ОБРАЗЪТ НА ТЕРОРИЗМА ПРЕЗ ХХΙ ВЕК

Доцент Мирослав Мирчев

Отличителната черта на съвременния тероризъм е свързана със

самоубийствените атентати. Тази своеобразна „епидемия“ започва бързо да се разпространява в началото на ХХΙ, от Ню Йорк до Бали, когато „Ал Кайда“ включва „шихада“ (мъченичеството) в своята стратегия за световно господство. Основите са положени в Ирак, през 2003 год., където тази

терористична организация превръща самоубийствените атентати в ежедневие и основен механизъм за съпротива срещу коалиционните сили и законно избраното правителство на страната.

Самоубийството е акт, при който човек умишлено причинява

смъртта си, а философията на самоубийствения атентат е стара колкото света. Най-често тя се определя като хладнокръвна сметка, направена от фанатици за това, че убийствата на невинни хора или заплахата за тях може да служи като брутално и ефективно средство за пропагандирането на определена кауза. Той показва липсата на каквато и да било връзка на терористите с реалността и фундаменталните ценности, върху които е изградена цивилизацията. Този вид атентати третират човека като

обикновено средство за постигане на целта, придавайки му ролята на инструмент, а не истинска стойност като човешко същество.

В чисто исторически аспект корените на самоубийствения акт могат да бъдат търсени в древността. Като първи опит за това в човешката цивилизация се посочва саможертвата на Самсон, който бута една от колоните в храма на Дагон и загива заедно с пленилите го филистимци, призовавайки Бог „Нека умра заедно с филистимците“ (Книгата на Съдиите от Стария завет в Библията). Три от най-известните секти от древността, свързани с използването на тероризма като средство за постигане на политически и религиозни цели – зилоти (сикариите),

асасините и тхугинеу също са извършвали самоубийствени атентати.

Американският политолог Робърт Пейп в книгата си „Dying to win: The strategic Logic of Suicide Terrorism“ прави извода, че „атентаторите- самоубийци не са психически болни или объркани хора. Той смята, че те знаят какво правят, но се нуждаят от ритуални обреди, за да се подготвят психически“. Друг политолог Йозеф Кройтол счита, че „атентаторът- самоубиец“, в повечето случаи мюсюлманин, е едновременно жертва и извършител. Той е инструмент в ръцете на безскрупулни терористична лидери, които го вербуват и индоктринират на млада възраст, за да се

прославят на негов гръб. Индоктринирането става още по-лесно, когато една група или едно общество се чувства безпомощно, застрашено или несправедливо потискано“. Това обяснява донякъде и огромният брой самоубийствени атентати в миналото от палестинци в Израел и понастоящем в Афганистан, Ирак, Пакистан, Сирия и Ливан.

Според редица международни анализатори това е “другото

направление” на тероризма, имащо за цел да ерозира вътрешната

сигурност на държавата и неговият “различен характер” - извършването на особено опасни престъпления с политическа цел (вместо военни действия).

В този смисъл, всяка невъзможност за водене на политическа борба на паритета основа може да е косвен генератор на тероризъм, защото стимулира асиметричност в действията на по-слабия. Както посочва генерал Карл Стайнър (бивш началник на американското Съвместно командване за специални операции, Joint Special Operations Command JSOC, 1990-1993 год.), „това е просто нападение срещу слабите ни места, вместо срещу силните“. 2 Счита се, че тероризмът винаги е бил и си остава

асиметрична реакция спрямо военната защита на сигурността и невоенно средство за постигане на политически цели и въздействие. Той може да се използва като тактическо средство в хода на войната, но не е война или нейна форма и затова е безсмислено борбата срещу него да се води единствено с военни средства.

В резултат на успешно водената от САЩ и техните съюзници война срещу тероризма, възможностите на „Ал Кайда“ до провежда самоубийствени атентати, основно с чуждестранни бойци, в района на Ирак и Близкия Изток бяха силно ограничени. Това вероятно налижи Осама бин Ладен и Айман ал-Зауахири да пренесат синдрома на атентатора-самоубиец в районите на Афганистан и Пакистан, където той успешно мутира като средство за съпротива в „световния ислямски джихад срещу евреите и кръстоносците“. На практика тези действия направиха

„шахида“ (мъченика) в най-ефективното оръжие в ръцете не само на „Ал Кайда“, но и на другите терористични организации. От освен инструмент за водене на война, той се превърна и в оптимален метод за пропаганда, базиращ се на религиозен и културен дълг за фанатиците, изповядващи исляма. По тази начин се формира един вид култура, свързана с мъченичеството на терористите-самоубийци, която стана еталон за много

други терористични организации.

Другият важен въпрос при разглеждането и анализирането на

самоубийствените атентати, извършвани от терористични организации е свързан с доктриналната постановка за воденето на „джихад“ от мюсюлманите, залегнала в Корона. Същата се използва много активно от пропагандната машина на терористите за „промиване“ на мозъците на бъдещите атентатори. Редица автори разглеждат джихада и като шестият „стълб“ на Исляма – след „шахида“ (засвидетелстване на вярата), „намаз“ (молитва), „сиам“ (пост), „зекат“ (милостиня) и „хадж“ (поклонничество).

Джихадът като елемент от религиозните вярвания на мюсюлманите не е посочен изрично от Пророка Мохаммад като основополагаща верска категория. Съществуват различни тълкувания и множество интерпретации на думата джихад. Самият арабски термин „джихад“ е свързан с глагола

джахада – “полагам усилия”, “старая се”, “боря се в името на благородна кауза”, но неговият автентичен смисъл се разкрива в словосъчетанието

„Джихад фи сабил Аллах“ („върховно усилие, борба по пътя на Аллах”). В Корана думата джихад е спомената повече от сто пъти в най-различен контекст. Това определя и възникването още през VІІІ-ІХ в. На теоретичния и тълковен дебат относно смисъла и значението на джихада, който и до днес не е приключил с даване на еднозначно обяснение на термина.

През първият период на формирането на Исляма между 610 год. и 622 год. джихад означава най-вече мирно, ненасилствено разпространение на ислямската религия. Тогава елементът на насилие се съдържал единствено в действията за самозащита, ако такива се налагали. Този подход е формулиран в кораническия стих „Бийте се в името на Аллах и отвърнете на удара на онези, които ви нападат, но вие не нападайте, тъй като Аллах не обича тези които нападат”. (Коран, сура „Хадж”, стих 39). От 622 год., след преселването на Мухаммад от Мека в Медина под натиска на мразещите го езичници, джихадът приема вече насилническа

интерпретация. Тогава се появяват двата стиха „Ако не е свещен месецът, убивайте езичниците, където ги намерите” и „Убивайте тези, които не

вярват в Аллах, в Страшния съд, не почитат Аллах и неговият пратеник и не вярват в правата вяра.”(Коран, сура „Покаянието”, стих 9 и 29). След този период до смъртта на Мухаммад през 632 год. джихадът придобива откровено настъпателен и войнствен характер. Осъществяват се нападения върху племена, които са наказвани за съпротивата си срещу Исляма или са „приобщавани” насилствено към тази религия. Именно през

този период на разрастване на мюсюлманската уммата и създаването на арабската държавност изкристализира съвременното значение на джихада – „свещена война в името на Исляма”. Така в Корана се формулират следните аспекти на джихада, които се утвърждават, приемат и в съвременното тълкуване на този елемент от ислямската религия, че основна и дългосрочна цел на джихада е ислямизирането на целия свят,

като се толерира използване на военна сила при разпространението му.

Предвижда се задължителен военен разгром на неверниците, налагането на данък върху последователите на християнската и еврейската религии, вземане на плячка и използването й за засилване на ислямската мощ.

С течение на времето джихадът се превърна в едно от най-

полемичните и нееднозначни понятия в Исляма, свързани както с идеята за духовно самоусъвършенстване, така и с тази за воденето на “свещена война” срещу неверниците. Под една или друга форма, той е определен като задължение. При това тълкуване джихадът може да се счита за задължителна военна повинност, което автоматично го включва като шести стълб на Исляма, но може да се разглежда като задължение само за

една строго определена група, ангажирана с отбраната и завоеванията на ислямската държава.

Първообразът на сунитския шахид е създаден от палестинските

съпротивителни организации в средата на 90-те години на миналия век. „Ал Кайда“ започва да използва атентаторо-самоубийци през м. Август 1998 год. за извършване на атентатите срещу посолствата на САЩ в Кения и Танзания.

Медийното отразяване на самоубийствените атентати, което според американският журналист и политически анализатор Уолтър Зеев Лакюер е „най-добрият приятел на терориста“, направи още по-популярна тяхната идеология и превърна „шахида“ в един вид герой и пример за подражание.

Често СМИ изпълняват ролята и на инструмент за възможно най-добрата пропаганда, бързо разпространение на техните идеи и цели, както престиж и повишен интерес сред контингентите от евентуални бъдещи последователи. Тази стратегия, използвана основно от „Ал Кайда“, за безмилостен самоубийствен тероризъм легитимира самоубийствените атентати като „акт на мъченичество“ в сунитското течение на исляма и стимулира

получаването на по-широка подкрепа от страна на радикално настроените мюсюлмани. На второ място, превръщайки „актът на самоубийство“ в оръжие на терора, „Ал Кайда“ демонстрира стратегическо предимство при атаките, извършвани в миналото срещу военни обекти, заменяйкиги с т.нар. „меки цели“. 5 Това предизвиква като цяло одобрение в ислямския свят и по-специално в Саудитска Арабия, където водещи духовници

започват да издават фетви, оправдаващи използването на самоубийствени атентати срещу цивилно население и граждански обекти.

Ако до 11.09.2001 год. основната цел на „Ал Кайда“ е да набира,

финансира и обучава терористи, които да провеждат световен джихад, то след тази дата Осама бин Ладен и Айман ал-Зауахири се стремят, в рамките на световната ислямска общност, да мотивират и вербуват възможно повече последователи за участие в „акта на мъченичеството“.

Част от анализаторите определят това като средство за „вдъхновяване и привличане вниманието на широки слоеве от мюсюлманското неселение, както и на други радикални ислямистки движения към целите, които си е поставила тази терористична организация“.

Вероятно това е и една от причините, изповядващите исляма днес да са изправени пред необходимостта да си формулират ясен и аргументиран отговор на въпроса, какъв следва да бъде джихадът – общ или индивидуален, насилствен или духовен, градивен или разрушителен. Преданието за „малкия (войната) и големия (битката на вярващите с техните страсти и суета) джихад”, формулирано от Мухаммад и тълкувано по-късно от ислямските богослови, дава основание да се търси и получи отговор, че Ислямът определя джихада като усилие за неговото силово

налагане. Това са постановки, залегнали в стратегията на Осама бин Лоден и Айман ал Зауахири за Глобалния джихад или войната с „вътрешния и външния (далечния) враг“.

При създаването на новия образ на терориста на ХХΙ век,

съвременната идеология и стратегия на „Ал Кайда“ се фокусира

приоритетно върху отделния индивид и боец. Джихадът вече се представа и като възобновяване на един от чисто идеологическите принципи, залегнали в исляма – „фард айн“ (индивидуално задължение), който свързва идеята за умишлено убийство чрез самоубийство като „мъченичество“ и предлага прилагането на това лично задължение на всеки мюсюлманин като призив за джихад. Двама анализатори на дейността на тази терористична организация – Йорам Швайцер и Сари

Фербер определят тези идеологически схващания като „концепцията за жертване в името на Аллах, целяща да се превърне във върховен организационен идеал в рамките на „Ал Кайда“ и след това да се разпространява до нейните бойци, поддръжници и структури в различни краища на света, докато се превърне постепенно във възпроизвеждащ се и саморазпространяващ се вирус“. 9 Развивайки тази стратегия Айман ал-Зауахири се стреми да не бъде пасивен наблюдател на случващото се, а търпеливо и систематично да води война със САЩ и неговите съюзници, противопоставяйки им волята и мечтата на отделния мюсюлманин за налагане на идеята за ислямски халифат, която да се ръководи от законите

на шериата. Чрез с едно доста спекулативно тълкуване на отделни сури от Корана той се стреми да получи подкрепа за воденето на джихад, пропагандирайки позицията, че това е „отбранителен джихад“, който изисква от вярващия мюсюлманин, физически или финансов „фард айн“. В

тази своя позиция Айман ал-Зауахири се базира на думите на основателя на „Ал Кайда“ Абдала Азам, че „фард айн“ има основна роля в борбата за освобождаване на „окупираните“ ислямски земи и че джихадът ще остане индивидуално задължение на всеки мюсюлманин за връщането на

Палестина, Бухара, Ливан, Еритрея, Сомалия, Филипините, Южен Йемен, Ташкент и Андалусия в царството на исляма“.

Продължавайки идеите за посевместно извършване на

самоубийствени атентати Айман ал-Зауахири прави опити да обедини и координира действията на различните социални слоеве на мюсюлманското общество на основата на ислямското културно наследство. Той подчертава, че самоубийственият тероризъм е спираловиден процес на обратна връзка

между ръководството на организацията и мюсюлманската общност, населяваща даден географски район. За да се поддържа тази връзка е необходимо да бъдат разяснени и насадени в съзнанието на членовете на общността идеите за значението на мъченичеството чрез използването на религиозни, културни, индивидуални и други средства. Счита се, че точно тази симбиоза между културните особености и социалното адаптиране на мотивите за шахида може да допринесе за възприемане на

самоубийствения акт.

Един от изследователите на съвременния тероризъм, професорът от Центъра за борба с тероризма в Уест Пойнт Асаф Мохадам, развира теорията, че същността на самоубийствения терористичен атентат се гради от три компонента – създаване на враг, легитимно убиване на врага и готовността за собствената смърт. Според него при сближаване на първите два компонента се появява и осъзнатото желание за саможертва. По този начин, според Асаф Мохадам, се създава култура на мъченичеството, която мотивира готовността на отделния индивид да се жертва в процеса на ликвидиране на „злия враг“.

Този вид култура, определяна от някои анализатори като

джихадистко-салафитска, през последните години масово се

разпространява посредством Интернет и СМИ и доби облика на сателитна култура на мъченичеството или виртуална култура на мъченичеството, при която всеки един последовател или поддръжник на определена терористична организация може да влезе в нейния сайт и подробно да се запознае с нужната му информация.

Феноменът, свързан с новия образ на терориста е повлиян пряко от социалните мрежи. Бъдещият самоубиец, който попада в сайта на терористична организация се потапя в джихадисткия начин на живот, научава негоните убеждения, ценности, нагласи, цели, реторика, аргументация и влиза в контакт с оператора на сайта. Първоначално бъдещият терорист е привлечен от религиозни, политически и социални

проблеми, основани на идентичността на индивида, но с течение на времето приема и идеологическите рамки, решенията и предписанията на създателите или ръководителите на терористичната организация. По този начин, отделните доброволци и бъдещи самоубийци приемат мъченичество. Културата на мъченичеството, често в рамките на

социалната мрежа, успява да събуди задължението на индивида да вземе нещата в свои ръце.

Счита се, че философията на самоубийствения тероризъм се крепи на три стълба - стратегическа необходимост, мотивирани индивиди и ултура на мъченичество. В този контекст мотивирането на готовността за амоубийство води до определяне на това, кой е врагът и дава обяснение ащо тези или този, който го организира трябва да умре и в името на какво.

Отговорите на тези въпроси трасират политическата стойност на

самоубийствения атентат и го правят катализатор за бъдещото мотивиране а терористите за извършването на подобни актове. Подобен modus perandi изисква непрекъснато и гъвкаво формулиране на „социални лини“ или „противници“, които да са цели на съответната терористична рганизация. „Ал Кайда“, както и повечето активно действащи ерористични организации, представят пред своите последователи светът в амката на борбата между исляма и „ционистко-кръстоносен съюз“, пределян като световно зло. В тази риторика се насажда и мнението, че

мюсюлманите трябва да водят джихад за да защитят своята религия.

През 1998 год. Световният ислямски фронт за джихад срещу евреи и ръстоносци, финансиран от „Ал Кайда“ разпространява идеите, че убиването на американците и техните съюзници - цивилни и военни – е адължение на всеки мюсюлманин, което той може да направи навсякъде о света, докато джамията Ал Акса в Ерусалим и Светата джамия в ека не бъдат освободени от тях хватка и докато армиите им не се ттеглят от всички земи на исляма, победени, разбити и неспособни да аплашат нито един мюсюлманин“. 14 По този начин „Ал Кайда“, се стреми данасочи основните усилия в своя джихад срещу християните, евреите и угите немюсюлмански народи, спекулирайки с тезата, че те

„контролират земи, населени от правоверни“ и са заплаха за исляма. Това прави САЩ, Израел, Испания, Русия, Индия, Филипините и други национални държави, в които живеят големи мюсюлмански общности, реални мишени за терористите. В тази смисъл ислямистите разглеждат всички проблеми на мюсюлманския свят в контекста на „еврейската конспирация“, в която САЩ играят ключова позиция.

По подобен начин „Ал Кайда“ разглежда и своя подход за

привличане и вербуване на нови членове, противопоставяйки пороците на западното общество, като корумпирано и неморално, с „идеализираната“ ислямска общност. На тази база се прокарват мотивите, че мюсюлманите трябва да защитават исляма дори ако това означава, че ще заплатят със собствения си живот, т.е. самоубийство в името на религията.

В началото на новия век сме свидетели на политическото завръщане на исляма в глобалния свят, при това с нови концепции, включително такива като джихад и фард айн. Те водят да появата на явления като самоубийствени атентати, отвличания, обезглавявания и др. Културата на мъченичеството вероятно ще продължава да играе значима роля в поведението на повечето терористични организации и в бъдеще, оправдавайки действията на атентатора-самоубиец за постигането на крайната цел, създаване на Ислямска халифат.