ЗА ДОКТОРИТЕ, ЗА СВЪРЗОЧНОТО БРАТСТВО, ЗА ШОФЬОРСКОТО ЯТО, С ЛЮБОВ

„Primum non nocere!“ - „На първо място не причинявай вреда!“ Хипократ

В силите за специални операции (ССО) служат разузнавачи, преводачи, диверсанти, крайни и центрови радиотелеграфисти и т.н. Всички се назначават след кандидатстване, авиомедицински прегледи, тестове и сериозни изпити. Никой не може да бъде назначен по разпределение след завършването на военно училище или академия. След допускане в ССО започва подготовката за изграждане, развитие, усъвършенстване, затвърждаване и поддържане на придобитите знания и умения. Така схематично представени, нещата изглеждат проста и съвсем лесна задача. Нищо сложно! Подбираш и подготвяш най-добрите и медицински годни кандидати, каквито не липсват и поддържаш БГ1

Паралелно непрекъснато следиш и доокомлектоваш личния състав, материалните и финансови средства и въвеждането на новости в теоретичната и практическа подготовка. Нищо ново под слънцето, нали? Просто следваш един от основополагащите принципи във всяка армия. Да, да ама не, както би възкликнал Петко Бочаров, знаков журналист от близкото минало. Ако беше така лесно и просто, както изглежда на бял лист хартия, едва ли детайлно ще се учи с години. Дяволът е в детайлите. И в ССО база, сестранно осигуряване, качествен подбор, разностранна подготовка и усъвършенстване на придобитите знания и умения е само един от критериите за изграждане, усъвършенстване и поддържане на боеготови формирования, готови за изпълнение на задачи и мисии “там, където другите не могат.”

Парашутната общност се състои от непоколебими, корави мъже с буйни глави и неукротим нрав. Тя е доста консервативна, изключително силна, чувствителна, с натренирани до автоматизъм навици. Ревностно следва своя modus vivandi (начин на живот). “Парашутистът и в гръб си личи!” Дори и в тълпа, от далече се разпознава! Никак лесно не приема за свой, който и да е, с какъвто си ще бекграунд да идва. Необходими са специфични качества, “здрави гащи” и силен характер. В общността се разбират и без думи. Достатъчни са само малък, специфичен жест, леко кимване с глава или пък кратък поглед. Братството ревностно спазва традициите, пази своите, не допуска и не търпи външни в кръга си. Не дотам пригодните бързо изхвърля, ако те навреме не са осъзнали, че тя тая работа само с пусти мерак няма как да стане, не е за тях, инатят се и не напускат по своя воля. В дългите години служба в редиците им съм бил свидетел на напуснали и изхвърлени. Днес и смели жени гордо пъчат гърди в братството, братство-сестринството или сестринство- братството?! Дефинирането на най-подходящият термин не е просто функция на съдържание и служебно предпочитание. Живеем по-скоро в условия на идиокрация. Само прост набор от множество разностранни фактори не е достатъчен. Задължително е да не се нарушава и личното пространство и на идиократите.

Всички уважения към нежния пол, със или без основание, днес определян като по силния такъв, така както бе в Непал например. Познавам няколко гурки. Зная историята на ужасния, грозен боен вик за сплашване на врага и призив за помощ от считаната за началото и краят на всичко, богинята на смъртта и разрухата Кали “Яаяа Махакали! Яйо гуркали!” в превод “Привет Махакали! Гурките пристигнаха!“ В Сандхърст, Великобритания, после и в САЩ пропуснах няколко прекрасни възможности да чуя поне тренировъчно изпълнение! Но пък за сметка на това имам прекрасно кукри, легендарен, специален нож, основното им оръжие още от преди няколко века. Най-старото кукри е принадлежало на Дравия Шах, живял през XVI в. Историята му започва вероятно в XIII в. А за някои историци още от времето на Александър Велики. Гурките носят по две кукрита. Едно за церемонии и второ за различни, практически нужди. Никога не съм виждал съпругата на нито един гурка. Дори и тази на подполковник Рана, мой приятел, сладкодумен разказвач и ясновидец. С него бяхме съседи в един комплекс в САЩ. В жарките часове на слънчева Флорида се плацикаме в басейна и слушах масалите му за шерпа, мантри, хиромантия, свещената връв, орисана с тайно, лично послание и заклинание за мъжете.

Те я носят на кръста си от мига, в който са родени и абсолютно за нищо на света не я свалят до края на земния си път. Научих изумителни неща за далечната страна в Хималаите под шапката на света Еверест! В нея жените едновременно имаха колкото си желаят законни съпрузи. Не съм съвсем сигурен дали това е все още така. Тоест, не знам Рана и събратята му гурки, считани и до днес за най-елитните воини в света, още ли живеят в условия на полиандрия или са преминали към моногамие! Ако е така, дали упражнението си е струвало усилията не е ясно?! Имаха уникална възможност да си го спестят. Директно да влезнат в очерталия се модерен период, с още неопределно име. Всеки има сякаш неоспоримото право на личен избор, в т.ч. и за децата си, какъвто иска пол, вместо цял живот да носи ”бремето“ на благословения му от майката природа!

Най-елитни, най-елитни, колко да са най-елитни? “Яли са хурката” при Дойран през 1917 г от Плевенската 9-та пехотна дивизия, начело с генерал Владимир Вазов! Така че, страховитото българско “Напред на нож!”, а за аскера по време на балканските войни, на шега “По пет на нож!” някак си малко е пренебрегнато от световната военна история! Без никакво подценяване на качествата на “мъжките” момичета, с малко надценено присъствие “там, където другите не могат.” Не е мястото им за себеизява и доказване. Не могат в реална бойна обстановка. Могат другaде. Природата им е дефинирала не по-малко трудни, не по-малко значими, не по-малко уважавани, други сфери, абсолютно табу за мъже. “Сериозни” изключения” в ССО са допустими, съвсем “сериозно” само за родител No 1 и родител No 2, просто ей тъй, за “синхрон” с днешните модерни реалии.

За мъжките момчета, а вече и момичета, с буйни глави и неукротим нрав много е писано. И колкото и още да се пише пак ще бъде малко. Винаги ще има какво още да се каже, макар че, естеството на дейността им предполага точно обратното. Без много, много шум около тях. Но интересът е следствие и в резултат на човешкото ни любопитство. Така стоят нещата, с която и да е “голяма” обществена тайна. Колкото повече е забулена в тайнственост, толкова по-голямо е желанието да се надникне, ама непременно и точно там!

Разказът, който следва е за онези, които военната наука най-общо нарича осигуряващи и обслужващи.

За тях сигурно е писано и разказвано, но то е много малко и съвсем недостатъчно. Тези специалисти малко тихомълком са подценени и ощетени от отношението към тях. Те не участват пряко в ежедневния учебен процес. Но, сложността и истинската същност на работата им е насочена към гарантирано осигуряване на нормално функциониране и необезпокоявана дейност на основния състав в поделенията. Дейността им е обект на ежедневна, непрекъсната, основателна или не съвсем, справедлива оценка. Защо? Най-бързият и не лишен от логика отговор е отделни или организирани, групови, системни схеми на техни представители за лично облагодетелстване, забогатяване в хищен ущърб на качеството и количеството на продоволствие, продукти, оборудване и т.н. За такива меродавният коментар започва от "не може да бъркаш в кацата с мед и да не си оближеш пръстите", следва присмехулно, с лек привкус на злоба “тилът и в мир воюва, като неспирно търгува" минава през доста нахалното “Искам или по-малко корупция, или повече шанс да участвам в нея” , за да приключи накрая с угодническото “да живее ръката, която ми дава комата!” Без тези уродливи изключения останалите заслужават огромно Уважение и Респект, с главни букви! С риск да обидя представители на гилдията в 1-ви, 2-ри, 3-ти апрб2 и 68-ми ОПРП 3 респективно в София, Пловдив и Сливен, ще визирам незначителна част от тези достойни, знаменити, ежедневни, мирни воини.

Сигурно няколко поколения, служили в 68 ОПРП, помнят превърналите се в легенди подполковник Динев, дяа Диня, търкалящата се пъстра палитра с всички нюанси от червено до тъмно мораво. Костанката, бай Иван, коча със силната му “привързаност” към по-смуглите българи в Столипиново, тези “безгрижни чеда на майката природа”, които като се събудят сутрин не знаят какво ще правят и къде ще замръкнат.

Вероятно мнозина помнят яркочервения му мотор 250 м2 “Ява.” С него идваше на работа, с леко стаената нотка на надежда поне веднъж да качи на задната му седалка писарката в служба “Тил” на 68-ми ОПРП, добродушната, разведена, едрогърда Донка Стайкова. В присъствието на куп от колеги най-безцеремонно я канеше да направят едно кръгче до близката горичка около гребната база, любимото място за кратка, интензивна, задъхана тренировка на плеяда “кърски спортисти” в града под 7-те тепета! Сигурно още навяват спомени и “легендарните златни” зеленчуци на въмургавия, мазен старшина Матанов и прекия му шеф, когото помня от “ковачницата” на офицерски кадри във Велико Търново, позлатили където, когато, когото трябва. “Златните” никога не са имали общо с порциите на полковия готварски гуру, Пешо късото. Любимото му “късичко идва майна”, подкрепяно с недвусмислена, красноречива фигуративност, веднага пасна, превърна се и остана неотделимо, ярко, незлобиво определение на личното име на този добър човек.

В 1-ви апрб бъкаше от бъдещи бойци на тихия фронт. Но и те, като всички простосмъртни, нямаше как да минат без ”летящото ято” на ПИФ-а, Петко Иванов Филев, този “техногений” в синя престилка и вярната му команда, старшините Цецо Стефанов и ”пектиновия” братó Радослав Влайков, монтьор, шофьор на автоработилницата и изпълнител на превърналия се в незаменим сигнал за óтмор ”óгин пламна в Рила планина”. За ”гордото царство” в няколко гаражни клетки в атопарка на “мамата“ нямаше никакво значение, че ”нито ясен месец изгрея, нито пък гора се зáпали.” Със или без ”óгин” то не притежаваше абсолютна власт в ”покоите си.” Освен от ПИФ-а, техническият и оперативният контрол върху водоноските, полевите кухни, линейката, нашите и на ПУР1А4 возими радиостанции, споделено се упражняваше и от още един сайбия, сиреч ”цар господар!”

В четата на напористия ЗКС5 лейтенант Сашко Ефтимов, бе зачислен джип Газ-69, дар от ТКЗС6 в северозапада. Той и пригоденият за работно място и нощуване на щаба фургон, “не се нуждаеха“ от номера и отчет. За опазване на тайната фургонът ”заслужено” се кипреше с ника ЦБУ7, а ТКЗС-рка ”храбро” беше отстояван от джипа!?

Всички радиосредства, носими и возими бяха на подчинение на покойния бат’ Стефчо, ПНЩС8, потаен талант, безспорен капацитет, страстен поклонник на растениевъда академик Неделчев. За някои скрити таланти само подозирах, до момента, в който поех командването на 1-ви апрб. Не стана нужда от потвържение. За тях и всекидневното засвидетелствуване на уважение към ”колегата” му академик Неделчев отделих достъчно място и внимание преди няколко години в моя книга, докато той още беше жив. По етични причини до тук....

В една слънчева, септемврийска сутрин на 1981 г, с лъснати чепици и препасан с колан, започнах службата си в 1-ви апрб. Само след няколко дни бе неформалния сбор на кадровия

състав за представяне на двамата новодошли “гладиатори”, възпитаници на школата в Горна Оряховица и моя милост в столовата за войници, в приземие на метри от боклука на “мамата.”

С неизчерпаемите, вечни миязми, дом на безстрашни, огромни плъхове, истинска изпитателна лаборатория за резистентност на човек към болести?! Но нали навикът е втората ни природа, това изобщо не пречеше на никого?! Защо не беше в прекрасния, светъл и уютен клуб на 1-ви апрб разбрах след навъртане на малко служба!? Тогава ясно осъзнах, че причините са няколко! “Няма достатъчни сили, средства и време за планиране и провеждане на сложна, тилова операция в екстремни, паважни условия, на стратегическа дълбочина от около 1 км до клуба и обратно! Не се опазваше гарантирано тайната за транспорт на секретните ЧЖН-5 (черпак, желязно-никелов 5 л) и друга посуда! Спестяват се евентуални главоболия на ПИФ-а от проблеми с ТКЗС-ката!” И ко пра’им без “държавническа мисъл за икономии?!”

“Мамата” е “партизанското” име на 9-та тбр9 С него беше популярна в 1-ви апрб. Но и “главата проста между два лоста”, нашего брата танкистът, изобщо не се даваше. В стил “империята отвръща на удара” засвидетелстваше всичките си почитания на “поделението на лордовете.” Въпрос на гледна точка и усет за хумор е да харесаш или пък не, спокойно, с усмивка да приемеш, или не, тази батална класика в жанра. Ние не оставяхме незабелязани задълженията на “мамата” за охрана, отбрана, пропускателен режим и ОМП10. Не изхвърляхме оставащата много храна, заради по-високата таблица. От безкористна воинска солидарност постоянно дохранвахме ”железните чеда на мамата, наказвани” и от профи набезите на готвачите ѝ. Но, Някой горе всичко вижда. Не прощава бъркане във войнишката бака. През една леденостудена, снежна и мъглива сутрин някои профита ”хванаха” влака за Перник още преди спирката в Горна баня, докато бързо, заморничаво ”трасират” ж.п. релсите на моста към нея, барабар с “накичени под палта, полагаеми” палки салами, пакети с масло по джобове и т.н.

Горнобанци помнят симпатичния, пернишки чешит Чиче, старшина Илиев. Той отлично си разбираше занаята. Освен майстор беше и добър учител. Негов ученик беше редник Кръстев, бедно момче от Пловдив.

Незнайно по какви пътища неведоми, господни попаднало при нас?! С цялата си същност той излъчваше от онази мека доброта, най-благородна отлика в човека. Беше от онези леко пухкави душко-добродушковци, които дори и на мравката път сторват. Него никой не го вземаше на сериозно. Но и той самият знаеше, че по грешка е попаднал на грешното място, че за парашутист-разузнавач не става. Заради слабите резултати, не го откомандировах, както обикновено се постъпва. Изпратих го в школата за готвачи в Русе. И това се оказа отличен шанс за него до края на службата му и после в живота след нея. След школата се превърна в отличен готвач, не без напътствията на Чичето. Изведнъж порасна в очите на войниците! Превърна се в уважаван от всички, почти главен готвач на 1-ви апрб. След войниклъка беше главен готвач в престижно заведение до джумаята в Пловдив. Така наричат района около джамията в центъра на града, в подножието на Таксим тепе на Главната улица, с нейните около 1,8 км смятана за най-дългата пешеходна улица в Европа. Ако случайно не го бях срещнах там, нямаше да знам развоя на неговата прекрасна приказка. Чух позабравен глас зад мен да вика ”господин майор, господин майор.” Бяха изминали доста години, откакто наистина бях майор, но машинално се обърнах. Видях Кръстев захапал неизменната цигара, застанал на каменните стълби към хълма с официалното име Данов, а за мнозина по-известен като Сахат тепе. Веднага познах тънката, свенлива усмивка, с характерното, половин счупено предно зъбче. В последвалия разговор след това разбрах, че той вече е главният готвач в заведението само на още няколко стъпала по-нагоре!

Не е ясно защо Сталин е “удостоил с честта” разстрел след третия ден само братята шофьори?! Ами тилът по-недостоен ли е?! Защо съвсем незаслужено го ”обижда!?” Това естествено, е само шега, точно като готварска подправка, без която яденето не е вкусно. Тиловите герои, ятото шофьори и свързочното братство имат запазено, достойно място в аналите на ССО! Те закъде са без “летящите джугани”, Зил-157 на Виктор Каменов и Митко Хорозов и ”вечно незаредените” акумулатори на майор Георгиев, шилето! Ами Митко Аризанов, Делян Костадинов, Малютката и двамата дон Жуановци Тодор Дамянов и Златко Делев “люто оспорващи си” правата за име на специфична, интимна, гъвкава, мъжка анатомия, в стандартната, полкова система за мерки (разнообразила моя книга от 2018 г), с нескончаемите им развръщания на комплекта “Стриж” за норматив на плаца, на гребната база и къде ли още не! Едва ли някой от 68 ОПРП не помни подготовката на крайни кореспонденти от Владимир Пасев, Румен Недялков, ”Велбъжд Пауталияндров” (виж ”домовата книга” на полка) и "ку-ца-та Доо-раа, воо-доо-проо-воод-чик и саа-моо це-се-ка"?! (сричкуване на цифрите 3, 7 и 9 в азбуката на американския художник Самюъл Морз, създадена през 1835 г). Румен, ”Велбъжд“ и леко попрегърбеният ”бъбривец” Кънчо с детонаторите, ЧМВ-1611, Пластит-4 и т.н., сполучливо именуваха мерките в системата за гъвкавост, мързел и дължина, респективно ”гумен”, “канап” и “джар.” Мярката на единия е натоварена с малко солен негативизъм. Но и ”удостоеният” сякаш беше способен само на работа “за пет пари ракия и три гроша чалгия.” Другите визират специфични качества на кръстниците си. Нищо обидно! Нищо недостойно! Дали умишлено или не, но в полка беше пропусната мярката за единица обем.

Един ”динь” например, звучи подходящо, но и ”подвеждащо” кому не беше оказана честта?! Може да се гадае защо?! Както казват шопите “за пуст хатър и големо важи”, достойни кандидати никога не липсват.

А пък в една демократична, отворена система, както изискват новите реалии, място за нови мерки бол!....

Безсмъртният девиз на единното центрово-крайно братство "умри, но свръзка дай" с ”куцата Дора” сигурно означава няма свръзка, няма радиограми, няма разкрит

противник, нищо няма. За почти винаги подценяваното ято шофьори не пали, не върви, спукана гума, авария, сигурно означава късен/несъстоял се транспорт на хора, парашути, боеприпаси и т.н. от т. А до т. Б, оставане на място, ПТП и пак провал. Който не е чувал и не знае това да се обозначи. Добри, компетенти разказвачи почти винаги ще се намерят.

Съчетание от качества и труд издигат самоукия печатарски работник Бенджамин Франклин до известен политик, общественик, учен, издател, дипломат, изобретател и един от Бащите - основатели на САЩ. Сред изобретенията му, широко използвани и днес са затворената фурна, гръмоотводът, плавниците, медицинският катетър, бифокалните очила и още други. Известен е и с множеството си крилати цитати. Според един от тях “Добрият лекар е този, който знае безполезността на повечето лекарства.” За разлика от него Панацея, древногръцка богиня на лечението и медицината, дъщерята на Асклепий лекувала всички заболявания само с билки.

Съдържанието и скритият смисъл зад тези два вида мъдра философия най-точно знае, а понякога дозирано използва и в професионалната си практика една малка, но много специална група военнослужещи в ССО. И тя не участва в ежедневното обучение на личния състав, но винаги е на почит и уважение. Перманентната ѝ грижа е здравето и психичната устойчивост до последния човек в поделението. Коя е тази група, ли? Това са нашите лекари-парашутисти. За разлика от обикновените такива, ако така може да се нарече човек, с най-хуманната професия, според мен са особен и рядък вид птици. Всички знаят смисъла на двойния дикиш. Ако някой не знае, може да погледне в тълковен речник. За лекаря-парашутист дикишът със сигурност е повече от двоен. Първа е хипократовата: "В името на Аполон - лечителя, в името на Хигия, в името на Панацея и в името на всички богове и богини, които вземам за свидетели, поемам върху себе си тази клетва... Всичко, каквото видя или чуя при изпълнението на своята професия или извън нея и което не бива да се разправя, аз ще го пазя в тайна и ще го смятам за нещо свещено." (превод от старогръцки). После е военна клетва за встъпване в редовете на армията, обучение като парашутист и т.н. Подготовката им еднакво изисква знания по медицина, психология, командно-организаторски качества, познаване на личния състав и скокове по ВДП.

Всичко за сметка за развитието им като лекари!

Вижданията на Панацея и Франклин за медицината отлично се знаеха и според случая разумно, в подходяща, премерена доза се прилагаха от всички лекари. Защо? Въпросът и отговорът са с “повишена” трудност. В ССО подготовката на парашутистите не допуска увреждане на собственото здраве. Те минават авиомедицински прегледи. Тоест, по презумпция са здрави. Нямат нужда от ежедневни медицински грижи.

И все пак сериозни или по-сериозни травми при скокове не са изключени, но те са инцидентни. Затова докторите обикновено се сблъскваха с лечение на "сериозни" хреми, настинки, главоболие и т.н. Доктор Наньо Нанев, началник на медицинския пункт в 68 ОПРП в Пловдив едва ли може да бъде причислен към гилдията на билкари или горещи последователи и поклонници на Бенджамин Франклин.това обаче, не му пречеше в голяма степен да разчита на универсален лек за всяка болежка. Неговият пенкилер (лекарство, лекуващо всички болести) беше много широко използваното по онова време комбинирано прахче, което отлично помня. Дядо Наньо, наричан така от всички в полка, не беше от най-приказливите. Пазя прекрасни спомени за този тих, скромен, отзивчив човек и отличен лекар с набито око.

Внимателно изслушваше оплакванията на съответния боец, за да дойде ред на чудодейният пенкилер с успокоителните думи: ”Нищо ти няма моето момче! Взимай прахчето и бягай! Бързо ще ти мине! Ако до два три дни не ти мине, пак се обади!” Същата "терапия" успешно прилагаше и другият колоритен лекар в пункта, старши лейтенант Веселин Иванов. Разбира се, “терапията” се прилагаше дозирано и целево. Само късметлии "боледуваха" и прекарваха по няколко дни в стационара на медицинския пункт. Нали някой трябва да поддържа и чистотата в медицинския пункт?! Докторите и внимателният добродушко, фелдшера старшина Георги Попиванов зорко следяха стационарът никога да не остава без “болни” бойци. Лекарите продължиха професионалния си път като отлични специалисти. Въпреки "тежката, натоварена" лекарска практика в полка, не е ясно и нямам никаква представа кога и как са успели да придобият специалност?! За сметка на това знам, че доктор Нанев, беше един от водещите и много търсен офталмолози във военна болница в града, още докато беше в полка. Вероятно в един момент "двете дини" са станали твърде трудни за “носене”. Не могат да се съвместят, без ущърб на едната от тях. По презумпция, работното място на лекаря е там където най-много имат нужда от него. И това естествено, го е принудило да избере не по-леката или по-сладката, а по-важната, както за него като лекар, така и за всичките му пациенти. Вярвам, че професионалната му етика и амбиции за развитие са в основата да напусне полка, за да отделя повече време на онова, което е неговото призвание и в което беше най-добър. Тоест, да лекува хора във военната болницата в Пловдив. От военния парашутизъм бе взел и получил почти всичко. Беше военен парашутист I клас и инструктор-парашутист. Имаше и огромното уважение и респект на всички парашутисти, които са имали честта да го познават! Какво повече да желае? Идентично е развитието и на Веско. Беше лекар в същата болница, по-късно във “Военен сананоториум”, а от есента на 1992 г “Специализирана болница за рехабилитация-ВИТА” ЕООД във Велинград. Има още един доктор, с когото не съм служил в 68 ОПРП, но познавам от командировка за съвместно обучение с 10-та Група Специални сили на САЩ за действие в изключително ниски температури. Пазя прекрасни спомени за трагично загиналия при изпълнение на парашутен скок с ръчно отваряне на раницата Иван Трифонов! В хода на командировката, няколко дни просто карахме ски по екстремни писти в курорта Smuglers Notch (проход на контрабандистите) над град Бърлингът във Върмонт, близо до границата с Канада. Още на втория ден се наложи да потърся мединска помощ. Силно навехнах глезен и едва стоях на крака. Американците се притесниха. Настояваха да отидем в болница. Но без мен нашата група беше няма, без преводач. Освен това имах лекар до себе си и отказах.

След внимателен преглед Ванката каза че, няма нищо счупено, поиска от домакините някакви неща и реши проблема. Дори и само това да бе пак щях да помня само с много добро този строен, не много разговорлив, сериозен и симпатичен човек! Най-вероятната причина за неговата ужасна трагедия е фатално стечение на множество фактори. Сред тях особено се открояват надценяване на личната му подготовка за изпълнение на подобен вид скокове, пренебрегната от определени длъжностни лица, преди, по време на самите скокове и безразсъдното, престъпно, окончателно решение на един “строен” комутан в 68 бригада! Случаят се знае и помни много добре от мнозина свидетели. Аз нямам неоспорими доказателства, затова спирам до тук. Не знам могат ли да се намерят най-точните думи за тази трагедия и абсолютно безмислие на погубването му, загубата за близки, приятели и колеги?! Мога само да кажа, че мъртвите живеят толкова, колкото е жив споменът за тях. Иване, помня те! Пазя добри спомени за теб! Мир на душата ти!

Вярвам, че не по различни са били и докторите във 2-ри и 3-ти апрб, за които нямам информация. За събратята им в 1-ви апрб в софийския квартал "Горна баня" пазя много спомени. По-слабо помня доктор Атанасов, лекар от 1975 г до 1981 г. Той е един от малцината без парашутни скокове. Помня, че съпроводи с линейка Стенли до ВМА след трагичния случай на ж.п. прелез циганката на 25.07.1986 г. Но тогава вече бе лекар на един от батальоните на “мамата.” В момента на нещастието е бил дежурен в ОМП на същата. За този случай вече писах в моя книга, както и в отделен, специално посветен на Стенли разказ. След доктор Атанасов, през есента на 1982 г, направо от МА, София, с нови, скърцащи чепици и препасан с нов офицерски колан в 1-ви апрб, по устав се представи доктор Кирил Асенов Иванов. Той наследи кабинета на предшественика си в ОМП на “мамата”. Коко много бързо се адаптира и опозна личния състав в поделението. Нататък продължи с обичайните докторски кахъри и неусетно се стана един от нас. Съвсем естествено, бащината сянка на един от най-добрите уролози в България, няма как да не му е тежала. Затова се казваше Асенов, а не Иванов, каквато в действителност е фамилията му. За някои от нас продължава да си бъде познат само с фамилиарното, непретенциозно Коко. Както и преддшествениците и наследниците си, знаеше, че много добър специалист на подобно място не може и няма как да стане. Дори и ако беше травматолог, какъвто по презумция е необходим, пак нямаше големи шансове за професионално развитие. Интересите на доктор Асенов бяха в областта хирургия. Единственият травматолог, служил в 86-та прб, РГК12 в Мусачево е доктор Запрянов. До преди години беше в спешния травматологичен кабинет на ВМА и често бе търсен за помощ. Той продължава да е един от най-уважаваните доктори. Доктор Асенов натрупа опит в парашутизма колкото е възможно, без да нарушава подготовката за лекарска специалност. Само една година, по медицински причини, не е успял да изпълни всички скокове.

Започна с успешен изпит по ВДП13 за допускане до скокове. След това дойде моментът на истината. Не помня точната дата. Помня обаче, първия му скок, почти толкова добре, колкото и собствия си такъв на летище Поликраище, преди повече от 50 г вече. Първият скок с парашут е като първата любов в живота -ръжда не хваща! Никога не се забравя, независимо от вълнения, излишно, но задължително, бързо стрелване през ума ами ако...?! Иинстинктът за самосъхранение, този “предпазен клапан”, никога, ама наистина никога не изчезва. Със всеки скок веднага отново се задейства. Чак след успешното приземяване временно се затваря. Идва поредното огромно облекчение и удовлетворение. За пореден път човекът е победил собствения си страх! Няма значение колко е голям, малък или още по-малък. Силната емоция вече е снижила градусите. Настъпило е времето за разбор, отмор и други такива, съвсем прозаични неща....

На летището в Кондофрей всичко беше сякаш по поръчка. Ни най-малко облаче на хоризонта. Топло, но не горещо, слънчево, приятно време. Вятър 0 м/сек. Видимост до където ти стига погледът. Много голяма, мека, сякаш току-що разорана нива. Рохкава като памук пръст. Няма суетене. Няма и бързане. Спокойна обстановка. Всичко вървеше по план и в график. И сякаш освен малко кураж нищо друго не беше необходимо, за да отметнем в графата успешни поредните скокове! След малко по-голяма от обикновено врътня Коко се качи в Анчето. То също се отнесе с необходимите внимание и уважение, както подобава за доктор при Първия му парашутен скок! Направи специален заход само за него, чест с каквото рядко удостоява някого!

Бях вече на плаца на приземяване. Лесно и бързо забелязах бялата му парашутна каска. Помня, че беше чул командите на осигуритената команда по мегафона, изпълни разпорежданията им и като за първи скок, сравнително добре се справи с управлението на УП-9М и приземяването. След това получи и традиционните леки ритници отзад за добре дошъл в семейството на парашутистите. Не може без малко критика! “Не хвана стабилното” след наускане на Анчето. От това се възползва силният динамичен удар. “Грабна” му каската и с все сила я запокити на нейде към земята. Първи скок, първи скок, но и самият Коко никак не е за подценяване! Успя да проследи къде приблизително се е приземила преди него. Затова почти веднага я намери. Сигурен съм, че освен емоциите, страха и т.н. помни “небесната стюрдеса” и нейния “скъп спомен”, морави следи по врата. Това са само бели кахъри. Нали случките раждат спомените? Случват се и на най-печените, ако пренебрегнат предпоследния етап от скатаване на парашута - прогонка на подвесната система.

Това едва ли можеше да го стресне. Успешно изпълни общо около 180 парашутни скока. Доби парашутен опит и самочувствие. Превърна се в почти несменяем в командата за приземяване на различни плацове. В много редки случаи се наложи да осигури някой “бацил” (санитарен инструктор от школата в Русе) в ОМП на “мамата.” И точно като дядо Наньо и много други, просто стана един от нас.

Първата стоянка на зимния подвижен лагер през 1983 г спокойно можеше да бъде на местността “Кърлежа”, на 700 м.н.в., над 9-та тбр. Условията за водене на занятия там са в пъти по-сложни от тези над Крайници, дупнишко село в най-южните склонове на Верила, в открита местност, на 600 м.н.в. В края на Януари там нямаше сняг. Няма и гора. За сметка на това имаше в изобилие гъста и лепкава, глинеста кал. Лагерът започна странно! Без боен паршутен скок с контейнер ГК 30, въоръжение и снаряжение и последващо изнасяне с разузнаване на РГСН до района?! Това беше корегирано и компенсирано с много труден преход, с пробиване на пъртина в сняг, на места до кръста дълбок, много студено време в началото на Февруари, в силно пресечена ПГМ14, покрай хижа “Вада” на 1410 м.н.в. и най-красивия дял на Рила, местността “Урдина река” на 1600 м н.в., за да стигнем до втората стоянка под връх Мусала на 2729 м н.в. който носи името на Мальо войвода или на малите езера в североизточното му подножие.

През първия ден създавахме условия за живот в огромна, кална мизерия. РГСН 15 си строяха “полеви квартири”. Копаеха и маскираха землянките в ската на сравнително малък и плитък дол с оскъдни храсти.

Разпъването на палатки, организирането на охрана и отбрана на лагера и т.н. също беше по график. И сякаш цялата тази организирана какакфония нямаше да бъде наред, ако някой или нещо не я наруши. Не е задължително човек винаги да се учи от своите грешки. Доказано по-добре е да използва натрупания опит от други. Но за апологетите за придобиване на собствен такъв тази максимата не важи. Такъв беше опитът за огъване на ламарина. За пореден път видях, че всяко нещо си има чалъм. Само с груба сила няма как да стане. Ламарината “показа, воля, мускули и точен мерник!” Няколко пъти “измамно” се огъна, но все в предпочитаната от нея посока. Накрая приключи с нанасяне на светкавичен “отличителен знак” на челото на “мъчителя”, покойния днес Йордан Илчев. След преглед докторът установил, че се налага шев на вече “готовата кройка”, невъзможен в полеви условия. Двамата с Данчо отидоха в близката Дупнишка болница. Там се оказва, че в момента няма хирург?! “Естествено няма нужда” и от упойка на “готовата кройка!” Затова Коко започва сръчно да “ниже” красив, ситен бод след бод, докато храбра медицинска сестра здраво стиска ръката на Данчо! Няма нищо страшно в компанията на млада и красива медицинска сестра! Затова нито ръката, нито окото, респективно на “шивача” и този, когото “шият” не трепват! Както казва популярна гръцка поговорка “Тí ειναι о πоνоς μπρоστα στην καλη!” или в превод “Какво е болката пред красотата!” Помня знаменателно участие на Коко в също такъв скок до левия бряг на Струма, южно от Кресна. За първи път се прехвърляхме по въздух в този борчески район на четници, воеводи, и най-романтичната част от историята на България. В такива случаи командата на плаца за приземяване отива на място няколко дни по-рано. Така беше и тогава. Командата, начело с началника на ПДС на 1-ви апрб замина за Кресна и докладва по радиостанцията за условията и евентуалните препятствия при боен парашутен скок с въоръжение, снаряжение и ГК-3016 в дневни условия, на непозната местност. Оставаше да чака Ил-18 от летище Доброславци с парашутистите и да започнат скоковете. Но, добрата работа си иска и съблазнително подканва към заслужен, добър обяд. Пък и скоковете са чак на следващия ден! Е, тогава, сухоежбината от поделението е излишна, щом на близичко, в центъра на града има гарнизонен военен клуб с ресторант и топла храна. До там са само някакви си 20-на минути. Ами, добре! Речено - сторено. Да де, ама без бира или каквото там предлагат “за поливане” може ли? “Също не!” Е да де, ама нарушава ли се заповед?! “Пак не!”

Работно време и район са валидни за гарнизон София. Освен това е 08.04.1984 г. Точно ден след празника на медицинските работници. Затова след добрия обяд и ичкиите, без подобаващото му отбелязване със стрелкова тренировка с личното оръжие на командата тая работа няма като как да стане я! По тези земи са бродили немили-недраги македонски комити, а воеводи от ранга на Яне Сандански и Пейо Яворов чети са водили! “Тържественото” отбелязване на медицинския празник и славните комитски времена, “повишава” огневата подготовка в стрелба по нестандартни цели. Не без значение е и уплътняване на времето, за да няма разхайтване. Стрелбището на гарнизон Кресна беше в края на село Сливница, на същите 20-ина минути от военния клуб, почти срещу плаца за приземяване, от другата страна на река Струма и с всичко необходимо за безопасни стрелби. Нооо “не било подготвено” за такава тренировка. Не знам дали изобщо е имало обструкции или “по-доброто” решение е взето с пълен консенсус?! В крайна сметка стрелбата се провежда от няколко разкрача, по празни бутилки, поставени върху натъпкания масивен, но дървен, медицински съндък до горе с всевъзможни лекарства за предстоящия лагер. След голямата патаклама съвременните “комити се поизпотили” и попревършили боеприпасите. Когато дошъл час за заслужен рахатлък докторът прегледал сандъка! Установил, че няма невъзвратими загуби! Няма заседнали куршуми, налагащи оперативна намеса! Имало малки поражения, но извън графата съществени! Обстойният докторски преглед на трезва глава по-късно, потвърдил вече поставената диагноза. Затова Коко се зарадвал че не са “тренирали” и мятане на ръчни гранати! Македонските комити сигурно са мятали на необорудвано място. Но нашите не са “тренирали” този вид бой, не защото не заслужават внимание, а защото не са ги имали под ръка! Не са и част от личното въоръжение в мирно време. Съмнително е ако са имали, дали “безстрашният” съндък е щял да им окаже такава упорита съпротива! По-късно съм виждал “храбреца” с тук-там вече “завехнали стари рани.” Малко по философски поглед би ги дефинирал като вентилационни отвори или като оригинална превенция срещу мухлясване на ценните илачи!

През 1984 г палатките в летния лагер бяха “скрити” на поляни във висока, гъста, борова гора над живописното село Балша! Прекрасна панорама към София, летище Доброславци и околността! До Витоша в краката ти! Пасторални декори, сцена за “хора на групарите” 17 в 1-апрб! След занятия, скокове и прочее, сегиз-тогиз огласял околните поляни с песента “The House that Jack Built” (“Къщата, която Джак построи”) на Дѐйвид Бо̀уи, британски певец, композитор, мулти-инструменталист, продуцент, аранжор, художник и актьор много популярен през 70-те и 80-те на XX в. Поляните там и днес са същите, ние не! Но пък пазим спомените за китарата, речитатива на фронтмена на групарите Коко и характерното кимване с глава, знак за съсредоточаване на “хористите” върху припева “къ-ща-та-та, ко-я-то Джак си пос-тро-и!”

Доктор Асенов също продължи по обичайния път. След успешен положен изпит наследи бащината си специалност урология. Пазя спомен за малко куриозен случай от времето, когато беше в 34 кабинет на ИСМП “Пирогов.” В Института, съвсем по късна доба, по спешност докарват възрастна жена. По това време на денощието нормалните хора вече дълбоко спят. Лекарите не могат да диагностицират проблема на намерена някъде на улицата безпомощна Ελληνιδα. Освен родния гръцки, не владее никакъв друг език. От къде да ѝ намерят преводач по това време?! За късмет в дежурния екипа е доктор Асенов. След като езикът на Омир е идентифициран, Коко предлага решението, визирано по-долу. По домашния телефон ме вдигна по тревога по първи петли. С изпратената линейка, със светещ син буркан и пищяща сирена пристигнах в ИСМП “Пирогов.” После беше лесно. Лекарите бързо установиха, че има спукан апандесит или апендицит, за мен без значение. Помня, че няколко пъти зададох едни и същи въпроси, вероятно практика, за избягване на грешка, което в случая изобщо не е важно. По-интересното е, че кирѝята получи нужната ѝ спешна помощ. Днес доктор Асенов е лекар в УМБАЛ “Лозенец”, създадена като Правителствена поликлиника за здравно осигуряване и профилактично обслужване на висшия ешалон на страната на 15.04.1948 г.

Доктор Дончев също пристигна с чисто новичък колан и скърцащи чепици през есента на 1989 г. Лично бе доведен от доктор Асенов. Помня препоръките на Коко към него, при проблем, без притеснения, веднага да се обръща към мен. В същото време все някой идваше или тръгваше от канцеларията ми, сякаш специално да му покаже ежедневието на НЩ18, “товарен конъ” и обичаен виновник за всичко, случващо се или не във всяко поделение. Дончо смутено пристъпи от единия на другия си крак. Видя, че в момента не мога да му отделя много време и “подгони” службата в 1-ви апрб. Той също стана парашутист, един от нас. Има около 50 скока за 2-те години служба през 1989 и 1990 г Като всички лекари придоби специалност. Тя също не е травматология. Пазя отлични спомени и за него. Скромен, не особено разговорлив, но пък точен и отзивчив.

По-късно разбрах, че през 2004 г, докато бях Старши национален представител в Централното военно командване на САЩ, той е бил в един от българските контингенти в Ирак. Сигурно е знаел, че през мен минава абсолютно цялата информация за контингентите ни в Ирак и Афганистан с детайлно описани задачи, оперативно подчинение и т.н. През CENTRIXS, PROCOM, SIPRNET и INET (режимни системи за свръзка) лесно обменях оперативна информация с тях и други на няколко континента. Той не си позволи да се обади.

Вероятно е смятал, че без спешна нужда не бива да го прави. Спокойно можех да го чуя в кратки, ненатоварени паузи. Не помня годината, но знам, кога и къде научих. Беше 18 Октомври, до паметника с имената на парашутистите, загинали при Стражин, Страцин, Куманово и в Унгария... Днес доцент, доктор Дончев е един от водещите оториноларинголози във ВМА, София. Оказвал ми е медицинска помощ, както и на много други парашутисти. Коко, Дончо и другите наши доктори си остават част от парашутната ни общност. И както много по-мъдри хора отдавна са казали, откакто свят светува така е било и така ще бъде. Така е приятели! Времето непрекъснато се върти, а историята се плете в нишки от минало към бъдеще. Затова нека помним миналото и с вяра и надежда продължим да се движим напред!

P.S.: Първоначаният замисъл за този, да го наречем леко закачлив очерк, предвиждаше да бъде само за една от гилдиите, да е по-кратък и по-лесен за асимилиране от всички, без добри познания за службата в СПЕЦНАЗ/ССО. За сметка на размера, който има значение, тук всички гилдии са представени еднакво, не обширно, но пък със заслужено внимание. Дължа извинение на дръзналите да изтърпят последното изречение и неизбежните специфични термини, акроними и имена, без значение дали от любопитство или по друга причина. Надявам се на равностойна отплата, докоснала ги не до поредна, леко митологизирана, героична романтика за българските “рамбовци”, а до ежедневието, бита и същиността на част от парашутната общност.

И З П О Л З В А Н И С Ъ К Р А Щ Е Н И Я

БГ1- Бойна готовност

ОМП10 - Обединен медицински пункт

апрб2 - Армейски парашутно-разузнавателен батальон

ЧМВ -1611- Часовников минен взривател

ОПРП3 - Отделен парашутно-разузнавателен полк

РГК12 - Резерв на Главното командване

ПУР1А4 - Пункт за управление на разузнаването на 1-ва Армия

ВДП13 - Въздушно-десантна подготовка

ЗКС5 - Заместник-командир по снабдяването

ПГМ 14 - Планинско-гориста местност

ТКЗС6 - Трудово кооперативно земеделско стопанство

РГСН15 - Разузнавателна група със специално назначение

ЦБУ7- Център за бойно управление

ГК-3016 - товарен контейнер (грузовой контейнер)

ПНЩС8 - Помощник на НЩ по свръзките

групар17 - Жаргон за командир на РГСН

тбр9- Танкова бригада

НЩ 18- Началник на щаба

Статията е подготвена от о.р.полк.Димитър Георгиев Димитров -Военен парашутист-1-ви клас и Инструктор -парашутист. Поместена е без редакция и намеса на администратора.