„СТЕНЛИ-СЪДБАТА НА ЕДИН ЧЕСТЕН И ПОЧТЕН ЧОВЕК-ПОСВЕТИЛ ЖИВОТА СИ НА ПАРАШУТИЗМА В БЪЛГАРИЯ, ПОСТРАДАЛ ПРИ ИЗПЪЛНЕНИЕ НА СЛУЖЕБНИЯ СИ ДЪЛГ” ИЛИ „РОДНИЯТ ДА ЛЕТИ НЕ МОЖЕ ДА ПЪЛЗИ” –Една вълнуваща история, записана и преразказана от бившия командир на Първи армейски парашутно-разузнавателен батальон (1АПРБ) Спецназ към 1-ва БА о.з. полк. Димитър Георгиев Димитров - инструктор-парашутист и военен парашутист-1-ви клас.
С Т Е Н Л И
„Достойният човек знае кое е справедливо, простият знае кое е изгодно. В делата, достойният се ръководи от справедливостта, а простият - от изгодата!“ Конфуций
Този разказ е синтезиран запис само на това, което Стенли сметна за достатъчно да сподели с мен. Разбира се, той е допълнен с мои лични бележки, само за изясняване, допълване и оформяне на текста.
Днес информацията за самото съществуване на АБпФК (активен борец против фашизма и капитализма) е terra incognita за младите поколения в България. Този период от историята ни е сложен и съпътства с много контекст и дебати. Предвид това, нека маркирам понятието АБпФК. Това е лице, участвало или подпомагало БКП до 1945 г и съпротивителното ѝ движение в България, главно през II св.в.
На специален конгрес, открит на 27.10.1947 г в столичния кинотеатър „Република“, е учреден Съюз на борците против фашизма и капитализма (СБпФК). Конгресът постановява, че "активен борец против фашизма и капитализма е лице, участвало (или подпомагало) в дейността на Българската комунистическа партия до 1945 г и в съпротивителното движение в България главно през Втората световна война". За председател на съюза е избран Георги Димитров, макар че той не присъства на конгреса. От трибуната е прочетено приветственото му писмо. В него „антифашист №1 в България“ предупреждава делегатите, че СБпФК трябва да бъде „непоколебим борец против бюрократизма и безделието, против разточителството и престъпното отношение към народните средства, ресурси и богатства.“ Сякаш е предугаждал като как ще се развият нещата с годините. През 1959 г ЦК на БКП създава специален Комитет на АБпФК. Целта е формиране на система за обществени привилегии за признатите за АБпФК, децата и внуци им, които се превръщат във важна опора за позицията на Тодор Живков начело на страната и БКП. За обявяването на лице за АБпФК били необходими двама АБпФК. Те свидетелствали и гарантирали дейността на кандидата за АБпФК. Следвало формално проучване и с това процедурата приключвала. Много от АБпФК успяват да си издействат приемане без всякаква дейност, с показанията на приятели. За подобен случай с родната му майка си спомня и Стенли. Естествено тя отказала такова писмено свидетелство на този кандидат АБпФК, защото убитият ѝ съпруг никога дори не ѝ е споменавал за негова подобна дейност. Намерил ли е други свидетели може само да гадаем?! Най-вероятно да. Може ли в средата на 80-те г на миналия век, 40 г след 09.09.1944 г, в България да има 240 000 АбпФ К!? Може, ако се е сбъднала надеждата на поета Христо Смирненски в стихотворението му „Йохан“, че от всяка партизанска „капка кръв ще бликнат нови хиляди борци!“
Привилегиите за самите АБпФК са степенувани първоначално в 4 категории, станали впоследствие 5 категории. В 1-ва категория са включени загиналите, осъдените на смърт и които са били комунистически партизани повече от една година. Към 2-ра категория спадат участниците в партизанското движение повече от 6 месеца, политзатворниците и политемигрантите. Към 3-та и 4-та категория са отнесени ятаците и всички други участници в комунистическата борба. По-късно е прибавена и 5-та категория, като категоризацията се осъществява от Съюза на АБпФК. На първо място било отпускане на специална народна пенсия. В добавка АБпФК са ползвали специални безплатни почивни станции, медицинско обслужване и безплатен транспорт. Всеки АБпФК е имал право на кредит от 6000 лв след престояването на 6 месеца на минимална вноска от 1800 лв в банката като жилищно-спестовен кредит. Веднага след тиражирането му се предлага и закупуване на жилище. Това право се дава само еднократно на дете на АБПФК (при повече деца, само едното го ползва). Останалите хора чакаха тиражиране на разрешение за кредит и разрешение да закупят жилище десетилетия, а повечето не дочакаха така наречените дългогодишни жилищно-спестовни влогове. Самите АБпФК и децата им са влизали с привилегии в учебни заведения. В средните училища и в университетите първо са приемани всички деца на АБпФК, които са получили оценка „среден 3“, по параграф „Ж“ от закона. В гимназиите с преподаване на чужд език след 7-и клас за тях са заделяни 20 % от местата през 70-те г на миналия век. За приемане с оценка „слаб 2“ се е искало специално разрешение от партийните органи, което обикновено е било давано. През 80-те г на същия век броят на децата на АБпФК намалява по естествени причини и затова влиза в сила друга наредба. Според нея само 30 % от местата във ВУЗ са за деца на АБпФК, но практически се приемат всички, които желаят. За аспирантура са приемани всички желаещи, а при защитата официално е било съобщавано, че аспирантът е дете на АБпФК. При отпускането на стипендии и общежития децата на АБпФК са били с предимство. Децата на АБпФК са назначавани с предимство и на работа. На внуците на АБпФК формално не са предоставяни привилегии ?! Да, да, ама не, както би възкликнал Петко Бочаров, известен журналист от миналия век. Затова много АБпФК осиновяват внуците си, което обаче е забранено на даден етап със закон. За да се даде възможност на Тодор Живков да осинови внучката си Евгения, този закон е отменен от Народното събрание за няколко часа, след което отново е прегласуван и пак влиза в сила. Има куриозни случаи/ Вдовици на партизани осиновяват внуци, а те, родени години след смъртта на дядо си, използват привилегиите на деца на загинали. Такъв случай е огласен от журналиста Георги Тамбуев (вестник „Труд“, статията „Корупция, облечена във власт“ от 1987 г, за която Тодор Живков нарежда той да бъде уволнен и изключен от БКП, а видните АБпФК са възмутени какво пише във вестника за „едно наше момче“.
За АБпФК дотук, В Интернет пространството има предостатъчно достъпна информация за всеки интересуващ се от въпроса. Доколко е достоверна или не е дискусионен въпрос. Все пак има и автентични документи за облагите и привилегиите на правоимащите. Такива съдържа например книгата „По коридорите на властта” на генерал Георги Милушев, трети и последен началник на Управлението за безопасност и охрана в продължение на 3 г от 06.10.1986. до 14.11 1989 г.
Следващите редове са отредени на достоен българин, който формално бихме могли да считаме за АбпФК. Но, той, братята и сестра им, не са на същото мнение. Те спокойно могат да бъдат посочени като супер изключение от привилегированата каста на правоимащите, защото нямат нищо общо с техните облаги, каквито никога и по никакъв повод не са ползвали.
Аз познавам Стенли от есента на 1981 г като скромен инструктор в ПДС на 1-ви апрб. Въпреки, че имахме много добри лични и служебни отношения до 12.02.2024 г не знаех тези сериозни подробности от неговата биография. Сега знам, че в годините, когато е могъл да се гордее с миналото на семейството си и да се възползва от облаги за правоимащи, нито той, нито някой от семейството му го е направил! Най-големият от тримата братя е завършил ВМЕИ (днес ТУ) със златен медал. Има научна степен. Бил е директор на ЦИИТ, София. По-малкият му брат е възпитаник на художествената гимназия в Казанлък и Художествената академия. Самият Стенли е завършил СПТУ по машиностроене „генерал Иван Бъчваров” в Севлиево със специалност шлосер. „Основателни” причини на „съвестни, стриктни” служители буквално го отказват от Механотехникума в Габрово веднага след края на редовната военна служба в 86-та Учебна парашутно-разузнавателна база (86-та упрб) резерв на главното командване ( РГК) в Мусачево. Повече „не може”да получава полагаемите, „огромни”, законни и без изключение на всички учащи вечерно и задочно, пари само за билети до Габрово, „Ако иска да завърши, щом може да учи вечерно, нищо не му пречи да учи задочно!? Трябва обаче да замине на работа по разпределение?!” Много странна логика на “принципни” държавни администратори?! Много добре помня как до 1989 г децата на и самите гръцки политемигранти, турци, цигани, членове на БКП и кой ли не ползваха различни предимства по всевъзможни поводи. Такива бяха и някои мои ученици. Но не и някои предани членове на майката - кърмилница БКП и наследниците им?!
В моя книга за службата ми парашутните поделения на БА от преди около 5 г, написах няколко реда за Стенли и трагичната случка с него на „ж.п. прелез циганката” в софийския квартал Горна баня, сложила край на парашутната му кариера, военна служба и жестоко белязала житейския му път завинаги. Затова целта на този разказ е да хвърли малко повече светлина върху този (не)обикновен човек, скромен сержант, но достоен представител на парашутните ни поделения, с трагично прекъсната служебна кариера.
Стоян Йорданов Стоянов, Стенли, наричан така и днес от приятели и познати е роден на 06.07.1953 г в севлиевското село Ловни дол. Баба му, родната им майка и първият ѝ съпруг са АБпФК. И двете са ятаци на Габровско-севлиевския партизански отряд, в който е бил и най-малкият партизанин в България Митко Палаузов. Вече споменах, че има двама братя и сестра. От първия брак майка му има син. След като съпругът ѝ е прибран в края на селото и на 29.02.1944 г разстрелян без съд и присъда, тя сключва втори брак с Йордан, който е политзатворник във Велико Търново, Раждат им се момиче и две момчета. По-голямото от тях е Стенли. Той сякаш е някаква смесица от романтизъм, доброта, сръчни ръце и драматизма на низ от житейски събития оформили невероятна, пъстроцветна амалгама, на каквато е способен само реалният живот. Дали неговият и подобни случаи са невиждано, нечувано изключение, или закърнели лични и обществени сетива ги отхвърлят, защото им е невъзможно да ги асимилират и приемат е въпрос с ясен, категоричен отговор ?!
Стенли е бил състезател по парашутизъм в Габровския аероклуб. Покрива всички изисквания за и е к.м.с (кандидат майстор на спорта) по парашутизъм. И пак в качеството на състезател по парашутизъм почти няма скокове с почти всички марки спортни парашути в България, в които да не е отварял запасен парашут, пък било то тренировъчно или аварийно. Най-сериозни, обаче остават два скока с немския RL-10 в комплект с PZS - 62 от височина 2 000 м и чешкия основен парашут PTCH - 6. Затова във всички аероклубове и парашутни поделения на БА винаги, най-сериозно внимание се обръща на действие на парашутиста при особени случаи. Съвсем естетвенно частичното и най-вече пълното неразкритие на раницата на основния парашут е № 1 в списъка с действия на парашутиста при особени случаи. Всички те задължително се отработват до механизъм на специални парашутни полигони, всяка предварителна, а понякога и предскокова подготовка на земята. В парашутните среди се разказва коментар на случаен наблюдател на отваряне на запасен парашут. Той наистина видял, как парашутистът “се уплашил” и отворил запасен парашут. Човекът съвсем сериозно твърдял, че видял и как след известно време на парашутиста му минало и затова пак си го прибрал?! Участник съм в подобен, трагикомичен, истински случай в района на град Кресна. Тогава цялото училище в близкото село Сливница прекрати учебните си занятия. Малки и големи макета тичаха като диви свине по плаца на приземяване, създадоха сериозна опасност за себе си и за нас, парашутистите при скока от Ил -14, с пълно бойно въоръжение, снаряжение и контейнер, който от разстояние мислеха за истински човек. Сериозно и учудено питаха защо не сме прекратили скоковете. За този случай вече писах преди около 5 г.
В началото на Август 1978 г Габровският аероклуб е на тренировъчен лагер-школа на летище Крумово до Пловдив. Планирани са парашутни скокове от 2000 м. В скоковете участват Маргарита Костова, покойните днес Веса Каракашева, Иван Калоферов (по-късно инструктор в ПДС на летище Чешнегирово), Христо Бекриев (по-късно инструктор в ПДС на 2 апрб) и още парашутисти от други аероклубове. Денят на 03.08.1978 г на летището започва с прекрасно лятно утро. Няма суетене. Няма бързане. Всичко е уточнено. Всичко върви по предварително утвърдения план. Всички детайли са уточнени. Всички условия са налице за прекрасно продължение и завършек. Денят с нищо не подсказва предстоящата драма за един парашутист. По решение на инструктора на Габровския аероклуб предварително са свалени всички капачки на основния парашут, предпазващи от нежелана отцепка от подвесната му система. До това решение се стига, след като е установено, че в предишни скокове точно капачки са затормозили нормалната отцепка на купола на основния парашут. След това, на специално пригодена подвесна система със странични колани в аероклуба всичко е тренирано многократно. Идва време за първия скок за деня. Той е от височина 2 000 м. Легендарната “кака Ана” на аероклуба в Пловдив плавно набира планираната височина. Инструкторът от аероклуба в Габрово спуска задължителната прострелка за да се ориентира има ли относ от вятър и респективно необходима ли е корекция в точката за напускане на машината. След като се убеждава, че всичко е наред подава сигнал за напускане на самолета в набелязаната за това точка. Първи го напуска Стенли с немските парашути RL-10 (основен) и PZS 62 (запасен). След скока той заема положение за стабилен полет с лице към земята. Следва задължителна пространствена и наземна ориентация. На височина около 1 000 м от земята прави опит за отцепка на десния колан на основния парашут от подвесната му система. Преди това RL-10 “е взел самостоятелно решение и без да пита или поне да го уведоми за намерението си е отцепил левия колан.“ Мисля си дали и той като хората смята, че всичко ляво му е виновно. Аз например по рождение съм левичар. Поради тази причина няма как да кажа лявата ми ръка, левият крак и почти всичко ляво ми пречи. Освен това знам, че около 60-70% от хората се раждат левичари. Затова и доста знаменитости също са левичари Но, един немски парашут може и да не знае тази малка, съществена подробност. Ето защо си мисля, че точно затова никакви опити не са били в състояние да го накарат да промени първоначалното си и единствено решение “да го играе напук” на Стенли. Започва много гадно, бясно въртене с гръб към земята. От там отчаяно крещят „Отваряй! Отваряй запасния ...” и стискат палци за щастлив завършек! Много силно се съмнявам той да е чул нещо. Имам подобен опит също от 2000 м, но в свредел с главата надолу към земята на летище Кондофрей. За него също писах в цитираната по-горе книга. Стенли бързо се справя с десния колан! Въртенето спира. Идва ред на запасния парашут. Просто си представям ситуацията. Всичко става за броени секунди, в рамките на които ако успешно решиш ребуса живееш. Ако ли не - всеки знае отговора. Ще посоча и няколко такива случаи с фатален край по долу. Буквално е въпрос на няколко секунди. В подобни случаи не мислиш. Действаш инстинктивно. Машинално мобилизираш всичко - опит, знания, сили, умения, инстинкт, съчетани с неистова жажда за живот. Действаш бързо, не припряно. Ако е необходимо редуваш вариант след вариант, докато успееш. От този момент нататък започва борба за лично оцеляване. Това прави и Стенли. Бори се за оцеляване. След като отцепва основния парашут идва ред на следващата, още по-драматична борба и със запасния такъв, чиято ръчка е от дясно на раницата. Но и тук от начално удря на камък. С много силен удар на лявата си ръка не може да го отклони от предначертаната линия на поведение. PZS - 62 „следва примера на батко си RL-10 и също се прави на интересен”. И двамата се германци все пак. Трябва да се подкрепят. Нищо не може да го накара да се отвори, с изключение на Стенли. След още борба с ръчката едната от законтрящите шпилки се отваря, но другата остава в конуса. Само незначителна част от купола „плахо подава глава навън, чуди се и не смее да продължи ли, да не продължи ли”!? Това е минимално разкритие на купола за запасния парашут“ То съвсем не е достатъчно за безопасно приземяване. Бесният полет към земята продължава! Вече почти не остава време! Идва ред на още един вариант. С едната си ръка Стенли дърпа купола на запасния парашут, а с другата му помага да поеме въздух. И най-накрая тази борба приключва с поредна победа на човека! Техника, машинарии и т. н. могат да свършат изключително много, но не и повече от човешкия ум, съчетан с воля. Нататък всичко останало е просто и ясно, точно като във вица за милиционера след баня. Почти веднага идва земята. Следва дежурно изправяне на крака, махване с ръка към аварийната команда и хората на плаца на приземяване, че е ОК. Вой на линейка. Измерване на пулс и кръвно налягане. Първоначален оглед на двата парашута на мястото на приземяване. Стенли е парашутист с опит и нищо не е пипал след успешното приземяване. Много бързо е открита и документирана причината за отказа на запасния парашут. Оказва се, че отказалата шпилка е задрала и „пожелала” да си стои в конуса на раницата за парашута. Вече на земята „отказва да си промени мнението" и за Иван Калоферов. Той никак не се държи джентълменски с PZS - 62. Че защо да му обръща внимание!? Иван буквално стъпва върху него? Щом се държи така, нека безуспешно да се пробва, колкото си иска да изтегли ръчката от раницата! Всички следващи по-обстойни огледи и анализи потвърждават първоначалните такива. При този скок и Христо Бекриев, втори в машината, успява да скочи преди да чуе подадената команда за прекратяване на скоковете. Затова на разбора на същите отнася сериозни критики за това действие. Помня мои и на колеги в 68 ОПРП подобни скокове пак района на Крумово. Разликата е, че ние умишлено не дочакахме края на заповедта за прекратяване на скоковете. Всички в Анчето, без „шофьора“ ѝ бързо я напуснахме, за да чуем по-късно в знаменития разбор не по-малко знаменитото „в това ненормално време, добре, че и ние сме такива, та скока беше успешен“, в съпровод на характерното, леко заекване на покойния майор Димитров - Бъстъра.
Основният разбор на скоковете се провежда на летище Овощник. Присъстват инструкторите от всички аероклубове в страната, сред тях и треньорът на националния отбор Георги Алексиев, з.м.с Юлия Ангелова, първият български спортист със златен медал от СП по парашутизъм в Москва през 1956 г и многократен сребърен и бронзов медалист от различни световни първенства, Води го лично полковник Александър Тончев, офицер в ДОСО (доброволна организация за съдействие на отбраната) и отговорник за аероклубовете. Началник на управлението, по-късно „Предказармена подготовка на младежта” в МО беше генерал-майор Борис Вакавлиев. Той е родом от хасковското село Радовец и също е бил офицер в 86-а упрб РГК в Мусачево. Нямам обаче данни дали точно по това време къде е бил на служба.
На разбора сериозни, остри критики са отправени към инструктора в аероклуб Габрово заради премахнатите осигурителните капачки от коланите на основните парашути, без изрична заповед от МО, макар че те не са главната причина за опасния, но с щастлива развръзка парашутен скок. Причината е ясна. Счита се, че именно тя е виновна за смъртта и на Иван Вълчев от националния отбор малко по-късно през лятото на същата 1978 г на летище Овощник, Аз съм неволен свидетел на нещастието. Тогава бях на летен лагер с 68 ОПРП. Случаят е споменат в цитираната за кой ли път моя книга. Тогава не знаех името на човека. От Стенли го научих. Счита се, че поради тази причина са загинали полковник Крумов, началник на ПДС в щаба на ВВС, парашутистка от аероклуб Варна, а може би и други, макар че няма достоверна информация.
През есента на 1978 г Стенли кандидатства за парашутен инструктор в ПДС на 1 апрб. След редица размотавания е назначен, първоначално на длъжност радиотелеграфист, докато се освободи място в ПДС. И пак проблеми. Покойният вече полковник Малин Седефчев Малинов е първият командир на 1 апрб от есента на 1975 г. Към момента на постъпване на Стенли на военна служба, той вече е Старши помощник по Специално разузнаване (СПСР) в щаба на 1-ва Армия, но настоява Стенли да започне като редови парашутист III клас. Това е най-ниският клас. Изискванията за него са само наличие на скокове. Както се шегуват по-старите военни парашутисти скоковете да са повече от един. Стенли е к.м.с. и Наставлението по въздушно-десантна подготовка за такива случаи е категорично. След изпит се присъжда военен парашутист I клас и после инструктор-парашутист. По това време командир на 1 апрб вече е подполковник Недко Канов Цанков. Той назначава Стенли на длъжност в РР, а след това и инструктор в ПДС. През 1978 г Стенли взема изпита за военен парашутист I клас, а на следващата, 1979 г и за инструктор-парашутист. Той служи в 1 апрб до трагичната случка на ж.п. прелез „циганката”, известен като (не)официален и непретенциозен „портал” на 9-та тбр. В добавка към казаното дотук „Порталът” беше и много либерален. Не съм чувал за случай той да е връзвал кусур на когото и да е било. Точно затова никой не дръзваше да издаде бригадната тайна. Тя беше пазена дружно и грижливо от офицери и сержанти в района. При нужда, те също консумираха дискретните му предимства. Никакво значение нямаше фактът, че точно от там се внася алкохол, завръщат се от отпуск леко или по-сериозно весели войници и т.н. Все пак нали беше отворен денонощно и функционираше непретенциозно! Но нали никой не е безгрешен? Случвало се е и той инцидентно да създаде проблем на някой от клиентите си. Мъмрене, арест и т.н., не е кой знае какъв кусур....
Известен брой години след службата в 1 апрб и проведеното лечение в днешната специализирана болница за активно лечение по ортопедия в Горна баня Стенли сключва брак с Теодора, медицинска сестра в същата болница. Не знам подробности, но те не са и необходими. Както се казва, откакто свят светува е ясно как стават тези неща. Общи познати, общи интереси и т.н. Няма значение, че предварително и по време на терапията в болницата изобщо не се познават. Събраха децата си в едно голямо семейство. И сякаш всичко лошо вече беше само история. Известно време той работи с брат си в печатница за ситопечат, доскоро караше и велосипед. В края на 2023 г понесе още един жесток удар. В ръцете му почива и втората му съпруга.
Днес Стенли живее с най-големия си син Иван и сякаш нищо не е в състояние да разклати този достоен българин. Спазва „златното правило”- „Отнасяй се с другите така, както искаш те да се отнасят към теб”, за което се счита, че води началото си още от времето на Конфуций, преди повече от 2500 г. Любопитно е, че той го използва в отрицателна форма: „Не прави на другите онова, което не желаеш на себе си.”. Но само Един е който държи Оня Списък и знае дали е така. Казват, че Господ праща най-много изпитания на онези, които обича най -много. Дали обичта му към Стенли е дотук предстои да се разбере.
