facebook3

Посещения в сайта

111006
Посещения днесПосещения днес55
Общо посещенияОбщо посещения111006
Посетители в момента 7

Дата и час

Вход в сайта

СПОМЕНИ ЗА ПРОВЕДЕНИ ЗИМНИ, ЛЕТНИ ЛАГЕРИ, УЧЕНИЯ И ИЗ ЖИВОТА НА СПЕЦИАЛНИТЕ СИЛИ НА БЪЛГАРИЯ, РАЗКАЗВАНИ ОТ ВЕТЕРАНИ ПАРАШУТИСТИ

Реших и аз да се включа в стартиралата по инициатива на НР на „Съюз на българските парашутисти” рубрика – „СПОМЕНИ ЗА ПРОВЕДЕНИ ЗИМНИ, ЛЕТНИ ЛАГЕРИ, УЧЕНИЯ И ИЗ ЖИВОТА НА СПАЦИАЛНИТЕ СИЛИ НА БА – РАЗКАЗВАНИ ОТ ВЕТЕРАНИ ПАРАШУТИСТИ”

Ще започна като начало с това да Ви представя само част от спомените си, като ще помествам периодично и други спомени в отделни епизоди.

Накратко думи за мен, прослужих 33 години, в структурите на българските „СПЕЦНАЗ”, а впоследствие Специални сили на БА, като заемах сладните длъжности: Командир на разузнавателна група със специално назначение (РГСН) „СПЕЦНАЗ”; КР-та; Командир на ПРБ „СПЕЦНАЗ” в 68 ОПРП „СПЕЦНАЗ”, като продължих на тази длъжност и в 68 бригада :СпС”; Началник на Учебен център в бригадата; Старши пом. началник на отдел „Специално разузнаване” в РУ-ГЩ; началник на отдел в КССО; Зам. началник на КССО; За - началник на КССО и след неговото разформиране Началник на отдел „Специално разузнаване” (на която длъжност служих до пенсионирането си).

След учредяването на „Съюз на българските парашутисти” през 2009г. до момента съм председател на управителния съвет (националното ръководство) на съюза.

I.СПОМЕНИ НА О.З.ПОЛК. СИРМО СИРМОВ ОТ УЧАСТИЕТО МУ В ЗИМНИ ЛАГЕРИ КАТ КОМАНДИР НА РГСН „СПЕЦНАЗ” В 68 ОПРП „СПЕЦНАЗ”

 

Реших да представя на вашето внимание моите спомени от участие в три зимни полеви лагери, но само като командир на РГСН “СПЕЦНАЗ”. За сведение участвал съм още: в два зимни лагера, като КР; в два като НЩ на 1ПРБ; осем години като командир на 2 ПРБ, но истинското ми изпитание е било като к-р на РГСН.

           

През 1976г. се проведе първият зимен лагер на 68-ми ОПРП „СПЕЦНАЗ” по батальонно със смяна на местата за лагеруване след седем дни.

1-ви ПРБ „СПЕЦНАЗ” с командир на батальон к-н Тачев се разположи в района на с. Гълъбово над гр. Пловдив с основна задача дооборудване на мобилизационния си район. Оборудването на местото на лагера беше на палатки.

2-ри ПРБ „СПЕЦНАЗ”с командир ст.л-т Тома Дамянов се разположи в района на х-жа Здравец над гр. Пловдив, със задача да изгради землянки, води живот и дейност и учебен процес при зимни полеви условия.

Аз бях командир на РГСН „СПЕЦНАЗ” във 2ПРР „СПЕЦНАЗ” с командир -

ст.л-т Смилен Дагански. След натоварване на парашутно-материалната част се инколонирахме и изнесохме до района на л-ще Чешнегирово, извършихме подготовка за скок и изчакахме доста време, но поради неблагоприятни метериологични условия, парашутен скок не беше изпълнен.

Привечер беше разпоредено ротите на 2ПРБ да се изнесат по ротно по предварително набелязания маршрут от л-ще Чешнегирово, през х-жа Руен до района на лагера на х-жа Здравец.

Смрачаваше се и падаше мъгла. Голямо изпитание беше пресичането на пътя Пловдив –Асеновград, назначени бяха наблюдатели за наблюдение в ляво и в дясно и по техен сигнал всяка група пресичаше на бегом. С настъпването на нощта, мъглата се усилваше и видимостта намаля до метър-два, именно и това според мен беше основната причина за изпускане на пътеката от дозора на ротата над с. Долни Воден, водеща за хижа Руен и загубата на доста време за ориентиране и изнасяне.

След пристигане в района на зимния лагер, беше определен район, в който всеки командир на група си избра място за землянка. Всяка рота разполагаше само с по един малогабаритен товарен автомобил (ГАЗ) и в нея се натоварваше основно палатката на КР, щабната (складова) палатка на ротата, инструменти (брадви, кирки, прави и криви лопати) и част от багажа на щаба на батальона. Групите вземаха само, това, което можеха да насят на гръб – плащ наметало, малки парчета найлон, малко тел, върви ,гвоздеи и храната си за деня. На командирите на РГСН се раздаваха само по една брадва, две лопати и една - две кирки и по едно одеяло на човек.

1.КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ЕДНА ЗЕМЛЯНКА? ИЛИ МАЛКО ТЕОРИЯ ЗА ЗЕМЛЯНКАТА !

Землянка е вид подземно или наземно стопанско - битово съоръжение (жилище), представляващо изкопана дупка в земята, с носеща конструкция и покрит покрив и служи: за временен или постоянен подслон за почивка и по-дългосрочно оцеляване на хора. За построяването им може да се използва малък хълм или наклонен скат. Землянките може да са изцяло под земята, а може и покривът им или входът им да са над земята. Вътрешността й може да е с правоъгълна или кръгла форма. Обикновено в центъра или в далечния край срещу входа се намира огнище, а покрай стените нарове,

Мястото за землянката трябва да е сухо. Ето защо, преди да изкопаем землянка, е необходимо да се направи дълбока канавка 1-2 щика на лопата. Това ще позволи да проучите нивото на подпочвените води в района. Най-правилното място за землянка е на хълм от слънчевата страна. В такива райони нивото на водата е минимално, а земята суха. Липсата на влага в почвата - много важен показател, опасно е да го пренебрегваме. Поради високото съдържание на вода, носещата конструкция на землянката ще започне да гние, което след време ще доведе до срутване. Ако планирате да живеете в заслон дълго време, изберете сухо място, това ще предпази конструкцията от гниене, гъбички и плесени.

1.1.Видове землянки:

1.1.1.Наземна землянка (землянка над земята). Един от вариантите на наземна землянка е с правоъгълна форма за екип на Специалните сили ( разузнавателна група) в състав от 12 души.

За да се изгради подобна землянка следва:

Първо - да се изкопае в земята трап с размери 5,5 x 3,7 м и дълбок 50 см.

В дясната част на изкопа се обособява мястото за спане (с ширина 2,7м и дължина 5,5м). След което на 1,8м от дясната част на изкопания трап се изкопава ров с шириха 1 м и дълбочина 1 м, и така се обособява пода на землянката, този ров с ширина 1м се извежда на 2-3 м извън трапа и се обособява входа на землянката със стъпала. Лявата част на землянката (в изкопания ров) се изкопава друг трап с дълбочина 50 см и широчина 0,9 м и дължина 2,5м;

Второ – направа на носеща конструкция на землянката от опорни и носещи и греди.

Носещите (вертикалните) греди може да се вкопаят в земята или да се приковат (завържат) към хоризонтална дебела греда поставена на пода. Носещите и напречните греди следва да са кръгли с диаметър 5-11 см. Вместо дървени (вертикални и хоризонтални) греди може да се използват метални тръби, ьглови профили, железобетонни колони, за се иззидат от камъни или тухли носещи профили и др. Върху носещите греди се подреждат кръгли напречни греди, които се заковават или завързват са носещите греди. Когато не разполагате с достатъчно количество напречни греди с диаметър 5-11 см, а с по-тънки такива следва да постави (заковете, завържете) над носещите колони здрава надлъжна греда с диаметър 5-11 см (може и по-дебела) и на нея да се приковат (завържат) по на гъсто по-тънките напречни греди, като се оставя дупка за комин на печка, която се прави в (изолира с) ламаринен лист и влажна глина (пръст) или от каменни плочи и глина, за да не се запали землянката. Целият под на землянката се застила с греди с диаметър 3-5 см, (и размер съгласно мястото на пода, където ще се подредят), които се подреждат плътно една до друга и се заковават или завързват, за да не се разместват. Може също така да се направят предварително дървени скари и след като се поставят на пода да се завържат една за друга. Ако нямате възможност да осигурите необходимия дървен материал (гредички) за пода, то той може да бъде изолиран и чрез застилане с рогозки от камъшит, хвойнови (иглолистни) клонки, сухи стебла от царевица, папрат и др.;

Трето – страничните стени се изграждат с приковани за носещата конструкция греди – поставени вертикално и на тях се наковават дъски или дървени валки (може и разцепени на две). Ако разполагате с достатъчно количество дъски стените може да се изградят сам ос тях, като ги заковете към носещата конструкция. На една от стените се изрязва отвор и се прави прозорец, а на противоположната страна се изгражда врата на землянката;

Четвърто – върху покрива се настила слой мека глина (пръст) с дебелина 15-25 см, а над глината се подрежда слой от клони (за предпочитане от хвойна или други иглолистни дървета), чимове, храсти листа и др.

В студено време в землянката се монтира печка за отопление, която се изолира откъм близките стени с ламаринен лист, като между стената и листа се оставя разстояние около 10-15 см. Ако не разполагате с ламарина изолирайте стените с каменни плочи или чимове, но пак спазете изискването за разстояние от стените и изолиращия материал.

За направа на подобна землянка са необходими100 човеко часа и следните материали: 12 бр. греди с дължина 2,5 м; греди с дължина 6 м -70 бр., с дължина 5,5 м -120 бр. и с дължина 2 м - 12 бр.     , хвойнови клонки – 5 куб.м.; тел -8 кг; ламаринени листа -2 бр; печка за отопление-1 бр.; кюнци – 3-4 бр.; прозорец -1 бр.

Подобна землянка осигурява пълен комфорт за дългосрочен живот при полеви условия, освен това в нея може да се ходи изправен. За спане на всеки от екипа е осигурено място за почивка (лежане) с 50-60 см широчина. Зад главите се подреждат раниците и снаряжението. Отвън около землянката се изкопават отводнителни канавки. За разлика от палатката, която, не задържа топлината (освен когато гори печка), тук топлината се задържа подобно на всеки дом. Обучен екип от 12д. е в състояние да я оборудва за 1 ден.

1.1.2. Подземна землянка се построява на наклонен скат или малък хълм (могилка), като изкопът е със същите размери, но е по-дълбок, а на повърхността се прави само отвора (вратата) и покрива. Етапите и материалите за изграждане са подобни.

При липса на достатъчно материали можете да използвате каменни плочи за изграждане на носеща конструкция, покрив, комин и огнище. За спане може да се изгради нар от дървета, върху които да се постави мека постеля от сухи треви , листа, слама, папрат и др., като раниците и излишното оборудване се поставят под нара. При липса на дъски за покриване на покрива и стените използвайте за по-добра изолация от вътрешната част на гредите полиетилен или платнища. За по-голямо удобства при хранене си направете маса от дървета или други материали.

В близост до отвора на всяка землянка е хубаво да се направи заслон за резервните дърва за огрев и склад за хранителни продукти.

2.КАК ОБАЧЕ НИЕ НАПРАВИХМЕ ЗЕМЛЯНКИТЕ СИ ПО ВРЕМЕ НA ТОЗИ ПЪРВИ ЗИМЕН ЛАГЕР НА ПОЛКА?

Теорията е едно, но в действителност на практика се получи съвсем, ама съвсем различно нещо. В полка беше възприето, като основен вариант – да се правят подземна землянка и такива правехме. При избора на място за устройване на землянка се съобразявахме със следното: да не е в близост до коренища или борове; да няма самотни скали; да не е на подветрената част и да е на скат с наклон. Естествено основно се разчиташе на късмет при копането на рова, да не попаднеш на голям камък, скала или подпочвени води.

2.1 Изграждане рова на землянката.

След получаване на инструментите и определяне на местото за землянка, незабавно пристъпихме към разчистване на снега, като преди това, се застлахме едно плащ –наметало върху, което се подредихме въоръжението, снаряжението и раниците, за да не се загуби нещо в снега, след което се запалихме огън за осветление и отопление от време на време на личния състав.

На разчистената от снега земя, очертавахме размерите на изкопа и пристъпихме към изкопни работи. Поради малкия брой хора в групата направихме ров с размери от 3 на 4 метра. Дълбочината на ямата за землянката избрахме в зависимост от раста на най-високия член на групата, средната стойност беше около 1.8м. Пръста от изкопа се натрупваше в близост до изкопа, като се оставяше берма до 20 см.

Перпендикулярно на правоъгълния ров изкопахме пътека с размери 20-30 см широчина и около 30 см дълбочина, за удобство при сядане, а в дъното на канавката в срещуположната част на изхода оформихме огнище с каменни плочи.

Независимо от ограничения брой хора в групите: командир, зам. командир, разузнавач, преводач и краен кореспондент (свързочник) разпределих групата на две подгрупи, едната за изкопа, втората за събиране на паднали борове, клони от бор, ела, папрат с предимство на дървените греди (когато се откриеше по-дебел и по дълъг бор подгрупата се усилваше с хора от изкопа за пренасянето. Борбата беше да се изпреварят другите групи в снабдяването на дървен материал-греди от по-близко разстояние.

Землянката е място за спане. Ето защо не правехме много висок таван в нея, за да не усложним работата си,

Когато ямата стана готова, усилихме подгрупата за събираме паднали, но здрави дървета

2.2.Изграждане покрива на землянката.

Когато ямата беше изкопана и пренесен и оразмерен дървеният материал, започнахме да изграждаме конструкцията на землянката. Изработването на землянката ни включваше следните стъпки:

Първо се поставяше по една носеща греда от четирите краища на правоъгълния изкоп, като в горния край, колкото е възможно по- дебела, за се даде по-голям наклон зад гредата в горния край подкопахме отвор за димоотвод на огнището, който се изолираше с каменни плочи и земя. Гредите от правоъгълника подпирахме с носещи колони от рова и ги уплътнихме много добре с почва, за да не духа под тях и да не прониква сняг.

Второ направихме гредореда, като гредите се завързваха към правоъгълните дървета с тел, върви или се ковяха с гвоздей.

Трето, след това върху гредореда поставихме, клони от ела или бор (паднала маса и основно зелена маса, окастрена от тях).

Четвърто - засипахме покрива с изкопаната от рова пръст.

Пето, за да се оттича, водата направихме дренаж около готовия покрив и продължихме канавката, навън през вратата, така, че водата да тече от входа към далечната стена и надолу по хълма от жилището.

2.3.Интериорна декорация в землянката:

В дясната страна на землянката направихме повдигат на 30-40 см дървен нар, като за целта върху четири здрави носещи трупчета с дължина 40-40 см забихме с гвоздей носеща дървена рамка и върху нея завързахме с върви една до друга дървени валки. После, застлахме с папрат нара и го покрихме с войнишки платнища, които заковахме за гредите, за да не позволят на папрата да изпада. В другата част на землянката направихме единичен нар за мен по същия начин и импровизирана дървена масичка също за мен с четири носещи забити в земята колове и закован върху тях дървен правоъгълник, върху който завързахме плътно един за друг прави клони. Под големия нар групата подреди раниците си, а над него направихме импровизирана оръжейна, като завързахме два здрави дървени клона за носещите греди под наклон и подредихме автоматите си, така най-лесно ги предпазвахме от ръжда, а и ни бяха под ръка.

Последно направихме врата на землянката от дървен материал и сложихме един плащ, за да изолираме студа, отвън пред входа изкопахме стъпала и подготвихме заслон за дърветата за огрев, за да са сухи. На другия ден заваля обилен сняг и покри землянката и маскира последствията от стоежа й. С цел маскировка на лагера разпоредиха да се движим само по утъпкани пътеки, а не безразборно.

Въпреки положените огромните усилия, във всички групи възникна сериозен проблем с огъня и дима, колкото излизаше навън, толкова се стелеше и в землянката. Сутрин се събуждахме с черни лица и полу-запушени носове, наложи се да разпореждам на дежурните по огнище периодично да проветряват землянката. Стените на изкопа се ронеха, а канавката в средата се разкалваше и също ронеше.Оказа се обаче, че независимо от суровите зимни условия, постоянен студ и ежедневно намокряне по водене на ежедневния учебен процес, оставахме здрави, именно благодарение на смолата, която дишахме, тъй като се отоплявахме само с борови дървета.

Не ни стигаше това, че огнището не гореше добре (липсваше тяга), ами и съвсем скоро започна да се топи снега над землянката и в нея започна да капе вода, това наложи да взема решение, да изолираме от вътре тавана с плащ наметалата, като водата се стичаше по от ръкав в ръкав в една яма до входа на землянката, откъдето е канче за храна дежурния по землянка я изхвърляше периодично навън.

Условията бяха мизерни, след ежедневните занятия обувките на всички се намокряха, а от тях и чорапите. Вечер чорапите и обувките се сушаха около огъня на завързан за гредите простор. Опитайте се да си представите как е миришело в землянките! Офицерите командири на групи се миехме поне, когато ходехме на храна в палатката-столова, а войниците само в личното време или когато измиваха канчетата за храна, за която цел беше поддържан от наряда денонощно огън на който се топлеше вода. Бръсненето беше лукс, само в съботните или неделни дни.

Ежедневно провеждахме занятие по тактико-специална подготовка, военна топография и ски подготовка. Занятията по ски подготовка се провеждаха на ски-пистата на х-жа „Здравец”, където се проведе и състезание по ски-спускане. Придвижванията до районите за занятия и обратно се извършваше с т.н. ски-писалки.

Проведоха се и състезания между ротите на батальона по ски спускане и движение по азимут по групи за време.

3.Ще ви разкажа и за следния случай по време на този зимен лагер.

В съботната вечер на командирите на групи ни съобщиха радостна вест – вечерта ще ни се разреши да посетим бар „БОР” (както шеговито наричахме една дървена барака близо до ски пистата на хижа „Здравец”). Командирите на групи след работно време се поизмихме, избръснахме и тръгнахме към 19.00 ч. за барчето, за да се постоплим, докато дойдат офицерите и сержантите щаба на батальона и КР-ти. За наша голяма изненада, след влизането в барчето командирът на батальона най-брутално ни изгони, като разпореди да се приберем в района на лагера. Причината според него беше, че не сме ги изчакали, а сме тръгнали без разрешение макар, че ни бяха казали, че от 19.00 ч. е организирано посещение в прословутото барче.

Както и да е командирите на групи се прибрахме в мизерните си землянки. Останалите в барчето „герой” естествено след злоупотреба с алкохол са започнали пиянски изпълнения и стрелба с пистолети в тавана на помещението. По донос на запасен офицер, почиващ в хижата, случаят се разкри и се стигна до сериозно разследване и трябваше да се поеме отговорност от някого за деянието. И познайте кой го отнесе, ще ви кажа – един от командирите на групи, който не бе изгонен, поради това, че пристигна с шефовете. Няма да споменавам името му, но той беше убеден от мъдрия (но само според него) командир на батальон, че ще го защитят, и че няма да има последствия. Уви, после шефа се отметна и той беше жестоко наказан, без да е виновен.

Както и да през преживяхме го. В неделния ден сдадохме землянките и палатките на шефовете на хората от 1ПРБ и се изнесохме по пътека от х-жа „Здравец” до мобилизационния район на нашия батальон до с. Гълъбово. Там целия личен състав на батальона се разположи в палатките сдадени ни от 1ПРБ. През цялата седмица опреснявахме укритият, окопите, шчелите и КНП на ротите в района. Между другото пролетта беше подранила и дърветата бяха цъфнали. Условията за живот тук бяха напълно поносими и нормални за полеви условия.

Така приключи първият зимен лагер на полка.

В края на годината в полка постъпиха на въоръжение известните с високата си проходимост ЗИЛ -157 (Джуган). И на всяка рота се осигуряваше по един такъв ЗИЛ -157, което си беше лукс за нас.

След това анализирайки слабостите от първия зимен лагер, започнахме по групи да си правим предварително печки за землянките от метални кутии от боя и т.н. На по-късен етап, командването на полка осигури изработването на окопни малки печки за землянки в Автомобилната база, граничеща с поделението ни.

И така за всеки следващи земен лагер, вече разполагахме, както споменах с един зил в рота, на който, качвахме багажа си, а именно – окопни печки за всяка група, повече возим шанцов инструмент, та даже и джаги. Проблем си оставаше липсата на кюнци за печките. Това наложи самозапасяване на групите чрез кражби от водосточните тръби на блоковете (хората пропищяха от кражбите, което наложи, на по-късен етап за зимните лагери, да бъдат осигурени и кюнци на групите от тила на полка). Купувахме си найлон за изолация на покривите, увеличихме материалите за строеж, като гвоздеи, тел, върви и др. С всеки следващ лагер подобрявахме устройваните землянки и се доближавахме до идеалния вариант, както е описан по-горе. Но съвсем скоро започнахме да злоупотребяваме чрез самозапасяване в групите с домашни или купени местни деликатеси. Стигна се дори до натоварване на цели сандъци за групите, заредени с деликатеси и даже с бутилки кока кола.

За да се предотврати теча на вода от топенето на снега покрива след като положехме носещите греди и зелени клони и папрат, изолираше покрива с найлон, а после слагахме изкопаната почва най-отгоре. За да не се рони земята, стените на землянката отвътре ги облицовахме с тънки, но здрави валки (клони) или с найлон. Местата за сядане около канавката в средата оборудвахме с разцепени дебели дървета, а самата канавка, за да не се рони и разкалва, облицовахме стените и дъното й с дървени клони.

Хвърлихме много усилия, защото войнишкия състав се хранеше в землянките и следваше да може да се храни седнал.

Появи се нови елементи от землянката, отвън близо до входа се подготвяше скривалище (база) за сандъка с хранителни продукти. На близко дърво, поставяхме импровизирана мивка от туба, която се пълнеше с топла вода и войниците имаше къде да се мият.

При тези обстоятелства, след ден два използване на огън, землянките изсъхваха и ставаха уютен и желан дом, дрехите, чорапите и обувките съхнеха добре. На печките вечер задължително имаше чайник с топъл чай. Накрая на лагера, войниците съжаляваха за това, че си тръгвахме. Всички зимни лагери завършваха с дълги двудневни преходи.

На по-късен етап, беше взето решение по време на зимните лагери да преминем към устройване и на войнишкия състав в палатки, които се вкопаваха на около 40-50 см в земята. В средата на палатките също се изкопаваше канавка за краката при сядане, а печката се поставяше в обратната част на изхода, тръбите на печката излизаха през специално направен отвор в палатката. Естествено и при двата варианта съществуваха плюсове и минуси. Палатките, по-бързо се устройваха и с по-малко усилия и беше избегнато мъкненето на дървени трупи, но пък възникнаха следните проблеми, понеже се отоплявахме основно с борови дървета, хвърчаха искри и често запалваха палатките, по време на всеки лагер изгаряха по една – две, а почти всички биваха надупчвани от искрите, все-едно, че си ги стрелял с ловна пушка. След всеки лагер палатките се кърпеха от шивача на полка.

Ако трябва да обобщим, на всеки зимен лагер се усъвършенстваха условията за живот при полеви условия, оцеляване в екстремни ситуации и провеждане на дневни и нощни занятия по ТСП, ВТ, МПП, ски подготовка и др. В неделните дни се провеждаха състезания по теглене на въже, движение по азимут за време, ски спускане, курмуване на товарен автомобил, движение по въжена линия между дървета и др. На по-късен етап задължително се провеждаха занятия тактически занятия по бойно сглобяване на батальона. Освен морални награди като грамоти, домашен отпуск за войниците и др. винаги Главният готвач винаги поднасяше на комплексния победител печена пържола - 46 – ти номер.

II.СПОМЕНИ НА О.З.ПОЛК. СИРМО СИРМОВ OT УЧАСТИЯ В УЧЕНИЯ КАТО КОМАНДИР НА РГСН „СПЕЦНАЗ” В 68 ОПРП "СПЕЦНАЗ".

И преди като действащ офицер и сега като такъв от запаса продължавам да считам, че командирите и състава на разузнавателни органи за Специално разузнаване са в основата на успехите по своевременното и точно разкриване обектите на противника в дълбокия тил, при огромен риск за живота. Освен от самите противникови войски, опасност съществуваше и от контраразузнателния му режим и местното население, затова и живучестта на тези органи е много малка.

2.1.През есента след сформиране на 68 ОПРП „СПЕЦНАЗ” (на 01.09.1975г.) пристигнахме 15 офицера от Випуск „Дравски” след завършване на обучението си във ВНВУ „В. ЛЕВСКИ” – гр. В. Търново.

Започнахме редовен учебен процес, но независимо от това, че всички бяхме изпълнявали парашутни скокове във военното училище и имахме летателна годност за изпълнение на парашутни скокове, по незнайни причини се търсеха поводи това да не с е случи. Първо ни отговориха, че следва отново да се явим на Авио-лекарска комисия, независимо от това, че бяхме минали такава,само преди три-четири месеца. Както и да е включиха ни естествено в последната възможна дата на годината, определена за полка, защото графикът бил готов преди да дойдем. После, то не бяха изпити, то не беше чудо, и пак не ни допускаха, а без скок не можехме да получаваме полагащите се летателни средства, явно тук бе „заровено кучето”.

Злите езици подхвърляха, че е така, защото не сме почерпили, „Човекът от който зависи”- началникът на ПДС на полка, макар той на няколко пъти гръмко да обещаваше, че „Следващия път ще изпълните парашутен скок, ама той все не идваше”. Жалкото беше, че войниците изпълняваха скокове, а ние чакахме долу и тогава тръгвахме на занятие или батальонното учение. И така 1975 година изтичаше, ние продължавахме да чакаме, но така и не дочакахме първия си скок!

И така, скатавахме, имахме летателна годност, имахме положен изпит за парашутно - материалната част, но скок нямахме. А иначе водехме занятия с войниците на полигона по парашутна подготовка и им давахме съвети как да се отделят от машината, как да действат в машината, във въздуха и при приземяване.

През януари 1976г. ни вдигнаха по тревога, изнесохме се в район, поставиха ни задачи, докладвахме решенията си и ни отведоха до л-ще Крумово, натовариха ни на вертолети и изпълнихме първия си боен скок, с пълно бойно въоръжение и сняражение с контейнер на сняг в района на Братя Даскалови.

Тъй, като предстоеше крупно учение, командването на полка и старшата инстанция бяха решили да проведат настоящото учение, за да се запознаем с района и да се тренират някой въпроси, като, разузнаване на райони, тренировка на специалната радиосвръзка, прехвърляне на групите със скок и др. Поради важността на последващото занятие, в особено важните райони имаше застъпване или дублиране на районите за разузнаване, Моят се застъпваше с този на л-т Христо Ганев.

Както и да е сдадохме парашутите на плаца за приземяване на старшината на ротата (той имаше за задача да прибере парашутите и с команда от двама „освободени” от учението от лекаря на полка, поради заболяване) и да ги разстеле по леглата в спалното помещение и изсуши. Във всяко спално помещение имаше по един огромен калорифер на нафта и стопляше много бързо помещението.

След въвеждането ни в обстановка, поставих задача на дозора и ядрото и се изнесохме към района за разузнаване. Трябваше да пресечем Средна гора, след около 40 минути от една отметка осъществихме първия си радио сеанс с „Центъра”, след което под прикритието на нощта бързо достигнахме на зазоряване пункта за организиране на разузнаването. Разпоредих охрана на района и разпъване на радиостанцията. Докато това се случи извиках пом. командира на групата, проведохме ориентировка и наложихме решението си на местността. После ориентирах групата, докато пом, командирът ни охраняваше.

Завърших с поставяне задача на дозора и ядрото за разузнаване на района.

След няколко часово разузнаване извиках дозора на лична среща и след като разбрах, че нищо не са разкрили, на база предположението си поставих нови задачи за разузнаване на западната част на района за разузнаване с основан задача разкриване казармения район на ракетен дивизион и мобилизационен район на същия.

Дозора съвсем скоро изпрати кодирана по таблицата за вътрешна връзка грама по радиостанциата Р-352, че е разкрил казармения район и определил координатите му. Разпоредих да продължат наблюдението.

Аз и останалата част от ядрото също бързо открихме мобилизациония район на ракетния дивизион, това не беше трудно, тъй като в него кипеше усилена подготовка, за мобилизация, чистеха се щели и окопи. Разположихме се на близка доминираща отметка над района и предадохме няколко радиограми с информация до „Центъра”. Подадох команда на дозора да се яви на лична среща и се установихме на друга отметка, там пресях по-важната информация на дозора и също изпратих няколко радиограми до „Центъра”.

Тъй като изпълнихме поставената задача, организирах изнасянето към пункта за евакуация.

Преди началото на изнасянето престъпих към проверка на секретните материали, оръжието и материалното осигуряване на групата. Направи ми впечатление, че една от раниците леко мърда и се претърколи, попитах на кого е и какво има вътре. Разузнавачът на групата се изчерви и доложи: „Моя е, тъй като изхвърлихме консервите и хляба, за да не ни тежат при разузнаването, когато дозора минахме покрай една кошара, с една пробита царевичка вързана на канап улових един петел. Там имаше много и едва ли ще забележат липсата, а и ние сме много гладни”.

Почудих се какво да го правя! Не беше редно да се прави това, но от друга страна, беше проявил находчивост. Подкарах му се, но реших да не предприемем други мерки, а и нямаше време да се ходи до кошарата. След учението разбрах, че това е запазена марка на войниците, предава се от набор на набор и че и други групи са го правили.

След достигане на пункта за евакуация, се укрихме в гъсталака до една река на около 500м, където запалихме огън и изпекохме трофея на разузнавача.

След занятието на разбора се оказа, че командването на полка не е доволно от свършената работа от голяма част от групите, оказа се, че са изпращани дълги радиограми с много грешки и че повечето са информативни, без конкретни обекти и координати. От мен долу-горе бяха доволни, дори командирът на полка разпореди: „Този явно н е спал и поне е разкрил нещо, за учението задължително да бъде предвиден за разузнаване на същия район”

И така проведоха се допълнителни тренировки с командирите на групи по кодиране и декодиране, а с радиотелегафистите-кк тренировки по радиосеанси на Дежурна вълна и Сеанси. На занятия по ТСП групите отработвахме, отделни въпроси касаещи дейността им по разкриване елементите и обектите на ракетен дивизион и т.н.

След известно време пак ни вдигнаха по тревога и заехме мобилизационния район. РГСН, определени за участие в това учение, бяхме изведени в райони и ни бяха поставени бойни задачи. На всяка група беше назначен посредник, на мен беше определен ст. л-т Васил Томов.

След уясняване на задачата извиках пом. командира на групата и му дадох предврителни указания за получаване на необходимото материално осигуряване, проверка на радиостанциите и акумулаторите им, да си припомнят разузнавателните признаци на ракетен дивизион и водене дневника на разузнавача, нанасяне разкрити обекти от местността на карта и определяна на координати им и т.н.

След доклад и утвърждаване на решението ми, отидох при групата извърших проверка на парашутната – материална част, контейнерите и ги натоварихме в средата на камиона определен за групата.

Получи се сигнал за инколониране и се изнесохме до л-ще Крумово, след съответните проверки на парашутната-материална част инструктаж и разпределение по машини се качихме на вертолети Ми-4 и изпълнихме парашутен скок с парашут ПД -47, с пълно бойно въоръжение и снаряжение в района на Братя Даскалови. След приземяване на групата, по най бързия начин из вадихме от контейнерите раниците си, се събрахме парашутите и след укриването им (а впоследствие предаване на старшината на ротата), и поставяне задачи на: дозора за осигуряване изнасянето на групата; ядрото, използвайки гънките не местността по най-бързия начин се изнесохме към района за разузнаване.

Предвид сериозността на учението, очаквахме изненади по време на изнасянето, затова избягвахме пътищата и населените пунктове. Тъй като познавахме вече маршрута за изнасяне от предното учение, това никак не беше трудно.

След достигана на набелязания пункт за първи радиосеанс с „Центъра”, организирах охраната на района и разпоредих развръшане на р/ст Р-394, докато изпълнят процедурата, аз бях готов с радиограмата, тъй като тя беше информационна и я бях подготвил предварително, добавих само часа на скока.

След това продължихме изнасянето. Почти се смрачаваше, избрах подходящо място за почивка, организирах охраната и разреших да с вечеря, разполагахме само с консерви и хляб. Направи ми впечатление, че част от консервите са надути и разпоредих да не се ядат, а да се подбират ненадутите. Докато се ориентирах малко встрани от групата посредника взел друго решение и той и част от групата са яли от надутите консерви. След около два часа се появи сериозен проблем посредникът и част от групата се натровиха и започнаха да повръщат и да отпадат физически. Незабавно разпънахме радиостанцията и изпратих радиограма до „Центъра” с молба за помощ. За съжаление на командира на полка е било докладвано едва на сутринта. Трябваше да вземам решение, как да се справя със ситуацията, удължих почивката, напалихме огън, изпекохме хляб и накарах пострадалите да ядат от него, после разтворихме въглени от огъня във вода и пиха от разтвора няколко пъти, увеличиха и пиенето на вода. Рано сутринта положението се подобри, благодарение на: това, че пострадалите бяха физически здрави с висок имунитет; предприетото лечение и студа през нощта.

Разпоредих всички консерви да бъдат заровени в земята и тъкмо организирах изнасянето, когато получихме парола по радио-сигнала да се явим на Дежурна вълна с „Центъра”. От получената грама разбрах, че искат подробности за пострадалите и място за евакуация. Отговорих им, че положението е овладяно и продължаваме изпълнение на задачата.

Когато пристигнахме на пункта за организиране на разузнаването организирах охраната, изпратихме радиограма до „Центъра” и пристъпихме с пом. командира на групата към кратко ориентиране и нанасяне елементите на решението на местността, после извиках групата и повторих процедурата.

Тъй, като вече бяхме разузнавали района, а и поради сериозността на учението реших: дозорът да организира НП в района на отм. Момини гърди, която беше доминираща в местността и се наблюдаваше както казармения район на ракетния дивизион в Марино поле, така и мобилизациония му район; аз с разузнавача да навлезем в мобилизационния район и да следи от близо дейността в района.

И така изнесохме се на Момини гърди, избрах подходящо место за НП и му поставих задача, с особено внимание на разкриване вдигане по тревога на дивизиона. Групата се забазира една землянка в скалите на един убит партизанин преди години. Землянката беше на затулено и скрито (обрасло) место. Разпънахме радиостанция Р-394 КМ и организирах почивка на групата (тъй като предстоеше напрегнат ден).

На зазоряване около 4.00ч. бяхме събудени от старшия на НП, с думите: „Бързо идвайте, задействаха ги по тревога”

Изтичахме всички на НП и наблюдавахме действията по тревога на дивизиона. Напуснаха района на четири лъча и се трите се отправиха към проходите на Средна Гора – сега разбрах, защо на всеки проход (път), разставиха групи, за да не бъдат изпуснати отделните батареи на дивизиона.

Единият лъч се насочи към мобилизационния район под нас. Подготвих и кодирах радиограми с часа на тревогата и посоката на изнасяне на колоните, предадох ги на радиотелеграфиста, с посредника се разбрахме да следи, да бъдат изпратени своевременно и да се бере радиостанцията с готовност да се изнесат към северната по-гъста част на височината и там да се укрият и НП да продължи с наблюдението на мобилизационния район под нас.

Аз с разузнавача притичахме и се укрихме в една шчела, в близост до естакадата, която бяхме разкрили на предното учение в района. Маскирахме се със сухи листа и зачакахме. И добре, че сме действали бързо и сме напуснали мястото до землянката, защото бойното охранение на батареята започна претърсване на района и след това по най-бързия начин се качиха и прикриха с два БРТ –ра в седловината на Момини гърди.

А, ние, добре, че се бяхме заровили в шчелата със сухи листа иначе щяха да ни разкрият. Чухме че североизточно от нас на около 100м. заработи агрегат, наблюдавахме как се сваля пускова установка от влекача и добре,че бяхме в близост до местото, защото много бързо след стоварването на пусковата установка, така я маскираха с няколко застъпващи се маскировъчни мрежи, че се получи едно голямо петно и практически нямаше как да бъде разкрита, после сложиха секретен пост в близост до нея и продължиха със развръщане на управлението и останалите елементи на батареята. Незабавно пристъпих към нанасяне на разкритата пускова установка и останалите елементи на картата си. Свършихме добра работа, но възникна сериозен проблем, нямаше как да напуснем мястото, на което бяхме се прикрили. Разполагахме с доста и то все с особено важност разузнавателни данни, нямаше време, информацията трябваше своевременно да стигне до „Центъра” иначе нямаше да е актуална. Поено време изтръпнахме, близо до нас пристигна един доста едър старшина с черен халат (типичен за ракетчиците) и се облекчи близо до нас. Маскировката ни издържа, размина ни се на косъм.

След развиделяване, забелязахме, че не далеч от нас на около 100м е разположена столовата на батареята, не сме я забелязали по-рано, тъй като съсредоточихме вниманието си върху пусковата установка.

Забелязахме, че помощния персонал на кухнята бяха с бели дрехи. Беше време за закуска и от всякъде започнаха да прииждат ракетчици, за да закусят. Реших, че сега е момента да се измъкнем. Веднага сложихме автоматите си през рамо, извадихме и облякохме белите си халати, и внимателно се отправихме към района на кухнята и столовата. Следвахме набелязания маршрут за изнасяне, в един момент някакъв готвач ни забеляза и се развика: „Хей, къде се мотаете, бързо вземайте тези чували с отпадъци и ги изсипете в ямата” и се прибра около полевата кухня. Поклатихме с глави и бързо взехме чувалите , прикривайки, лицата си бързо се отдалечихме от кухнята по посока на Момини гърди, достигнахме до обрасла туфа, скрихме чувалите и се изнесохме с прибежки, скрито и безшумно към южната част на отметката, после я заобиколихме от изток и след около час благополучно достигнахме мястото на групата.

Всички бяха възбудени и посредника каза: „Да знаете бяхме ви отписали. Ама, че безразсъдни действия. Нима не знаехте, че района на батареята се претърсва. Къде се навряхте на вълка в устата”

После ни показаха къде са маскирани БРТ на охранението на около 200м от мястото ни. Нямаше много време за обяснения и емоции. Незабавно пристъпих към кодиране на радиограми до „Центъра”, с разкритите цели, с приоритет на пусковата установка. Посредникът остана изумен и само каза: „Ама наистина ли го направихте, разкрихте ли я? Даваш ли си сметка, е в учението дивизиона играе само с една реална пускова установка, другите влекачи са само с контейнерите си, без съдържание”.

Отговорих му: ”Нека оставим, поздравленията за по-късно, сега трябва да изпратим радиограмите навреме”.

От НП също имаха разкрити обекти, така, че имах доста работа.

После организирах още един НП на западната част на Момини гърди и следяхме действията на батареята непрекъснато, като продължихме с разкриването на останалите и обекти.

По едно време, сигурно е било около 13.00ч. над на с прелетя разузнавателен самолет МиГ-21 „БИС”, направи снимки на местността и изчезна. След 20-30 минути прелетяха два изтребителя-бомбардировачи МИГ -23 и имитираха бомбардиране на района на пусковата установка.

Вече ви споменах, че учението беше доста важно. По късно, при разбора на учението разбрах, че след разкриване на пусковата установка старшата инстанция е изпратила данните във Фронта и от там са задействали самолетите.

В района на батареята настана суматоха и затегнаха още контра-разузнавателните мерки. Добре, че се бяхме измъкнали, защото започнаха с претърсване на района и ограничиха всякакво движение.

След свечеряване батареята, се инколонира и напусна района в южно направление, за да заеме район за бойно използване. Отново реагирахме бързо и навреме изпратихме радиограми за действията на батареята с описание на машините в колоната и посоката на изнасяне.

Бяхме си свършили работата, капнали от умора. Едва сега се сетихме, че сме прегладнели, а нямахме нищо за ядене, тъй като изхвърлихме бомбиралите консерви.

Взехме решение, посредника и еди войник за охрана да слязат до селото източно от отметката на около 500-600м и да закупят нещо за ядене.

След като хапнахме организирах охраната и дадох почивка на групата. На следващия ден около 11.00ч получихме сигнал да се изнесем до пункта за евакуация.

Пристигнахме в близост до моста, където следваше да ни евакуират, маскирахме се и зачакахме. Чакахме доста време, но никой не идваше. Взех решение с еди войник от групата да се изнесем покрай пътя до Средна гора и там да се срещнем с другата група, з ада разберем какво се случва. Явихме се на мястото за евакуация на групата на л-т Недьо Максимов с когото, осъществихме радиовръзка по радиостанция за вътрешна връзка Р-352. И той като нас беше в невидение. Тръгнахме към нашата група, когато наближихме мястото чух два изстрела. Затичахме се притеснени и там какво да видим, посредникът извадил куршумите от няколко патрона на АКМС и произвежда изстрели във водата на реката. Идваше ми се да го стисна за гушата, ама се овладях. После се разбрахме, че постъпката му е безразсъдна. Мотивът му беше, че групата следва да оцелее чрез осигуряване на храна от местната флора и фауна. После подготви рибена чорба, като добави и коприва. Както и да е похапнахме.

Оказа се, че НЩ на 2ПРБ ст. л-т Борис Дряновски е забравил за двете групи и чак когато, около 17.00 ч. са му се обадили от секретна секция, че не са сдадени секретните материали ма две групи се сетил и дойде да ни вземе.

2.2.През лятото на 1977г. (през последната седмица на август) няколко РГСН „СПЕЦНАЗ” от 68 ОПРП „СПЕЦНАЗ” участваха в голямо учение проведено в Струмското и Местенското оперативни направления.

При всички по-крупни учения на всяка група се назначаваше посредник, за контрол и подпомагане при необходимост. На моята група беше назначен ст.л-т Васил Георгиев Василев (Васката).

Един ден преди заминаване за учението ни вдигнаха по тревога и в тъмната част на денонощието се изнесохме и разположихме в мобилизационния район на полка.

Там групите бяхме изолирани в отделни райони и ни се поставиха бойни задачи. След, уясняване на задачата дадох предварителни указания на пом. командира на групата: да получи, дажбите хипокалорична храна за пет дена; конкретно допълнително осигуряване; да се подготвят товарните контейнери ГК-30 с имуществото и храната на личния състав; да се преговорят разузнавателните признаци на КП на армия и танков батальон.На радиотелеграфиста - кк (краен кореспондент), пък разпоредих, да провери радиостанциите и акумулаторите им.

Пристъпих към вземане на решение и разработване на варианти за действие. Докладвах решението си, което беше утвърдено без забележки, но получих допълнителен инструктаж за сериозността на учението и мерки за опазване на личния състав и настроенията на местното население в района. Връчени ми бяха опознавателни номера на членовете на групата (с нейния номер) и указания да ги предадем, ако ни залови (плени) „противника” (трябваше да ги носим вързани на ръката).

След явяване в района на групата, разпоредих да се направи на пясъчен сандък умален макет на местността с наложени елементите от решението ми. Отдадох бойна заповед, с използване на макета. След това на местността проведох занятие по ТСП с особено внимание на разузнаване на елементи на КП и танков батальон. После накратко препитах личния състав за разузнавателните признаци на КП и бронетанково подразделение и извърших проверка на парашутно десантните системи, контейнерите, завързването на спусковата скоба на автоматите с връв за привързване към раменния колан на основния парашут и разпоредих всичкия багаж, да се натовари в средата на каросерията на камиона. Раздадох на всеки номера и разпоредих да ги пазят и използват по предназначение и им припомних за позора, ако допуснем залавяне..

На зазоряване получихме сигнал за инколониране, качихме се на камиона и се изнесохме в района на западния старт на л-ще Чешнегирово.

Около обяд, започнахме подготовка за скок, с пълно бойно въоръжение и снаряжение, с контейнер ГК-30. След съответните проверки и разпределение по машини седнахме на рульожката до пистата в очакване на самолета. Слънцето напичаше жестоко, а и от напечения цимент на рульожката жегата ставаше непоносима, освен това от пристегнатата сбруя на парашута и автомат през рамо пред гърдите, едва се дишаше, да не говорим, че седене с контейнер под таза, увеличаваше неудобството.            Поради рекордно високата температура, планираното излитане на машината за скок се отложи за неопределено време. На никой, обаче не му пукаше за нас, стояхме на жегата, защото, видите ли, ако сме свалили парашутите, ще трябвало отново да се извършват проверки.

Както и да е като се понижиха малко температурите машините – самолети Ил-14 долетяха от София. Заехме местата си в нашата машина. След като видяха състоянието ни, незабавно след излитане летците, включиха вентилацията и бързо се охладихме. Самолетите бяха много стари (в края на ресурса си) едва набираха височина и с мъка прелитаха над височините в Родопите и Пирин планина – целите се тресяха, явно бяха за пенсия.

Изпълнихме боен парашутен скок с парашут Д-1-8 източно от гр. Банско от 1000м височина с пет секунди стабилизация.

След разтваряне на парашута бързо се убедих, че всичко с разтваряне на парашутите на групата е наред. След това разгледах плаца за приземяване, с ужас открих, че около него са разположени множество дълбоки и обрасли с трънаци и дървета оврази.

Парашут Д-1-8, беше надежден, но изключително неуправляем (не съществуваше вариант за реакция, разчиташ само на разчета на екипажа и където те отнесе вятъра). Вятърът ни отнасяше застрашително към един дълбок овраг-разчитахме само на късмета си да не попаднем в него. На около 30-35м. освободихме контейнерите си и се приготвихме за приземяване. За късмет цялата група се приземи в непосредствена близост до оврага и то, без да имаме закачен купол. За съжаление, не всички групи имаха този късмет, забелязах източно, недалече от нас закачен купол на човек от друга група на дърво в оврага.

Незабавно се освободихме от парашутите, разопаковахме контейнерите и сложихме раниците си на гърба, после пристъпихме към събиране на парашута. Тъй като парашутите бяха с прибори за разтваряне на парашута (КАП), следваше много да се внимава, прибора да е отгоре и завит с купола, за да не се повреди. От друга страна, старшата инстанция засичаше норматив за събиране, укриване на парашутите и явяване на групата до знака, което налагаше да се бърза.

След въвеждане в обстановка (след засичане на норматива), незабавно прикрих групата до един от овразите и набързо: осигурих кръгова отбрана; извърших ориентиране на групата; поставих задача на дозора и ядрото и използвайки естествените гънки на местността (основно овразите) с прибежки, скрито и безшумно се отправихме по маршрута за изнасяне. След около 30 минути прикрих групата в района на една доминираща височина, разпоредих охрана на района и пристъпихме към осъществяване на първия радиосеанс с „Центъра”, като разпоредих на радиотелеграфиста-кк да разпъне и подготви за работа радиостанцията Р-394 КМ. Набързо кодирах радиограмата (тъй, като тя беше информационна за скока, а и бях я подготвил в по-голямата част предварително и я подадох на радиотелеграфиста за да подготви същата на перфолента, и я „изстреля” в ефир. За моя голяма изненада - радиотелеграфистът учудващо бързо установи връзка с „Центъра” и изпълни задачата. След радиосеанса, трябваше незабавно да съберем радиостанцията и да се изнесем от района, за да не бъдем засечени. Тъй като, бяхме тренирали разпъване и събиране на антената и противовеса на радиостанцията с участие на хората от групата, това стана много бързо. Подадох команда на дозора и ядрото да продължат с ускорени темпове изнасянето по заповядания маршрут.

След около 40-50 минути, тичане и бърз ход, подадох знак на дозора да спре на място, организирах охраната и дадох 20 минутна почивка. Предстоеше ни дълъг преход през изключително труден, планинско – горист участък от височината, на която се намирахме (на около 7-8 км югоизточно от гр. Банско) до с. Огняново (североизточно от гр. Гоце Делчев) и разузнаване на района между селата: Огняново-Лещен - Гърмен в Гоцеделчевската котловина.

Оттук насетне ние ставахме господари на самите себе си или казано по-точно се осъществяваше се легендировката „Цар – групар” – ти и само ти решаваш всичко, няма началници, сам решаваш и сам си носиш отговорността за това.

Назначих нов сборен пункт (СП) и резервен такъв (тъй като местността беше планинско-гориста и много пресечена, се налагаше на няколко пъти при изнасянето да назначавам нови СП и запасен такъв, при запазване на паролата и начина на ползването) и продължихме изнасянето.

След оценка на местността и разчет на времето, реших да продължим изнасянето покрай левия бряг на река Места по посока гр. Гоце Делчев, така намалих риска от грешки или объркване на посоката на изнасяне. Освен това отдясно на реката минаваше пътя за Гоце Делчев и по него периодично преминаваше военна техника, което ни позволи да водим ефективно разузнаване и периодично да изпращаме кратки радиограми до „Центъра”. Маршрута беше труден, налагаше се да се изкачваме и да слизаме по стръмни участъци, но пък беше обрасъл и сигурен.

Ще спомена, че за това учение (по изключение), на командирите на групи раздадоха по един пълнител с бойни патрони, като бяхме инструктирани, че са възможни провокации от страна на местното население (основно мюсюлмани), да внимаваме и да не подценяваме ситуацията. Независимо от инструктажа, като, че ли войниците не бяха респектирани достатъчно.

В един момент, по време на изнасянето ни, дозорът подаде сигнал да спрем, прикрихме се и насочихме поглед към посочената ни недалече от нас нивичка с тютюн близо, до реката. Там беряха тютюн няколко жени. Подадох сигнал да продължим изнасянето, като заобиколим северно от нивата през горичката. В един момент се чу писък и жените легнаха на земята и се закриха с наметалата си, явно и те ни бяха забелязали. Това подейства мобилизиращо на войниците и от този момент нататък бдителността се повиши.

Достигнахме пункта за организиране на разузнаването, доминираща отметка в началото на района за разузнаване. Незабавно организирах кръгова охрана на района и с пом. командира на групата ст. ш-к Володя Темнишки пристъпихме към ориентировка и налагане на решението ни на местността.

Тъй като, задачата ни включваше разузнаване на два обекта: танков батальон и КП на 1БА, реших: поради това, че се намирахме в непосредствена близост до района на танковия батальон, първо да разузнаем него, защото скоро се очакваше да се изнесе и да заеме нов район, а след това да разкрием стационарния КП.

След като наложих на местността решението си и набелязахме най-вероятните райони на обектите на танковия батальон изпратих ст.ш-к Темнишки да ни охранява и повиках останалата част от групата и след ориентирането им с особено внимание на местата за сборните пунктове по време на разузнаването (основен и запасен) като основният -освен, че беше доминираща отметка, но и през върха и минаваше далекопровод, което улесняваше ориентировката.

После в изпълнение на решението си извиках дозора настрани от групата и му поставих задача за разузнаване на част от елементите на батальона, с особено внимание на определени райони. Разпоредих по-рядко и кратко използване на радиостанцията за вътрешна връзка Р-352 и то само от височини (за да се пести акумулатора и да не бъдем засечени, както и им уточних мястото за лична среща, начина за използване и паролата).

Поставих задача и на ядрото и пристъпихме към изпълнение на задачите си.

Използвайки гънките на местността успяхме до към полунощ да разкрием почти всички обекти на танковия батальон. Това никак не беше трудно, защото следите от танковете, трудно се заличаваха и си личаха на местността.

Изготвях кратки и ясни радиограми, които кодирах внимателно, за да се избегнат грешки. За пореден път останахме приятно изненадани и учудени - сеансите с „Центъра” се осъществявана много бързо и свръзката винаги беше перфектна (подобно нещо по-рано в ученията не беше се случвало). По-късно (след проведена лична среща с командването на полка) разбрахме, че работим срещу професионалното поделението за специална радиовръзка - резерв на ГЩ и че срещу всеки кореспондент (РГСН) работи отделна машина на поделението и ги няма безкрайните извеждания и смяна на чистотите, както беше при работа с нашите „центроваци”.

На зазоряване разузнавачът, който беше на наблюдателния пост на ядрото ми докладва, че е забелязал, в района на близкото селско гробище, непосредствено пред каменната му ограда, струпване на хора, извършването на изкопни работи, подготовка на заслон от маскировъчна мрежа и подреждане на маси и столове в него. Веднага ми стана ясно, че оттам командира на батальона ще организира боя.

Незабавно извиках на лична среща дозора и му поставих задача да се подбере място, в храстите в близост до оградата и се оборудва секретен пост. Обърнах внимание на добрата маскировка, надлежно водене на дневника за резултатите от разузнаването и провеждане на кратки радиосеанси с радиостанцията за вътрешна връзка (и то след отдалечаване на поне сто метра от мястото на секретния пост), чрез кодирани съобщения само с цифри по кодираната таблица за вътрешна връзка в групата.

Около 08.00 ч сутринта, получих кодирано съобщение от дозора с точен час на началото на бойните действия и някой подробности за тях. Незабавно подготвих (кодирах) радиограма и я изпратихме в „ЦЕНТЪРА”.

След напускане на пункта за организиране на боя от танкистите, извиках дозора да се яви при мен. Направи ми впечатление, че ст. ш-к Володя Темнишки е силно пребледнял, попитах, го какво се е случило, болен ли е? Той и отговори. „Ами, аз съм силно суеверен и влязох в гробищата само, защото ми беше заповядано, иначе никога нямаше да го сторя.” Тогава му казах: „Че защо не ми каза?” Той, без да се замисли отговори: „Срам ме беше от войника, пък и аз бях длъжен да изпълня заповедта!” Без да се замисля много на шега, за да го ободря казах: „Че това е най-спокойното място, там цари вечен покой!”. Той ме изгледа с недоумение. Разбрах, шегата ми е била неуместна.

После тъкмо направих разбор и се канех да организирам кратка почивка на групата, когато в радиоприемника „Сигнал”, който беше постоянно включен, за да може при нужда чрез „Центъра”, командването на полка, да търси радиосвръзка с нас извънредно, извън „Дежурна вълна” и назначените радиосеанси (които бяха задължителни) - се получи парола, която изискваше незабавно явяване на радиосеанс на „Дежурна вълна”. След осъществена връзка с „Центъра”, ни беше изпратена кодирана радиограма. Незабавно след получаването й я декодирах и разбрах, че ни се разпореждаше да се явим на оказано място и време за лична среща с представители на командването на полка и старшата инстанция, указана беше и паролата за личната среща.

Това наложи незабавно да се изнесем в район, близо до разпореденото място за лична среща. Избрахме подходящо място на около 300м от разпоредената лична среща и разпоредих на основната част от групата под ръководството на пом. командира на групата да се прикрие и с повишено внимание да следят обстановката. Припомних паролата за нашето връщане при групата. С посредника ст.л-т Васил Василев и разузнавача на групата (за да ни охранява), се отправихме към назначената лична среща. Подбрахме подходящо място в близост до личната среща, прикрихме се и зачакахме. В разпореденото време забелязахме групата от командването на полка и старшата инстанция, подадохме уточнения сигнал и след отговор аз и посредника се явихме при тях, след като се представихме, получихме висока оценка за разкритите обекти до момента. Разпоредиха ми да ги заведа до групата, след пристигане при тях и формалностите по разпознаване с парола, войниците също бяха поздравени за разкритите обекти и разпитвани, как се чувстват, храната добра ли е и т.н. След моя доклад, как ще продължим изпълнение на задачата, ни пожелаха успех и си заминаха.

Тук е мястото да спомена, че от една - две години, военният институт за иновации и изобретения на МНО, разработваше и експериментираше с нашето поделение, заявените за парашутистите „Хипокалорични храни”. Затова й по време на това учение в продължение на пет денонощия се използваха само хипокалорични дажби ( тя беше на прах и пакетирана, подобно на сухите супи от пазара). Дажбите включваха: сухо мляко; сухар; кюфтета с боб; кюфтета с грах; кисело мляко на прах и сушени плодове за компот. Основните ястия с приготвяха във войнишко канче с вряла вода. За целта ни бяха раздадени малки, сгъваеми леки алуминиеви спиртници и сух спирт. Калоричността на еднодневна дажба беше около 1050 калории. Проведените изследвания бяха показали, че за едно денонощие се отслабва с един килограм. Безспорно този вид храна беше революционен за нас, облекчаваше ни товара, защото друг път мъкнехме, хлябове и консерви, които затрудняваха предвижването. При тази храна, този проблем изчезваше, но се появи друг не по- маловажен - явно не бяха „улучили” все още най-сполучливата комбинация и калоричност на храната. Ежедневно обсъждахме храната и пишех бележки за нея. За съжаление, постоянно чувствахме глад и отпадналост при придвижванията в пресеченият планински терен (българинът е свикнал коремът му да е пълен, а тук това не се получаваше, след третия ден мислехме само за храна). Загубихме и част от теглото си (отслабването ни беше видимо). За пръв път на подобно голямо учение, бяхме осигурени за пет дни само с експерименталната храна.

Както и да е организирах изнасянето към северната част (планинската) на района, като поставих задачи на дозора и ядрото и започнахме изнасянето. Тъкмо се спускахме към една долина на планински поток, когато единият от дозора притича при мен и задъхано докладва: „Храна, храна-непосредствено на 30-40 м северно от нас в нивичката до потока има царевица”. С посредника решихме организирано да се откъсне само по кочан на човек. Изнесохме се на безопасно разстояние и изпекохме на огън царевицата, за пръв път от началото на учението ядохме истинска храна.

На зазоряване достигане набелязаната отметка, повторих установената процедура на пункта за организиране на разузнаването, както го описах по-горе.

Команден пункт, за мен е един от обектите, които най-лесно може да бъде разузнат, защото основната част от разузнавателните му признаци, нямаше как да се скрият. От доминиращата отметка, където бяхме съвсем скоро разкрихме, че: по черния път запад югозапад често се предвижваше военна техника - основно джипове; множество кабели водеха в същата посока; в обраслата височина в същата посока наблюдавахме антенни полета; периодично кацаха и излитаха вертолети в падината до височината; чуваше се шум от работещи агрегати и т.н.

Незабавно развърнахме радиостанцията Р-394 КМ и изпратихме няколко радиограми с разкритите обекти и веднага сменихме местообитанието си.

Необходимо беше да се конкретизират обектите на командния пункт и точно да се засекат координатите им. Възможно беше и да има дезинформация или макети за заблуда, това налагаше да се организира разузнаване от по-близко разстояние. Предвид на това, че района „гъмжеше” от войски и беше много пресечен, взех решение (което и посредника хареса), да се изнесем като дозор (в близост до и откъм западната част на КП, която не се наблюдаваше), само аз и преводача на групата ефр. Дойчинов със задача да разкрием координатите на обекти на командния пункт, които не се наблюдаваха: с приоритет на мястото за разполагане на приемния, предавателния център и радиорелейните станции, а останалата част от групата да води наблюдение на КП и да води дневник за резултатите от наблюдението (още повече, че под отметката където се разположи групата минаваше рокаден асфалтов път, по който периодично се изнасяха военни колони.

Набелязахме си маршрут за изнасяне, за да се изнасяме бързо, бяхме само с автомат, а преводача носеше и р-ст.-Р-352. В началото не беше трудно да се предвижваме с прибежки, скрито и безшумно, защото местността беше обрасла и пресечена. Изведнъж чухме шум и лек шепот! Прикрихме се незабавно и зачакахме, след малко близо до нас разпознахме дозор на съседната по район група. Обозначихме се и ги повикахме, бяха л-т Димитър Димитров и мл.с-т Любомир Апостолов от 1ПРБ. И те като нас решили да пристъпят към конкретно разузнаване на обектите от по-близко разстояние и при предвижването използвайки гънките на местността са навлезли в нашия район за разузнаване, защото от северната част на КП, беше почти непроходимо. Поговорихме накратко разменихме данни и си пожелахме успех. След това всеки от дозорите продължи по набелязания си маршрут. Между другото, честа практика на командването на полка беше за по-голяма сигурност, при особено важни обекти, районите за разузнаване на групите, да са близо един до друг, а понякога и се застъпвана, за да се гарантира успех на разкриването им.

И така приближавахме района на КП и тъй като водехме разузнаването в тъмната част от денонощието, лесно се ориентирахме по светлините на палатките и командно-щабните машини. От опит знаехме, че настъпи ли време за вечеря дисциплината пада, всеки гледа да се дореди по-навреме за храна, събирането на много хора на едно място, развързва и устите. Промъкнахме се в близост до офицерската столова и се прикрихме в храстите. Съвсем скоро разбрахме, че сутринта при организиране на боя на заслушването на командира на 1-ва БА, ще бъде министъра на отбраната и височайши гости от Варшавския договор. Освен това, от коментарите подразбрахме и част от обектите и къде се намират (райони, като посока и разстояние). По антенните полета, се ориентирахме къде са разположени приемния и предавателния пункт на КП и радиорелейните станции. Трябваха ни по–конкретни данни и по-точна информация, за обектите, затова взех решение да се изнесем под прикритието на тъмнината по-близо до някой от обекти и там с подслушване, разкрихме доста неща. За да разберем обаче, къде точно е разположено зенитното прикритие (ЗРК) решихме на база ориентировъчните данни да заловим „език”. От опит знаех, че най-лесно е да се залови телефонист, затова направих от ножа на автомата си (АКМЦ) и канията му клещи и срязах един от телефонните кабели, взехме единия край и се отдалечихме в обрасла с дървета падинка, прикрихме се и зачакахме, готови за засада.. След известно време чухме шум, за наша изненада идваха двама телефониста (а ние очаквахме един) и проследяваха с фенерче кабела, когато стигнаха до отрязаната част, започнаха да псуват, после единият каза, хайде да отидем до зенитчиците и оттам да проследим кабела насам. Това наложи да променя плана и да ги съпроводим от разстояние. Така си свършихме работата. Събрахме доста информация, която следваше да обработя и да изпратя в „Центъра”, затова незабавно се отправихме към мястото, където оставихме групата. След пристигане с помощта на посредника обмислихме и отсяхме най-важната информация, кодирах донесенията и ги изпратихме благополучно „Центъра”.

Сменихме пак района за разполагане и чак тогава усетих, че съм като пребит, похапнахме набързо и заспахме.

Бяхме си свършили основната част от работата, но на разсъмване реших отново аз и преводача, като дозор (тъй като най - добре познавахме района ) да се изнесем и прикрием в близост до КП и да наблюдаваме, събитията по доклада на командира на 1БА. Освен това, следваше да бъдат разкрити, още някой от елементите на КП. В суматохата по посрещане на височайшите гости, успяхме да се промъкнем и прикрием в района на една отметка, близо над пункта да доклада на командващия. И добре, че сме го сторили, защото след посрещането се активизира охраната и всички мерки относно пропускане на хора и охрана бяха затегнати. Наблюдавахме внимателно и аз си записвах, някой от важните моменти на доклада. В края на доклада, настана суматоха, дочухме, че е задигната картата на инженера на армията и всички псуваха и се заканваха на парашутистите. По-късно разбрахме, че наша РГСН е „задигнала” картата, тъй като е имала поставена такава задача и е евакуирана с вертолет от района след изпълнението на задачата.

Започнаха претърсвания на всички присъстващи и прилежащия район (по-късно след учението разбрахме, че и гостите не са пожалени и на л-ще София и тях са проверили за картата).

Взех решение, незабавно и внимателно да се изнесем към труднодостъпната северозападна част на КП, тъй като там трудно щяха да ни открият, а посоката от която дойдохме, незабавно беше подложена на претърсване. Ясно чувахме командите и заканите на охранителното подразделение, осъществяващо претърсването, които наближаваха към местото, където се бяхме прикрили.

Реших незабавно да се изнесем към северната, по-обрасла и гъста част на местността. Лошото, беше, че между нас и обраслата местност имаше полянка с диаметър около 100м. Следваше да се пробяга, този открит участък, за да се скрием в района на отметката зад нея. Само с бягане, можехме да се спасим, изнесохме се на спринт и потънахме в гъстите почти непроходими храсти и дървета, като с мъка достигнахме на една височина. Ориентирахме се внимателно и установихме, че се намираме над една малка махала. Внимателно се отправихме към нея, на една полянка забелязахме изключително възрастен човек (не се наемам да определя възрастта му), с брадвичка на ръката. Попитах го има ли войска в населеното място. Той ни изгледа кръвнишки и нищо не ни отговори, просто ни подмина.

Бяхме прегладнели и от изтощението едва се движехме. Взех решение да се доближим до населения пункт и да разузнаем има ли военни в района му. След като се убедихме, че няма, разкрихме къде се намира смесения магазин (който в последствие се оказа малка стаичка). Влязохме вътре и видяхме, че по прашните рафтове има синджири, гумени цървули, гвоздей и някой стоки от първа необходимост. На най-горния рафт забелязах само две прашни консервни кутии – копърка и бутилка коняк около 300 гр. „Златна котва”. Попитах магазинера има ли хляб и мога ли да закупя консервите и коняка. Той отказа категорично клатейки глава.

Напуснахме стаичката –магазин и тъкмо обмислях маршрут за връщане до групата, когато преводачът ме помоли: „Разрешете, аз сам да вляза и поговоря с магазинера”, учудих се, но му разреших, като заех позиция зад съседния каменен зид, за да мога да му помогна при нужда. След минута, продавачът излезе от магазина и се затича към една от къщите. Изскочих и се втурнах към магазинчето, преводачът ме забелязал и с усмихнат и каза, че всичко е наред и ме помоли отново да се прикрия и да почакам още малко. Магазинерът се върна на бегом, като носеше нещо увито в месал. След малко преводачът се появи при мен и каза: „Аз съм от Разградско и знам малко говорим турски език. Още щом проговорих на турски, очите му светнаха, подскочи и ми продаде консервите и коняка. Когато поисках за хляб, каза, че тук няма, но всички се пекат в къщи и изтича до тях да ми донесе тази пита”.

Напуснахме махалата по най-бързия начин и се установихме на безопасно закътано място. Трябваше да похапнем, когато преводача извади питата, гледах учудено и тъй като не бях виждал подобно нещо преди го, попитах „Какво е това нещо?

Той се усмихна и ми каза: „Това е т.н. хляб от картофи и ръж, пече се всеки ден и може да се яде, само докато е топъл”.

Както и да е отчупихме си по парче, а другата част и едната консерва, оставихме за хората от групата. Ние си поделихме другата консерва. По-вкусех хляб не бях хапвал в живота си, дали, защото бяхме прегладнели или е наистина е много вкусен още не знам и няма да науча.

Връщането до района на групата се оказа изключително трудна задача, поради блокиране на района и претърсването му от охраната на КП. Изтощени след заобиколния дълъг маршрут в късните часове на нощта успяхме да се приберем.

Всички от групата бяха доста разтревожени. Посредника ме посрещна с думите ”Бачка, какво се случи? Каква е тази суматоха? Бяхме ви отписали?”.

Разказах накратко за премеждията ни. Набързо отсяхме по-важните разузнавателни данни, които бяхме събрали и аз пристъпих към кодиране на донесенията, в същото време беше разпъната и подготвена за работа радиостанцията Р-394 КМ. След успешното предаване на донесенията, докато се събира радиостанцията, тъй като изпълнихме изцяло поставената ни задача, и наближаваше края на учението, реших да се изнесем в района на доминираща отметка в близост до пункта за евакуация и в определения час да се явим на него.

Независимо от изтощението поставих задача на дозора и ядрото за изнасяне, като заострих вниманието на всички от групата, че не следва да има отпускане, защото пехотинците търсеха възмездие, за „откраднатата карта” и районът все още беше блокиран и се извършваха проверки и претърсвания в района.

Както и да е успешно достигнахме набелязаната отметка, прикрихме се и тогава реших да почерпя групата, защото на тази дата (29 август) имах рожден ден – навършвах 24 години. След поздравленията, извадих бутилката с коняк, консервата и остатъка от питата. За съжаление, преводача се оказа прав, питата се беше напукала, като земята при голям жега и не ставаше за ядене.

Преживяхме и тази изненада. Организирах охраната на групата, назначих постоянно наблюдение на асфалтовия път непосредствено под отметката и веднага заспах.

Не знам колко съм спал, но се събудих от дърпането на наблюдателя, който беше доста възбуден. Първото нещо, което си помислих, беше: „Край, спипаха ни! Жалко за усилията, които вложихме в това учение! Жалко за неуморния ни труд в продължение на пет денонощия!”

Успях в просъница да промълвя: „Случи ли се, изненадаха ли ни?”

Ефрейтора Петров, бързо включи и каза: „Съвсем не, бързо идвайте да видите!”

Изтичах след него до НП-то и що да видя-по асфалтовия път под нас по посока гр. Гоце Делчев, бавно се изнасяше ракетен дивизион, по всички правила на изискванията: бойно охранение; машините на пункта за управление; трите батареи и накрая тила. Като на картинка, незабавно заповядах да се събуди личния състав и да се яви при мен. Групата дотича след минута - две, Казах им, наблюдавайте и запомнете, едва ли ще имате възможност, като на тепсия да наблюдавате отблизо ракетен дивизион на дивизия друг път.

Разпоредих да се преброят машините в елементите на бойния ред на дивизиона, с особено внимание на пусковите установки на ракетите. Аз се заех незабавно да кодирам радиограми, докато радиотелеграфиста разпъне радиостацията. Успешно предадохме до „Центъра” няколко кратки, но изпълнение със съдържание радиограми.

След това от възбудата никой не искаше повече да спи. Пък и наближаваше обяд. По радиосигнала на групата получихме кодиран сигнал за край на учението и да изпълним код указващ -явяване на пункт за евакуация, определен още преди занятието.

Проверих секретните материали, въоръжението и снаряжението на групата и се изнесохме до пункта за евакуация. Назначих охрана и определих място за прикритието на групата -под наредените дървени трупи на отбивката до асфалтов път.

Не помня колко време съм спал, но ме събуди дърпането на посредника и чух думите: „Хайде бачка, прибираме се у дома!”

Близо до нас забелязах автобуса на полка „Синята стрела” (абсолютен уникат, развалина едва пълзяща при изкачванията, а скоростният и лост беше дълъг, най-малко метър и половина - два и далеч назад от шофьора, затова трудно превключваше скоростите). Все пак беше огромна радост, че се прибираме, макар да знаехме, че пътуването до Пловдив ще е кошмарно.

Както и да е, проверих отново всичко в групата и подадох команда да се качват в автобуса. Старши на автобуса беше началникът на Инженерна служба на полка кап. Кънчо Джаров, който имаше за задача да ни евакуира, заедно с още две групи до Пловдив. Спомням си, че като ме видя промълви: „Сирмо, това ти ли си? Не мога да те позная, толкова си отслабнал! Има ли ти нещо, добре ли си?” Отговорих машинално: „Аз съм, бе аз съм, нищо ми няма!” Малко сме гладни и изморени, ама нищо ни няма!”

Тогава, той отвори един кашон и ни раздаде от собствения си хляб. Ако някой ви каже, че военният хляб (правеше се в гарнизонна фурна Пловдив) не е хубав, не му вярвайте, ама никак, даже!

Не знам кога сме се прибрали и как, защото спах през цялото време. Разказват, че сме минали през Велинград и е правена почивка на езерото Клептуза, ама нейсе, преживях го!

Казах си може пък, някой друг път да го посетя!

 

 

 

 

СПОМЕНИ ОТ УЧАСТИЕ В ЗИМНИ, ЛЕТНИ ПОДВИЖНИ ЛАГЕРИ И УЧАСТИЕ В УЧЕНИЯ ПРОВЕЖДАНИ ОТ 68 – ма ПАРАШУТНО-РАЗУЗНАВАТЕЛНА БАЗА РЕЗЕРВ НА ГЛАВНОТО КОМАНДВАНЕ НА РАЗУЗНАВАТЕЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА НАРОДНАТА ОТБРАНАТА (68 ПРБ-РГК-РУ – МНО), 68-ми ОТДЕЛЕН ПАРАШУТНО-РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ПОЛК „СПЕЦНАЗ” (68-ми ОПРБ „СПЕЦНАЗ”) и 68-ма бригада „СпС”

Инструкторът – парашутист – 1-ви клас о.з. полк. СМИЛЕН РАНГЕЛОВ ДРАГАНСКИ е служил честно и доблестно 33 години само и единствено в структурите на българските „СПЕЦНАЗ”, а впоследствие Специални сили на БА, като заема сладните длъжности: Командир на Парашутно-Разузнавателна Група; КР-та; Командир на ПРБ „СПЕЦНАЗ”; НЩ на бригада „СпС”; Зам. командир на бригада „СпС”.

О.з. полк. Драгански е със значим принос: за развитието на Военния парашутизъм в БА; създаването, преструктурирането и развитието на Специалните й сили – СПЕЦНАЗ”, а в последствие и за тяхното, преструктуриране и развитие като Силите за Специални операции (ССО) и превръщането им в перспективен и съвременен род войски, подготвен за предизвикателствата на времето, с постоянна готовност за защита на Родината ни.

След пенсионирането си има огромен принос и заслуги, за съхраняване и популяризиране на историята и издигане престижа на Българските парашутсти у нас и в чужбина, чрез членството и активно си участие в провежданите мероприятия на Съюза на българските парашутисти

 

 I. СПОМЕНИ ОТ УЧАСТИЕ В ЗИМНИ, ЛЕТНИ ПОДВИЖНИ ЛАГЕРИ И УЧАСТИЕ В УЧЕНИЯ ПРОВЕЖДАНИ ОТ 68 – ма ПАРАШУТНО-РАЗУЗНАВАТЕЛНА БАЗА РЕЗЕРВ НА ГЛАВНОТО КОМАНДВАНЕ НА РАЗУЗНАВАТЕЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА НАРОДНАТА ОТБРАНАТА (68 ПРБ-РГК-РУ – МНО).

           

           

1.1. Зимни подвижни лагери провеждани от 68 ПРБ –РГК – РУ - МНО– разказва о.з.полк. Смилен Драгански.

           

През 1971г. - януари месец, в района на летовище „Бяла черква” в планината Родопи се проведе Зимният подвижен лагер на 68-ма ПРБ. Снежната покривка беше от 80 до 200см. След разчистване на площадки в снега и направа на изкопи за войнишки палатките с дълбочина до метър, в средата напречно на изкопа се изкопаха и канавка с широчина около 20-30 см и дълбочина около 40-50 см и в нейната средата се изградиха огнища. След това войнишкия състав разпъна, своите палатки за осем души. Палатките се правеха от съединени с върви войнишки платнища, съединяващи се рейки и колчета забити в земята. Дърва за огрев се събираха от прилежащата местност след занятия и се съхраняваха пред палатките и вътре в тях.

За устройване на лагера се отделяше едно денонощие, а в последствие се доусъвършенствуваха условията за живот.

По време на зимния лагер ежедневно се провеждаха дневни и дневно-нощни тактико-строеви и тактически занятие по тактико-специална подготовка (ТСП), военна топография (ВТ) и физическа подготовка (ФП).

За ски подготовка беше обособено средно-пресечено трасе с дължина 5-6 км.

В непосредствена близост до лагера се намираше ресторант „Бяла черква”. На целия личен състав участващ в лагера беше разрешено в личното време да посещават ресторанта и да си закупват закуски и безалкохолни напитки. Още на втория ден ми направи ми впечатление, че войнишкият състав след посещение в заведението бяха с приповдигнато настроение. Впоследствие се разбра, че кръчмарят е продавал на войниците по предварителна договорка бутилки с Кока кола с 50 мл. коняк Слънчев бряг в нея.

Лагерът беше изходен район за участие в тактико – специално учение с войски. Учението беше проведено в района на Девин, Смолян и Чепеларе.

Лагерът завърши със 100 (сто) километров пеши-марш на три етапа с начало – Смолянските езера и краен пункт Червен.

През 1972 г. зимният лагер на 68-ма ПРБ започна с тактико – специално учение. Парашутно разузнавателните групи (ПРГ) бяха инфилтрирани от района на летище Черногорово на 02. февруари в северно направление. Обекти за разузнаване се явяваха основно подразделения на танково съединение. Спомням си, че времето беше изключително студено, през нощта температурите достигаха до -15 градуса. Манерките свода на войниците замръзваха на коланите им. През деня ПРГ-пи водиха активно разузнаване и своевременно предаваха е кодирани радиограми по радиостанциите до „Центъра” координатите на разкритите обекти.

През първите три денонощия устройвахме биваци в дълбоки оврази и палехме „бездимни” огньове на, които се топлехме. На третия ден от учението забелязах, че темпа на разузнаването започна да спада. В района на учението се намираше стопанския двор на местно ТКЗС. От опит знаех, че във всеки стопански двор имаше постройка с кантар за теглене на каруци и ремаркета със селскостопанска продукция.

Поради ниските температури и падналия дух на личния състав на групата, незабавно взех решение да се настаним в стаята на кантара, организирах охраната, запалихме печката и престояхме няколко часа вътре, възстановихме силите си и продължихме изпълнението на задачата си.

Самият зимен подвижен лагер се проведе в район на хижа „Чивира” в Средна гора и завърши с пеши-марш на два етапа, първият от х-жа „Чивира” до с.Баня, втория с. Баня до с. Ръжево Конаре.

През 1973г. зимният лагер се проведе в района на летовище (л-ще) „Юндола”. Лагерът започна с двудневно тактико-специално учение. По време на учението ПРГ на л-т Макавеев попадна на сипей с падащи камъни. Поради контузия на един от войниците, на групата му се е наложило същият да бъде носен на импровизирана носилка няколко километра до пункта за евакуация.

В район на лагера при дълбок сняг освен планирания учебен процес, се проведоха и традиционните състезания.

Планираният пеши-марш се проведе на два етапа, първи етап от л-ще Юндола до л-ще Антон Иванов над гр. Пещера. Командвах изключително подготвена ПРГ с висока физическа и психическа натренираност и издръжливост на личния състав (р-к Лесов, р-к Желязков, р-к Манев и р-к Жипонов)

Командването на базата ми постави задача с моята ПРГ да се движа на 1,5 – 2 км пред основната колона и да трасираме маршрута. Движехме се в посока връх Арап чал в сняг с дълбочина 80 -100 см. Периодично (на 50-60 м движение ) сменях водещия. Движението продължи около 8-10 км. В последствие се оказа, че основната колона на марша е пропуснала трасирания маршрут и тези 8-10 км е преминала по коларски път.

След още 3-4 часа движение вече в район с оскъдна снежна покривка, войниците ми започнаха да се оплакват от схващане на краката и плачеха от непосилни болки. От продължителното движение в дълбокия сняг, бяха получили повърхностно измръзване на кожата на краката. Първият етап на пешия марш започна в 07.00 ч. и продължи до 22.00 ч. с една почивка (обяд) от 30 минути край с. Костандово. Това се оказа най-дългия като времетраене пеши-марш при зимни условия в моята дългогодишна служба.

Когато пристигнахме в летовище Антон Иванов, командирът на ротата ст. л-т Меченов ми подаде странна команда - „ Л-т Драгански - Вади ножа и режи”. Първоначално не разбрах какво трябва да режа. Оказа се, че не беше в състояние да събуе гумените си ботуши, с които беше преминал маршрута. Наложи се да срежа ботушите му, за да освободя краката му.

Вторият етап от л-ще Антон Ивановци до с. Перущица ми се стори изключително лек.

През 1974г. Зимният лагер на 68 ПРБ се проведе в началото на февруари в района на хижа Върховръх над с. Перущица. За първи път се възприе нов подход при устройване на ПРГ – пи за живот при зимни полеви условия. Разпоредено беше в рамките на едно денонощие всяка ПРГ – па да изкопае ров и си оборудва землянка.

Землянките бяха твърде примитивни, за покрив над носещите дървени греди се използваха войнишки платнища, а отоплението се извършваше от вкопано огнище с отвор на покрива за отвеждане на дима.

Проблемите в моята група, започнаха още през първата нощ. Мястото, което бях избрал за землянка се оказа крайно неподходящо. Димът вместо да излиза навън през отвора в покрива, се връщаше и стелеше в самата землянка. На сутринта се събудихме опушени като коминочистачи! Ст.ш-к Ганчо Жеков, положи неимоверни усилия да измаже огнището з глина, но проблемите с дима останаха.

На третия ден предстоеше проверка от старшата инстанция на устройването и воденето на учебен процес при зимни условия по време на лагера. Особено внимание проверяващите обърнаха на землянките и тяхното отопление. За наша и на проверяващите изненада, огнището ни гореше много добре и землянката беше добре отоплена. Оказа се, че ст.ш-к Жеков незабелязано е запалил, преди проверяващите да влязат в землянката, всички вестници, които имахме и всичкия сух спирт, който ни бяха раздали. През нощта отново спахме обвити в дим.

Проблеми имаше и при другите групи. Групата на л-т Фурнаджиев, например, поради появата на подпочвени води се наложи да копае и оборудва землянка на ново място.

През 1975 г. зимният лагер на базата се проведе в началото на февруари в района на местността Турска глава, над гр. Пещера. Разпоредено ни беше да оборудваме землянки, като покрием носещата дървена конструкция на покрива, с паднала дървесна маса (клони, папрат и др.) и ги покрием с пръст отгоре. За всяка землянка беше осигурена малка окопна печка. Така, условията за живот при зимни полеви условия, вече станаха по-добри.

Старшината на ротата с-на Иван Пинтиев беше получил разрешение и докарал в района на лагера личното си „гюме” – малка дървена къщичка за отстрел на водоплаващ дивеч. И така в тази къщичка нощуваха той и командирът на ротата ст.л-т Иван Дишев.

По време на лагера се освен ежедневния учебен процес се проведе и еднодневно тактическо занятие по разузнаване и унищожаване на ракетни установки на противника на стартови позиции. Групите се изнесохме от района на лагера към районите си за разузнаване разположени в район между градовете- гр. Пещера- гр. Брацигово – с. Дебращица.

Важно е да се отбележи, че командването на базата беше развърнало силен контраразузнавателен режим в очертания район между населените места с използването на офицерския и сержантски състав на от щаба на базата. Основната слабост, която допуснахме почти всички командири на ПРГ –пи, при слизането в полето беше, че не разпоредихме своевременно, да се свалят белите маскировъчни халати, поради което част от групите бяха разкрити и „унищожени”.

Поставиха ни нова задача – ПРГ-пи на ротите да сформират диверсионно-разузнавателни отряди (ДРО), и да се изнесат към района на лагера, като го разузнаят и унищожат. Нашата рота трябваше да унищожи командния пункт в 19.00 часа. Бяхме крайно изтощени от изморителния ден и изкачването на планината до лагера и с нетърпение очаквахме да се изпълни задачата и се приберем в топлите землянки. На р-к Николов от моята група у се беше скъсала обувката и той буквално ходеше с единия крак само по чорап.

След проведеното разузнаване и изготвен план за диверсия, атакувахме командния пункт, мощно с всички налични огневи средства и си помислихме, че задачата беше изпълнена. Тогава назидателно, заради допуснати слабости, получихме заповед да се изнесем обратно в полето, да разузнаем ракетните средства в новите им райони и ги унищожим.

Студът и вятърът се усилваха, луната се „изцъкли от студ”, тогава р-к Николов умолително се обърна към мен „Др. л-т може л да остана в землянката?”. Отговорът ми беше категоричен „Не, р-к Николов, назначавам ви в състава на тилната дозорна двойка. Ако не сте в състояние да ходите, ще ви носим на ръце!”. Тази заповед му подейства мобилизиращо. Активните действия на групите продължиха повече от 36 часа, без прекъсване. На моменти ме обземеше приятното чувство, че подготвяме разузнавачи с високи морално – волеви и бойни качества.

 

1.2. Летни лагери на 68-ма ПРБ – РГК – РУ -МНО – разказва о.з.полк Смилен Драгански.

 

През 1971 г. летният лагер се проведе в района на Чайка Варненско.

С пълно бойно въоръжение и снаряжение изпълнихме парашутен скок в район а на Калиманци и до сутринта се изнесохме в района на Чайка.

След устройване, започнахме провеждането на занятие по ТСП, ВТ и минноподривна подготовка. Занятия по плуване не се проведоха, защото в момента усилено се оформяше движението на кораби във Варненското езеро.

В района на лагера Военна кинематография заснемаше секретен филм специалното разузнаване. През една от вечерите край лагерния огън офицер от старшата инстанция разказа спомени от своя интересен живот на военен дипломат. Войниците изнесоха класическа литературно-музикална програма. Р-к Стойо Паскалев – човекът оркестър (пееше, рецитираше, свиреше на специална слюда и биеше тъпан) изпя песента „ Мама си войник изпраща с продължителност 15 минути.

От района на Чайка с еднодневен пеши марш се изнесохме в района на с. Бокурово, Толбухенско. Предстоеше провеждането на националното учение с войски – „Прослав -71”в което беше планирано 68-ма ПРБ да участва на страната на „Северните”.

С цел сглобяване на действията на групите командването на базата планираше да проведе предварително учение по разузнаване на войските на „Северните”.

Групата на ст. л-т Тодор Дамянов, в състава на която бях назначен за пом. командир получи задача да разузнае района с площ 100-120 км източно от с. Александрия. Войските бяха заели малките нискостеблени горички и полезащитните пояси. За нас оставаха необятните царевични ниви.

Още на сутринта започна да ни мъчи жаждата. В района липсваха извори, чешми, реки и дори локви, които бихме могли да използваме като водоизточници.

Още преди да настъпи вечерта с р-к Петър Христов тръгнахме за с. Александрия да търсим вода. Бяхме облечени странно, аз с алено-червени къси панталони и моряшка фланелка, а той с къси панталони и потник. На коланите си бяхме закачили по три празни манерки. Още с влизането в селото жените, които срещнахме, на бегом се скриха по дворовете и къщите си. Селото се оказа с преобладаващо мюсюлманско население.

В центъра на селото с намираше голяма чешма с два чучура и 30-40 корита. Чешмата осигуряваше вода за питейни и битови нужди на населението. Там си пояха и животните, а през нощта си изстудяваха издоеното мляко от местната кравеферма.

Командването на базата беше изключително недоволно от действията на групите. Степента на разкриване на обектите беше незадоволителна.

Някой от групите бяха намерили подслон при циганските фамилии, отглеждащи дини и пъпеши в района. Р-к Спасов два дни беше подавал дини на командния състав от войските, преоблечен като циганин.

В „Центъра”бяха получени дълги безсмислени радиограми от рода на „ Разкрих 15 автомобила Момчиградския полк, на Старозагорската дивизия”.

На другия ден под вещото ръководство на зам. командира на базата подп. Арнаудов за 10-12 часа непрекъсната работа бяхме „излекувани” от всички допуснати слабости.

По време на самото учение нашата групата изпъни нощен боен парашутен скок от 600м. височина с три секунди стабилизация в района на с. Стралджа. Своевременно разузнахме противника в заповядания район, а към „Центъра” изпращахме кратки и съдържателни радиограми авърши поредното успешно голямо учение за личния състав на 68 ПРБ.

В края на учението сдадохме снаряжението на специална команда от базата и с личното си оръжие се качихме на бързия влак от Зимница за гр. Пловдив. Ст. л-т Тодор Дамянов покани във вагон-ресторанта цялата група и с последните си пет лева почерпи всички по бутилка бира.

През 1972г. летния лагер се проведе в района на нос. Атия – Бургаско.

В деня предхождащ десантирането на личния състав освен полагащата се суха храна за три дни бяха раздадени печени пилешки пържоли и кюфтета.

Храната беше поставена в раниците, а те опаковани в индивидуалните контейнери ГК-30. На нашата група се беше паднала тавата с прегорели пилешки пържоли. На всички офицери, сержанти и войници беше осигурена следобедна почивка.

Посетих бръснарницата, където Марин (бръснаря на Автомобилната база), обръсна главата ми. Предстоеше ми дълги години носене на шапка и взех първата мярка за заздравяване на косъма.

Съгласно направения разчет на следващия ден по обед ротата ни десантира от самолет АН-24 в района на с. Водничене Ямболско.

Първия заход от 15 парашутиста се водеше от мен, а втория от командира на ротата ст. л-т Меченов. Целта беше, аз да се приземя в далечната страна на плаца, а той на подхода за пеши–марш. Предварително беше обявил, че след приземяването ще обърне коженото си летателно боне с белия хастар навън и целият личен състав на ротата, трябваше да се събере при него. Приземих се нормално, събрах си парашута, разопаковах контейнера си и поставих на гърба си раницата си.

В това време чух по мегафона следната команда: „Л-т Драгански, сложете си бонето”, командата с подаде 3-4 пъти. Помислих си: „Ротният сигурно е слънчасал, затова ме кара по обед при температура 33­­­­-34 градуса над нулата да слагам на главата си коженото боне”.

Все още не бях разбрал, че част от парашутистите вместо при него се изнасяха към мен, ориентирайки се по голата ми глава.

По време на обяда разпоредих на войниците да се ядат пилешките пържоли. След шест часа движение, спряхме за вечеря. Лично проверих всички остатъци от готвената храна да бъде изхвърлена. Около 21.00 часа получихме информация, че от състава на движещата се пред нас втора рота десетина човека са получили хранително натравяне и е организирано транспортирането им към военните болници гр. Ямбол и гр. Сливен. Организиран беше пункт за събиране на натровени в района на с. Войника.

Движейки се с групата си като челен дозор открих в храстите р-к Желев от втора рота с признаци на натравяне.

Ст. л-т Меченов и заповяда с братята близнаци Николай и Стефан Колеви от Ст. Загора да придвижим р-к Желев до пункта за евакуация на натровени. Върнахме се в обратна посока осем километра и по обед на следващия ден настигнахме ротата.

По време на лагера беше планирано да се изпълнят по два парашутни скока на водна повърхност с парашут ПД -47 и З-1- П.

Проведе се изпит по плуване на 100м с работно облекло и гуменки. Комисията провеждаща изпита беше в състав: м-р Сашо Димитров –началник на ПДС) и с-на Богдан Кацаров – парашутен инструктор. Изпита се проведе по ротно, а аз бях се наредил на левия фланг на ротата, където дълбочината на водата беше до раменете ми.

Плувах със затруднение, джобовете на работните дрехи се напълниха с вода и се налагаше периодично да се оттласквам от дъното.

Това беше забелязано от м-р Димитров и в характерен за него стил дочух: „Ало редника с голямата глава, какво си въобразяваш бе, майно, не плуваш, а се разхождаш по дъното”.

Със съдействието на с-на Кацаров (бате Боби) бях допуснат до изпълнение на парашутни скокове на вода.

От 1973 до 1974г., личният състав на базата, участваше в летни лагери с изпълнение на по два парашутни скока на водна повърхност.

Парашутистите придобиха увереност, че при попадане във воден басейн, снабдени със САЖ – 43 (спасителна авиационна жилетка) и гумените лодки МЛАС -1 (малка лодка авиационна, спасителна) могат да се доберат до брега и да продължат изпълнение на поставените им задачи.

 

1.4. Участие на 68-ма ПРБ – РГК – РУ –МНО, в по-големи учения – разказва о.з.полк Смилен Драгански.

 

През 1971 г. Окръжно управление на МВР гр. Пловдив проведе голямо учение по издирване, блокиране и унищожаване на диверсионно-разузнавателни групи на противника. Мобилизирани бяха всички щатни и нещатни контраразузнавателни органи в окръга.

За участие в учението като „противник” бяха сформирани две диверсионни групи от 68 ПРБ с командири: ст.л-т Димитър Друмев Димитров и ст. л-т Георги Паунов Михайлов.

Портала на поделението ни денонощно се следеше от цивилно облечени милиционери.

Двата нощни тренировъчни парашутни скока, които извършихме на различни площадки, също бяха наблюдавани.

Органите на МВР правеха всичко възможно с внедряването на групите, същите да бъдат проследени, блокирани и унищожени.

Бях назначен за пом. командир в групата на ст. л-т Димитров. Извършена беше щателна предварителна подготовка. Сменихме маскировъчното си облекло с бежови ватенки и работни панталони с подплата. Снабдени бяхме с летливи течности и силно лютив пипер за заличаване на следите от преследване с полицейски кучета. Парашутните обувки заменихме с гумени цървули. Напуснахме казармения район през нощта през специално направен за целта отвор в телената ограда, сутринта в цивилен автомобил със спуснат брезент.

Още същата нощ извършихме диверсия, взривявайки ж.п. моста над река Стряма и ж.п. тунела по линията Пловдив-Карлово.

Знаехме, че в района се извършват издирвателни мероприятия от няколко стотин мобилизирани милиционери (бивши граничари и настоящи ловци). Използвани бяха следови кучета. Всички държавни учреждения и магазини в района на Карловско през нощта се охраняваха.

С радиопеленгатори засичаха изпратените от групите радиограми до „Центъра”. По време на учението радиограмите ни се изпращаха от най-добрия радиотелеграфист в базата – ефр. Атанасов от с.Чилъкови

След четири денонощия активни действия, спазвайки всички изисквания на конспирацията групите изпълниха поставените задачи, без да бъдат разкрити и заловени.

От голямото напрежение и студа долната ми устна се беше спукала, не напречно, а надлъжно.

Прибрахме се в казармения си район. Ст. л-т Димитров построи групата и я поведе към баня „Лебед”, която се намираше в непосредствена близост до поделението. На мен ми постави задача още веднъж да проверя как са сдадени имуществата използвани по време на учението. След като изпълних заповедта му самостоятелно се отправих към банята. Банята разполагаше и с помещение за жени на първия етаж, където се намираше и касата за билети и помещение за мъже, което се намираше в подземието. Качих се на първия етаж, закупих си билет и вместо да тръгна по стълбите към подземния етаж, дръпнах завесата пред мен, отворих вратата и направих няколко крачки в женската баня. Разбрах, че съм направил грешка. Част от къпещите се жени се развикаха. Отстъпвайки назад се извиних, че съм объркал помещенията.

След като в продължение на 2-3 минути обилно се поливах с гореща вода, започнах да осъзнавам какво съм направил.

Споделих със старши лейтенанта, че погрешка съм влезнал в женската баня. Реакцията му беше – „И какво видя?”. Отговорът ми беше - „Какво да видя –голи жени!”.

Командирът на базата даде висока оценка на двете групи за участието ни в учението.

След банята ст. л-т Димитров заведе групата на вечеря в близка до казармата кръчма и почерпи с бутилка шампанско.

1.5.Накратко за живота в 68 ПРБ-РГК-РУ – МНО –разказва о.з. полк. Смилен Драгански.

Базата е сформирана на 01.10.1964 г. на базата на личния състав на парашутните роти от гр. Първомай и гр. Сливен. Част от командния състав на парашутната рота от гр. Първомай активно е участвал в обществения и културен живот на града. Сформирана била театрална група, която подготвила за изнасяне на сцена пиесата „Хан Татар”. Ролята на Хан Татар се изпълнявала от м-р Добрин Добрев – преподавател по турски език, а ролята на великия везир с-на Цанко Семерджиев.

            Премиерата се състояла в културния дом на града. Ролята на великия везир включвала явяване при хана, изслушване на заповедта му, изричане на репликата „Слушам велики хане!” и напускане на сцената. От голямото напрежение, везирът си забравил репликата, ханът лекичко му подсказал на турски език. Везирът, облещил очи, тропнал силно с меча в пода на сцената и безмълвен излязъл навън.

            През 1973г. групата ми се бореше за постигане на отлични резултати по бойната и политическа подготовка. На изпита по турски език, обаче р-к Желязков получи оценка”удовлетворил”. За да бъде обявена групата ми за отлична, оценката му трябваше да е поне добър.

            След консултация с командира на ротата, реших да се явим с р-к Желязков при м-р Добрев (Дедо Добри) и да го помолим отново да го изпита, за подобряване на оценката. Подходихме към него със строева крачка от 8-10 м и се явихме по служба. Между мен и майора се проведе следния разговор: „Др. л-т нека гавазина (ефрейтора) да напусне, разбирам за какво се явявате при мен. Без оценка добър групата ви не може да стане отлична. Предоставям ви писмената работа на р-к Желязков, трудно можете да познаете с какъв химикал е писал и с какъв химикал съм поправял текста, колкото е синия цвят, толкова е и червения. Вие сте старателен офицер и аз хатъра няма да ви счупя, ще му пиша оценка добър. Ако обаче на следващият изпит покаже същият резултати вързан месал, както се ходи за кум, да ми донесете с ротния си командир, ще му пиша слаб.

През периода 1971-1974г. в базата на служба като шофьор постъпи р-к Паскалев. Беше завършил осми клас, категория „C”. В продължение не три години беше придобил доста солиден стаж, управлявайки различни автомобили. В продължение на две седмици ходеше с гуменки. Едва на третата зам. командирът по тила м-р Динев успя да му осигури чепици номер 47. С цел да бъдат запазени за по-дълго носене обувките, неофициално му беше разрешено лятно време да ходи с джапанки.

Застъпвах в поредното си дежурство, р-к Алексиев се яви по служба при мен и сподели, че след подаване на сигнал за ставане, някой от новобранците от учебната рота не стават своевременно. Той спеше на последното легло в помещението.

Вечерта, преди сигнал за лягане проверих, дали войниците от ротата са зашили чисти бели якички на куртките си. Р-к Паскалев се движеше при проверката редом с мен и с охота ми показваше кои коя якичка трябва да се смени.

На сутринта още с подаване на сигнала за ставане влязох в спалното помещение. Всички войници бяха станали, само р0к Паскалев суетеше в дъното на спалното помещение, държеше с една ръка полуобутите си панталони. Попитах го строго защо не се е облякал и не е излязал за физзарядка.Отговорът му беше „Др. лейтенант, през нощта някой ми е изрязал копчетата на дрехите от кепето до гетите, нанизал ги е на конец и ги не сложил в джоба на панталона, а обущата му напълнил с вода. Беше получил възмездие за снощната си постъпка.

           

1.6.Спомени за провежданите изпити в базата за придобиване и усъвършенстване на класна специалност.

 

През периода 1972 -1974г. в БНА беше подета кампания за придобиване и повишаване на класна специалност от военно служещите.

С личният състав на базата освен теоретичен изпит се провеждаше и практически изпит, включващ: събиране на парашута; събиране на групата; 50 м пълзене; преодоляване на водна преграда чрез плуване с пълно бойно въоръжение и снаряжение; марш-наскок на 2км разстояние; преодоляване на заразен район със средства за химическа защита; движение по азимут; определяне на координати на цели.

Изпита започна в района на Гребната база в гр. Пловдив и завърши на Плоската могила, край с. Прослав. Подготовката за преодоляване на водната преграда (преодоляване на късата страна на Гребната база) включваше поставяне на въоръжението и снаряжението в непромокаеми калъфи.

По време на тренировките, които бяхме провели дълбочината на водата в участъка беше 130-140 см. В деня на изпита обаче се беше повишила до 170-180 см. Още с влизането във водата р-к Иванов – отличен спортист ми предложи, да ми помогне, като освен неговия да тегли и моя денк. Към средата на плуването в опита си да се включа по-активно предизвиках обратен ефект, денка ми стоеше на едно място, или се връщаше в обратна посока. Чух реакциите на войника: „Др. л-т, престанете да цапате, вместо да помагате ми пречите. Ще ви оставя във водата вас и денка ви и се оправяйте както намерите за добре”.

Преодоляхме трасето успешно и предстоеше обявяване на ротата за „рота от класни специалисти”.

Още същият ден на въпроса на офицерите от старшата инстанция – има ли човек от ротата, който да не е класен специалист? – откровено отговорих, че старшината на ротата с-на Георгиев (Армандо) не е.

След една седмица се организира изпит специално за с-на Георгиев. С нетърпение очаквах резултатите на Армандо. След практическия изпит старшината се яви в ротата –целия оплескан в кал, със скъсан панталон и без обувки. Погледна ме „враждебно” и промълви: „Е, сега доволен ли си? Вече служим в рота от класни специалисти”.

 

1.7. Моите произшествия във въздуха при изпълнение на парашутни скокове –разказва о.з.полк. Смилен Драгански.

 

На 11.06.1971г. се провеждаха дневни и нощни парашутни скокове от самолет Ил-14 с парашут ПД -47 с чохъл и изтеглящо парашутче на л-ще Чешнегирово. Площадката за приземяване беше обособена южно от полосата за излитане и кацане.

Извършени бяха два прострелочни скока, които показаха, че във височина духа вятър със сила 12-15 м/секунда. Парашутистите за прострелка се приземиха на 400-500м южно от летището. Относа на вятъра беше повече от 1000м. Командирът на базата, полк. Анастасов събра войниците и им обясни, че вятъра при земята е 1 м/секунда, но във височина е 12-15 м/секунда и ги попита съгласни ли са да изпълняват парашутни скокове при тези условия. Всички отговориха в един глас –„Да”.

Бях разпределен за скок в трета, нощна машина, която излетя в 22.30 часа. Напуснах самолета нормално, но не почувствах специфичния динамичен удар при разтваряне на парашута. Инстинктивно погледнах нагоре и установих, че чохалът не е освободил купола на парашута. Мигновено издърпах ръчката на запасния парашут. След секунда-две почувствах силен динамичен удар, след нормалното разтваряне на запасния парашут. Времето за разтваряне ми се беше сторило цяла вечност! Помислих си: „Ако и запасния парашут не се разтвори, аз си отивам!”.

Приземих се в непосредствена близост до светлинния знак. Изпих огромно количество вода, айрян и сок. Впоследствие се оказа, че с-на Серафим Серафимов, като спускач е скочил последен от захода и е наблюдавал във въздуха моите действия. След 3-4 седмици забелязах няколко бели косъма на главата си.

През февруари 1990 г. се проведоха серийни изпитания на българския парашут УП - 9М на л-ще Кондофрей, край Радомир. Съгласно плана първите парашутни скокове, трябваше да се изпълнят от самолет Ан-2 от височина 800м във вариант на парашута с чохъл с изтеглящо парашутче.

Със спускача к-н Петров –началник на ПДС на полка се разбрахме да бъда спуснат на границата между грунда на летището и нивата. Отделих се от самолета и почувствах по-слаб от очакваното динамичен удар. Погледнах нагоре и видях, че част от носещите върви бяха прехвърлени през купола. Прищипването беше несиметрично и много дълбоко, вследствие на което купола се въртеше. Изтеглих ръчката на запасния парашут и изхвърлих купола му по посока на въртене. Вървите на запасния парашут веднага започнаха да се увиват около вървите на основния парашут. Виждах как площта на частично отворения основен парашут започва застрашително да намалява. Създаваха се предпоставки и двата парашута да се погасят. Взех решение да издърпам вървите на запасния парашут и да ги сложа между краката си. През главата ми мина мисълта, че имам, макар и минимален шанс да се приземя успешно с частично разтворения купол на основния парашут. Страхувах се да не получа счупване на гръбначния стълб и цял живот да остана в инвалидна количка. Издърпах и последните части от купола на запасния парашут, който беше покрил цялото ми тяло, без да виждам земята. При срещата със земята почувствах силен удар. Мигновено от седнало положение изправих горната част на тялото си и с облекчение установих, че поражение по гръбначния ми стълб не са настъпили. В това време към мен тичаше спасителната команда. Чух гласа на полк. Васил Атанасов: „Смилене не ставай, Смилене не ставай!”.

Когато се изправих на краката си, установих, че от удара на тялото ми в земята се е получила вдлъбнатина с размер.

8-10см Добре изораната нива, накисната от наскоро стопилия се сняг, където се приземих, се оказа моя спасител.

Полк. Атанасов ми предложи веднага да тръгна за ВМИ – София за обстоен преглед.

Взех решение да се прибера в г. Пловдив. По време на пътуването със стар и амортизиран джип УАЗ-469, което продължи около 7 часа, чувствах как тялото ми се схваща. С големи усилия се качих на етажната площадка на блока, в който живеех. На входната врата на апартамента ми в гр. Пловдив бях посрещнат от съпругата ми с думите: „Какво става, вчера тръгна, а днес се връщаш, контузен?”. Отговорих й, че още на първия парашутен скок съм се приземил в купчина камъни”.

Тежко контузен се оказа десният ми крак, който беше понесъл по-голямата част от удара в земята.

След 20 – дневно лечение и тримесечна пауза отново пристъпих към изпълнение на летателната си програма.

През 1991 г. на Петровден при изпълнение на тренировъчен парашутен скок се получи прхвърляне на носеща връв през купола на основния парашут, при разтварянето му. Взех решение да не отрязвам прехвърлената носеща връв, а с усилено издърпване на същата освободих прищипания купол. На площадката за приземяване пом. ръководителят на скоковете ме посрещна с думите: „Пак ли на Вас г-н Подполковник?”

След края на работния ден отидох в църквата Св. Петър и Павел и запалих свещ за здравето на всички парашутисти.

Тези три случая, ми дадоха достатъчно основание за вземане на отношение относно използването на българския парашут УП-9 в БА – спечелил си печалната слава на „Парашута убиец”

Българският парашут УП-9 е създаден от летеца инж. Георги Йовчев, изключителен специалист по аеродинамика.

Успешно са били проведени изпитания за разтваряне на парашута от пределно ниска височина -80, 70 и 60 м над Варненското езеро.

Парашута позволяваше да бъде използван по четири способа:

-незабавно разтваряне с изтеглящо парашутче, без чохъл (при този способ при разтваяне на купола на парашута е изключително силен и често се получават синини по тялото на парашутистите);

-незабавно разтваряне с чохъл и изтеглящо парашутче;

-разтваряне след стабилизация;

-ръчно разтваряне след свободно падане на парашутиста.

Този парашут беше управляем и се явяваше междинен межди десантен и спортен парашут.

Основните му слабости, допускани при изпълнение на парашутни скокове бяха:

-командитите му са обратни на спортния парашут;

-не позволява „отцепване” на основния купол, когато е частично разтворен и последващо разтваряне на запасен парашут;

-несъвместимост между основен и запасен парашут. Почти всички опити да се използва запасен парашут са завършвали трагично;

Групата интусиасти участвала в изпитанията на парашута, убеждава отговорни фактори в МО, че България може, успешно да произвежда собствен парашут.

Текстилния завод „Теодоси Марков” в гр. Карлово произвежда плата за купола на парашута. По-малки предприятия доставят останалите компоненти.

Завода на МО в гр. Калофер има нужния капацитет за производство на парашути. След задоволяване нуждите на БА се е предвиждало да се изнасят парашути в страните от третия свят със социалистическа ориентация. По това време младежи от тези страни се обучаваха за офицери във Военното училище в гр. В. Търново.

Предвиждало се е перспективни възпитаници на аероклубовете след постъпване в БА да поддържат спортната си форма, като изпълняват парашутни скокове с ръчно разтваряне. Въпреки многото откази за разтваряне на парашута, на най-високо ниво не се взема решение за неговото конструктивно изменение или забрана за изпълнение с него на парашутни скокове.

В продължение на 60 години в БА се изпълняваха парашутни скокове с изключително надеждни съветски, а в последствие Руски парашути като: ПД -47; Д-1-8; Д-3; ПСН 71; Д-6 серия 4.

След гибелта на подп.д-р Иван Трифонов на 04.05.1996г. при изпълнение на парашутен скок с парашут УП-9 (при ръчен способ на разтваряне) след неразтваряне на основния парашут и увиване на купола на запасния парашут около тялото на парашутиста, командирът на бригадата полк. Дамянов взе твърдо решение парашута да бъде спрян за използване.

Последните т.н. „назидателни скокове с парашут УП-9 М” се изпълниха през август 1995г. от състава на 68 бригада по заповед на старшата инстанция.

Отговорни „другари”, а по-късно и новоизлюпени „демократи” от МО са основните виновници за гибелта на толкова млади хора при изпълнение на парашутни скокове в БА с парашут УП-9.

През август 1995г. по време на заслушването ми като НЩ на 68 бригада, се опитах да изложа някой от по-горе споменатите отрицателни качества на парашута, пред представителна комисия, проверяваща поделението начело с генерал Прокопиев.

Беше ми забранено да изложа докрай вижданията си. Заплашен бях, че ще бъда наказан. Според генерала си имало „Специалисти”, които да дават мнение за парашута.

Идеше ми да го попитам кои са тези специалисти и колко по-добри от мен познават парашута и въобще военния парашутизъм.

Чувствах се потиснат, а същевременно и виновен. Питах се, направил ли съм всичко по силите си за по-малко човешки трагедии с този парашут.

           

 

II. СПОМЕНИ ОТ УЧАСТИЕ В ЗИМНИ, ЛЕТНИ ПОДВИЖНИ ЛАГЕРИ И УЧАСТИЕ В УЧЕНИЯ ПРОВЕЖДАНИ ОТ 68-МИ ОТДЕЛЕН ПАРАШУТНО-РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ПОЛК „СПЕЦНАЗ” (68 ОПРП „СПЕЦНАЗ”).

           

2.1.Зимни подвижни лагери - разказва о.з. полк. Смилен Драгански - тогава командир на ПРР „СПЕЦНАЗ”

           

Първият зимен лагер на 68-ми ОПРП „СПЕЦНАЗ” се проведе в района на х-жа „Здравец” в Родопа планина. Планирано беше лагерът да започне с изпълнение на парашутен скок в района на л-ще Чешнегирово, но метериологичните условия не позволиха, това да се осъществи.

2 ПРР „СПЕЦНАЗ” от 2 ПРБ, която командвах, получи задача да се изнесе по маршрут л-ще Чешнигирово – х-жа Руен – район на лагера на х-жа Здравец. Движехме се с 6-7 км в час до южната част на с. Долни Воден. При мен дойде р-к Бакалов (родом от гр. Асеновград) и ми сподели, че като ученик, няколко пъти е преминавал по маршрута за х-жа Руен, като помоли да го включа в състава на челния дозор на ротата.

Движението продължи още 15-20 минути. Получих сигнал, че пътеката е изгубена и дозорът е спрял на място. Падна гъста, непрогледна мъгла. В този момент разбрах, че трябва да продължим движението по азимут в южна посока, измерих необходимите градуси и поведох ротата във вярната посока. Личният състав се движеше плътно един зад друг на една крачка разстояние.

След два часа излязохме в края на населения пункт с. Лясково. Това беше предварително избраният от мене пункт.

През 1977г. зимният подвижен лагер на 68-ми ОПРП „СПЕЦНАЗ” се проведе в района на х-жя Върховръх, доста над гр.Перущица.

Лагерът завърши с пеши - марш по маршрут: х-жа Върховръх – връх Персенк – с. Орехово-х-жа Пашалийца – с. Югово – летовище Добростан – язовир 40-те извора край гр.Асеновград.

Маршрутът предварително беше проходен от две групи командири на роти под ръководството на м-р Стоянов и к-н Г. Н. Георгиев. Тъй като познавах отлично маршрута ротата ми беше назначена за челен дозор на полка.

Движението се извършваше с темп 5-6 км в час до подножието на връх Персенк.

Оставаше ни да изминем още 6-7 км до района на с, Орехово, където да се устроим за кратко лагеруване. Получих команда да спрем на място. След кратко съвещание с командването на полка, старшият началник беше стигнал до извода, че първият етап на прехода е по-кратък с 5 км от планираното. Подаде се команда да променим маршрута и да преминем през една височина с дълбок над метър сняг. Предстоеше стръмно изкачване и спускане. Подадох команда на личния състав на ротата да потегне въоръжението и снаряжението, за да не се изгуби нещо в дълбокия сняг.

В подножието на височината ми направи впечатление реакцията на двама офицери:

-М-р Максим Нанков беше изрязал два отвора на камуфлажния си панталон. Погледнах го учудено, а той ми каза „Ст. л-т Драгански, не се учудвай, радиаторът ми загря, преминавам на въздушно охлаждане, като съветски Запорожец”;

-Реакцията на началника на медицинския пункт на полка м-р д-р Наньо Нанев беше „Драгански –аман от военни, видят и насреща баир много не му мислят, бързат да го преодолеят”.

През 1978г. зимният лагер на 68-ми ОПРП „СПЕЦНАЗ” се проведе в района на местността Турска глава, над гр. Пещера.

Пешият марш около 60-70 км беше планиран на два етапа:

-първи етап: -района на лагера- с. Перущица;

-втори етап: -с. Перущица- гр. Пловдив.

Двете роти на нашия 2ПРБ се движехме плътно една зад друга. Наближавахме с. Перущица и предчувствахме приятната почивка в топлите класни стаи на гимназията в селото. Тогава се получи команда да продължим за гр. Пловдив. Сградата на гимназията се оказала неподходяща за подслон, липсвали част от прозорците. С колегата ст. л-т Богдан Богданов разяснихме на личния състав новата ситуация. Изискваше се сериозна мобилизация на физическите и морални качества.

Наближавахме с. Златитрап и тогава колоната запя. На подозирах, че войниците знаят толкова много и то разнообразни песни. Темпото на движение рязко се повиши, наближавахме района на зоологическата градина, чу се мощен рев на лъв. Колоната се смълча, в този момент думите на р-к Кръстев –„Ела лъвчо изяж ме”.

През периода 1983-1984 г. участвах в зимните лагери вече като командир на батальон.

В щаба на батальона през този период служеха изключително подготвени офицери, като: к-н Василовски; к-н Пройчев; к-н Богдан Богданов; ст. л-т Васил Христов.

При зимни полеви условия се провеждаха редовно занятия на високо методическо ниво от офицерите командири на ПРГ-пи като: ст.л-т Евтимов; ст. л-т Васил Василев; ст.л-т Петър Господинов; ст.л-т Димитров; ст.л-т Димитър Мадамлиев; ст.л-т Петко Аргилашки; л-т Йонко Йовчев.

През януари 1983г. зимният лагер се проведе в района на х-жа Върховръх, в планината Родопи.

Землянките бяха изключително добре оборудвани и създаваха условия за продължително обитаване. За дълго в съзнанието на войниците остана беседата по родолюбие, която изнесе к-н Василовски в района на селището Тъмраш, опожарено и изселено по време на Балканската война.

В страни от землянките всяка група разполагаше с добре маскиран голям дървен сандък (набавян от Автомобилната база, с която бяхме съседи в района на Братската могила) пълен с домашни деликатеси и лакомства, подсигурени от войниците.

Бях много изненадан, когато с разнообразните хранителни продукти, видях един огромен, добре опушен телешки бут, старателно увит в тензух. По време на зимния лагер за прехраната на батальона се грижеше с-на Петър Терзиев (Пешо –Късото), със своята кухня-фургон.

Провеждахме състезание по ски, дърпане на въже, Военна топография, марш на скок. Освен морални награди, победителите бяха поощрявани и с местни специалитети, приготвени от Късото.

През 1984г. по време на зимният лагер ми беше разпоредено освен водене на учебен процес, да се тренира личният състав в изработването на различни фортификационни съоръжения (окопи, счели, траншеи, полеви рампи за разтоварване на имущество).

Снегът в района на лагера се топеше, борехме се с кишата и дълбоката кал. Растителността беше оскъдна, което затрудняваше отоплението на личния състав.

Батальонът беше проверен от старшата инстанция в лицето на полк. Матеев.

Зададен ми беше въпросът как е организиран учебния процес и устройването на личния състав. Командирът на полка полк. Кръстев тихичко опита да ми подскаже, че се работи и фортификацията на района. Реакцията на полк. Матеев беше: „Полк. Кръстев, в този район батальонът може успешно да прави кирпичи, кал има достатъчно. Осигурете им калъпи за отсичане, но ще им трябва и слънце за тяхното изпичане”

Лагера в района на х-жа Върховръх започна с десантиране в района на с. Брестовица, а този в района на хижа Здравец с парашутен скок на снежна покривка в района на с. Златитрап.

През лятото на 1977г. РГСН „СПЕЦНАЗ” участваха в голямо учение проведено в Струмскотои Местенското оперативни направления. Бях назначен като посредник към групата на л-т Петър Господинов. Изпълнихме боен парашутен скок с парашут Д-1-8 от самолет Ил – 14 от 1000м височина с пет секунди стабилизация.

Предвидено беше по време на учението в продължение на пет денонощия да се използва хипокалорични дажби. Дажбите включваха: сухо мляко; сухар; кюфтета с боб; кюфтета с грах; кисело мляко на прах и сушени плодове за компот. Основните ястия с приготвяха във вряща вода със специални спиртници. Калоричността на еднодневна дажба беше 1050 калории. Проведените изследвания бяха показали, че за едно денонощие се отслабва с един килограм.

В района за разузнаване се очакваше да се разположи ракетно подразделение на противника.

На следващия ден разкрихме предварително маркирани площадки за разполагане на ракетни установки. Тъкмо обяснявах на войниците разузнавателните признаци на площадките, се чу шум от приближаващ с елек автомобил. Мигновено се разбягахме и укрихме в близките храсти. Р-к Лозанов се засуети, реши в последния момент да смени позицията си и беше заловен от екипажа на джипа.

Наложи се като посредник да обясня на сержанта, че в реална обстановка екипажа му щеше да бъде унищожен от огъня на нашите автомати, снабдени с прибори за безшумна и безпламенна стрелба. На сумрак успяхме да разкрием местоположението на една от ракетните установки. Реших да предприема бързи и решителни действия с цел да изведа от многото настроение и самочувствие р-к Лозанов.

Въоръжени с личното си оръжие и ножове, след едночасово пълзене, двамата с него се озовахме под пусковата установка. Тихичко му обясних, къде трябва да се постави взривното вещество, за нейното унищожаване. Под установката заловихме увит в брезент механик водача на ракетната система. Той беше изненадан и много уплашен. Помолих го да забрави за това, което му се е случило и да ни остави безпрепятствено да напуснем района. На 20-30 м от нас обикаляше въоръжен часови, а личният състав на батареята копаеше укритие.

Когато се отдалечихме на 300-400 м се чуха викове „Батарейнию, батарейнию, тревога, тревога”.

Наближавахме разположението на групата, когато видяхме в далечината формиращата се верига тръгнала да ни преследва. Своевременно се изнесохме труднодостъпен гъсто обрасъл овраг. През следващите два дни разкрихме останалите елементи на ракетното поделение.

Даден Беше край на учението. Предстоеше да се изнесем в района на с. Брезница, откъдето да бъдем транспортирани до гр. Пловдив. Излязохме на прашен междуселски път. Срещнахме две млади семейства мюсюлмани, които отиваха да ожънат близката малка нива. Единият от мъжете бръкна в торбата, извади една краставичка и лимонадено шише с ракия. Подаде ми с думите – „Нека войничетата да се почерпят за наше здраве”.

По-нататък спрях военен автомобил със закачена водоноска и помолих старшината да ни откара до селото. По време на пътуването ми направи впечатление, че автомобила 3-4 пъти спираше, а старшината слизаше от кабината и старателно оглеждаше водоноската. Слязохме от автомобила край реката непосредствено преди селото. Благодарих на старшината и го попитах, каква е причината за честите спирания, слизания и оглеждане на водоноската. Той ми отговори: - „Другарю ст.л-т, страх ме беше по време на пътуването някой от вашите диверсанти да не открадне новите кранове на водоноската”.  

По време на същото учение групата на ст.л-т Борисов успя да плени карта с инженерното оборудване на дивизията и беше изведена от района с вертолет.

Изкъпахме се в реката и се отправихме към центъра на селото, където се събрахме с останалите групи, участвали в това направление. За около един час изкупихме всичко, което можеше да се яде от смесения магазин в селото.

Rate this item
(0 votes)
Login to post comments

За сдружението

Специални сили

Други статии