнати от сериозната и отговорна работа, около присушаване на пълните чаши, компанията съвсем скоро забрави за умствените проблеми на горката сервитьорка. С напредване на вечерта, сепарето им утесня съвсем, все нови и нови момичета сядаха и ставаха от масата им през цялата вечер, а с приближаването на малките часове непоколебимото им веселие растеше пропорционално с погълнатия алкохол.

След третата изпита чаша Румен, иначе жизнен радостен, целомъдрен и видимо щастлив човек, кротък, кротък и  на мравката път не минава, изведнъж се разплака. Ненчо го погледна учуден.

-Какво ти става, бе човек? Защо така изведнъж ревна, пък сега?

-Аз, съм недостоен човек .Мамя съпругата си. Имам приятелка. Изневерявам и със друга. Как ще я погледна в очите  след всичко това, което се случи?

Димо, като чу всичко това, се стресна, изгледа го учудено и извика:

-И таз хубава, Румене, аз със колкото жени съм изневерявал на моята, ако ревна, заведението ще изпразня. Я се стегни,  ти май нищо не си разбрал от това, което казах за жените. Я му сръбни една глътка за кураж и не му мусли толкова надълбоко.

Румен пряко волята си изсипа почти приполовената чаша в гърлото си, тръсна глава, облещи очи към тавана, а брадичката му настръхна застрашително и започна да с е дави, като малко гардже със скакалец, но постепенно мека топлина полази от петите до темето му, усмихна се едва - едва и изведнъж се отпусна и  сниши кротко във фотьойла и не помръда повече.

Две от момчетата веднага скочиха и го изведоха навън, а после с доста усилия го отнесоха до стаята му в почивната станция.

-Ей го на! Сега видяхте ли на какво са способни жените? -Тържествуваше Димо.

-Чакай малко Димо. Да беше друг, както и да е – в едното влязло, из другото излязло, ама Румен е това, не е шега работа. Всички знаем, колко е чувствителен и от него всичко може да се очаква. Утре трябва да си поговорим с него, да му помогнем - сериозен и  загрижен сподели Ненчо.

-Хайде, де! - открито се възмути Васил. Чувствителен бил, що не се хвърли от някой мост или под влак, ами преследва чуждите жени, като разпасан откакто го помня. Съгласен съм да беше някой друг, щеше да се обърка да се отчае - не дай боже и на живота си да посегне, но Румен, видял и лошо и хубаво на този свят лъжовен, не е от хората, които губят кураж. Инак, съгласен съм, че е кротък, ама види ли чужда жена, става друг човек, веднага започва да я сваля. Е има си и той един кусур! Не носи на пиене! Като пийне не знае, какво приказва! А и тази нощ се насмука яко!

- Така значи, а аз глупакът взех, че се вързах - тюхкаше се Ненчо.

Някой от по-късметлиите с удоволствие стигнаха по взаимно съгласие до стаите на момичетата си. Други продължиха настървено със отговорната си мисия да онищожават поръчания алкохол, водени от разбирането, че алкохолът е вреден за човешкото тяло и трябва да бъде онищожаван по всяко време на годината, данем и нощем, по всички географски ширини, където и когато го откриеш. Димо, който най-усърдно, отговорно и с чувство за дълг, изцяло тази вечер  се беше посветил на  тази задача и съвсем съзнателно я изпълнаваше почти до зори, макар и останал сам.

След няколкото покани от страна на бармана, че вече затварят, взе наполовина пълната бутилка с уиски, изправи се с мъка, заклати се да падне, но се задържа, направи две - три несигурни крачки, като неопитен моряк на палубата на кораб бурно море, поогледа се, почеса се зад врата и като му опъна на крак една  здрава глътка , направо от бутилката, изкашля се шумно и сякаш озарен от внезапна мисъл,  повъртя се повъртя, но все пак намери сили в себе си и се насочи към изхода и криволичейки потъна в тъмнината.

Навън беше студена и мъглива зимна вечер, утрото напразно се мъчеше да пробие дебелия кожух от напластени облаци и мъгла. От приятния хлад и свежия въздух Димо се осафери и отново надигна бутилката. Служителят на паркинга го забеляза, поклати неодобрително глава и рече:

-Тц ,тц, тц, че бива ли така? Няма закон за тая работа!

 -Настинал съм - рече Димо.

 -Боже мой, колко лошо. Аз също.

 -Заповядай.

 -Шегуваш ли се? - рече той.

-Съвсем не. Гълтай, че бързам, развиделява се вече.

-Е, благодаря малкия - рече той, - за мойта настинка.

Димо  си взе обратно  бутилката и със скороста на костенурка, погната от лисица се закандилка  към вилата. След малко реши, че още една глътка  ще му помогне, поне нямяше да му навреди, надигна бутилката и като му опъна издебеличко, за последен път, избърса с цяла шепа устата си, хълцукна и като се изпъна като гвардеец потегли напред. Някаква жена, която вървеше по тротоара и влачеше две торби, явно с остатъци или не съвсем от студенския копон, го видя и бързо извърна поглед, сякаш беше извършил нещо нередно, а тя е света вода ненапита.

-Само с лечебна цел, скъпа госпожо, рече и Димо, погледа я малко с премрежени очи, а после, леко озадачен установи, че е изминал едва една трета от маршрута си и ускори темпото.

Щом стигна до вратата на стаята си, блъсна се в нея и тя понеше беше отключена се отвори изведнъж и той се просна по гръб и така си остана, бутилката отфръкна чак до другия край на стаята и с облекчение изля остатъка от съдържанието  си, явно, доволна, че най накрая се е освободила от омразното си съдържание. Утрото стаило дъх ,сякаш се ослушваше да не събуди Димо, в жилите на който уискито се разливаше на длъж и на шир и сладки тъпки лазеха по гърба му.

humor nencho 24

Rate this item
(0 votes)
Login to post comments

За сдружението

Специални сили

Други статии