facebook3

Посещения в сайта

101358
Посещения днесПосещения днес38
Общо посещенияОбщо посещения101358
Посетители в момента 9

Дата и час

Вход в сайта

YK

YK

Реших и аз да се включа в стартиралата по инициатива на НР на „Съюз на българските парашутисти” рубрика – „СПОМЕНИ ЗА ПРОВЕДЕНИ ЗИМНИ, ЛЕТНИ ЛАГЕРИ, УЧЕНИЯ И ИЗ ЖИВОТА НА СПАЦИАЛНИТЕ СИЛИ НА БА – РАЗКАЗВАНИ ОТ ВЕТЕРАНИ ПАРАШУТИСТИ”

Ще започна като начало с това да Ви представя само част от спомените си, като ще помествам периодично и други спомени в отделни епизоди.

Накратко думи за мен, прослужих 33 години, в структурите на българските „СПЕЦНАЗ”, а впоследствие Специални сили на БА, като заемах сладните длъжности: Командир на разузнавателна група със специално назначение (РГСН) „СПЕЦНАЗ”; КР-та; Командир на ПРБ „СПЕЦНАЗ” в 68 ОПРП „СПЕЦНАЗ”, като продължих на тази длъжност и в 68 бригада :СпС”; Началник на Учебен център в бригадата; Старши пом. началник на отдел „Специално разузнаване” в РУ-ГЩ; началник на отдел в КССО; Зам. началник на КССО; За - началник на КССО и след неговото разформиране Началник на отдел „Специално разузнаване” (на която длъжност служих до пенсионирането си).

След учредяването на „Съюз на българските парашутисти” през 2009г. до момента съм председател на управителния съвет (националното ръководство) на съюза.

I.СПОМЕНИ НА О.З.ПОЛК. СИРМО СИРМОВ ОТ УЧАСТИЕТО МУ В ЗИМНИ ЛАГЕРИ КАТ КОМАНДИР НА РГСН „СПЕЦНАЗ” В 68 ОПРП „СПЕЦНАЗ”

 

Реших да представя на вашето внимание моите спомени от участие в три зимни полеви лагери, но само като командир на РГСН “СПЕЦНАЗ”. За сведение участвал съм още: в два зимни лагера, като КР; в два като НЩ на 1ПРБ; осем години като командир на 2 ПРБ, но истинското ми изпитание е било като к-р на РГСН.

           

През 1976г. се проведе първият зимен лагер на 68-ми ОПРП „СПЕЦНАЗ” по батальонно със смяна на местата за лагеруване след седем дни.

1-ви ПРБ „СПЕЦНАЗ” с командир на батальон к-н Тачев се разположи в района на с. Гълъбово над гр. Пловдив с основна задача дооборудване на мобилизационния си район. Оборудването на местото на лагера беше на палатки.

2-ри ПРБ „СПЕЦНАЗ”с командир ст.л-т Тома Дамянов се разположи в района на х-жа Здравец над гр. Пловдив, със задача да изгради землянки, води живот и дейност и учебен процес при зимни полеви условия.

Аз бях командир на РГСН „СПЕЦНАЗ” във 2ПРР „СПЕЦНАЗ” с командир -

ст.л-т Смилен Дагански. След натоварване на парашутно-материалната част се инколонирахме и изнесохме до района на л-ще Чешнегирово, извършихме подготовка за скок и изчакахме доста време, но поради неблагоприятни метериологични условия, парашутен скок не беше изпълнен.

Привечер беше разпоредено ротите на 2ПРБ да се изнесат по ротно по предварително набелязания маршрут от л-ще Чешнегирово, през х-жа Руен до района на лагера на х-жа Здравец.

Смрачаваше се и падаше мъгла. Голямо изпитание беше пресичането на пътя Пловдив –Асеновград, назначени бяха наблюдатели за наблюдение в ляво и в дясно и по техен сигнал всяка група пресичаше на бегом. С настъпването на нощта, мъглата се усилваше и видимостта намаля до метър-два, именно и това според мен беше основната причина за изпускане на пътеката от дозора на ротата над с. Долни Воден, водеща за хижа Руен и загубата на доста време за ориентиране и изнасяне.

След пристигане в района на зимния лагер, беше определен район, в който всеки командир на група си избра място за землянка. Всяка рота разполагаше само с по един малогабаритен товарен автомобил (ГАЗ) и в нея се натоварваше основно палатката на КР, щабната (складова) палатка на ротата, инструменти (брадви, кирки, прави и криви лопати) и част от багажа на щаба на батальона. Групите вземаха само, това, което можеха да насят на гръб – плащ наметало, малки парчета найлон, малко тел, върви ,гвоздеи и храната си за деня. На командирите на РГСН се раздаваха само по една брадва, две лопати и една - две кирки и по едно одеяло на човек.

1.КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ЕДНА ЗЕМЛЯНКА? ИЛИ МАЛКО ТЕОРИЯ ЗА ЗЕМЛЯНКАТА !

Землянка е вид подземно или наземно стопанско - битово съоръжение (жилище), представляващо изкопана дупка в земята, с носеща конструкция и покрит покрив и служи: за временен или постоянен подслон за почивка и по-дългосрочно оцеляване на хора. За построяването им може да се използва малък хълм или наклонен скат. Землянките може да са изцяло под земята, а може и покривът им или входът им да са над земята. Вътрешността й може да е с правоъгълна или кръгла форма. Обикновено в центъра или в далечния край срещу входа се намира огнище, а покрай стените нарове,

Мястото за землянката трябва да е сухо. Ето защо, преди да изкопаем землянка, е необходимо да се направи дълбока канавка 1-2 щика на лопата. Това ще позволи да проучите нивото на подпочвените води в района. Най-правилното място за землянка е на хълм от слънчевата страна. В такива райони нивото на водата е минимално, а земята суха. Липсата на влага в почвата - много важен показател, опасно е да го пренебрегваме. Поради високото съдържание на вода, носещата конструкция на землянката ще започне да гние, което след време ще доведе до срутване. Ако планирате да живеете в заслон дълго време, изберете сухо място, това ще предпази конструкцията от гниене, гъбички и плесени.

1.1.Видове землянки:

1.1.1.Наземна землянка (землянка над земята). Един от вариантите на наземна землянка е с правоъгълна форма за екип на Специалните сили ( разузнавателна група) в състав от 12 души.

За да се изгради подобна землянка следва:

Първо - да се изкопае в земята трап с размери 5,5 x 3,7 м и дълбок 50 см.

В дясната част на изкопа се обособява мястото за спане (с ширина 2,7м и дължина 5,5м). След което на 1,8м от дясната част на изкопания трап се изкопава ров с шириха 1 м и дълбочина 1 м, и така се обособява пода на землянката, този ров с ширина 1м се извежда на 2-3 м извън трапа и се обособява входа на землянката със стъпала. Лявата част на землянката (в изкопания ров) се изкопава друг трап с дълбочина 50 см и широчина 0,9 м и дължина 2,5м;

Второ – направа на носеща конструкция на землянката от опорни и носещи и греди.

Носещите (вертикалните) греди може да се вкопаят в земята или да се приковат (завържат) към хоризонтална дебела греда поставена на пода. Носещите и напречните греди следва да са кръгли с диаметър 5-11 см. Вместо дървени (вертикални и хоризонтални) греди може да се използват метални тръби, ьглови профили, железобетонни колони, за се иззидат от камъни или тухли носещи профили и др. Върху носещите греди се подреждат кръгли напречни греди, които се заковават или завързват са носещите греди. Когато не разполагате с достатъчно количество напречни греди с диаметър 5-11 см, а с по-тънки такива следва да постави (заковете, завържете) над носещите колони здрава надлъжна греда с диаметър 5-11 см (може и по-дебела) и на нея да се приковат (завържат) по на гъсто по-тънките напречни греди, като се оставя дупка за комин на печка, която се прави в (изолира с) ламаринен лист и влажна глина (пръст) или от каменни плочи и глина, за да не се запали землянката. Целият под на землянката се застила с греди с диаметър 3-5 см, (и размер съгласно мястото на пода, където ще се подредят), които се подреждат плътно една до друга и се заковават или завързват, за да не се разместват. Може също така да се направят предварително дървени скари и след като се поставят на пода да се завържат една за друга. Ако нямате възможност да осигурите необходимия дървен материал (гредички) за пода, то той може да бъде изолиран и чрез застилане с рогозки от камъшит, хвойнови (иглолистни) клонки, сухи стебла от царевица, папрат и др.;

Трето – страничните стени се изграждат с приковани за носещата конструкция греди – поставени вертикално и на тях се наковават дъски или дървени валки (може и разцепени на две). Ако разполагате с достатъчно количество дъски стените може да се изградят сам ос тях, като ги заковете към носещата конструкция. На една от стените се изрязва отвор и се прави прозорец, а на противоположната страна се изгражда врата на землянката;

Четвърто – върху покрива се настила слой мека глина (пръст) с дебелина 15-25 см, а над глината се подрежда слой от клони (за предпочитане от хвойна или други иглолистни дървета), чимове, храсти листа и др.

В студено време в землянката се монтира печка за отопление, която се изолира откъм близките стени с ламаринен лист, като между стената и листа се оставя разстояние около 10-15 см. Ако не разполагате с ламарина изолирайте стените с каменни плочи или чимове, но пак спазете изискването за разстояние от стените и изолиращия материал.

За направа на подобна землянка са необходими100 човеко часа и следните материали: 12 бр. греди с дължина 2,5 м; греди с дължина 6 м -70 бр., с дължина 5,5 м -120 бр. и с дължина 2 м - 12 бр.     , хвойнови клонки – 5 куб.м.; тел -8 кг; ламаринени листа -2 бр; печка за отопление-1 бр.; кюнци – 3-4 бр.; прозорец -1 бр.

Подобна землянка осигурява пълен комфорт за дългосрочен живот при полеви условия, освен това в нея може да се ходи изправен. За спане на всеки от екипа е осигурено място за почивка (лежане) с 50-60 см широчина. Зад главите се подреждат раниците и снаряжението. Отвън около землянката се изкопават отводнителни канавки. За разлика от палатката, която, не задържа топлината (освен когато гори печка), тук топлината се задържа подобно на всеки дом. Обучен екип от 12д. е в състояние да я оборудва за 1 ден.

1.1.2. Подземна землянка се построява на наклонен скат или малък хълм (могилка), като изкопът е със същите размери, но е по-дълбок, а на повърхността се прави само отвора (вратата) и покрива. Етапите и материалите за изграждане са подобни.

При липса на достатъчно материали можете да използвате каменни плочи за изграждане на носеща конструкция, покрив, комин и огнище. За спане може да се изгради нар от дървета, върху които да се постави мека постеля от сухи треви , листа, слама, папрат и др., като раниците и излишното оборудване се поставят под нара. При липса на дъски за покриване на покрива и стените използвайте за по-добра изолация от вътрешната част на гредите полиетилен или платнища. За по-голямо удобства при хранене си направете маса от дървета или други материали.

В близост до отвора на всяка землянка е хубаво да се направи заслон за резервните дърва за огрев и склад за хранителни продукти.

2.КАК ОБАЧЕ НИЕ НАПРАВИХМЕ ЗЕМЛЯНКИТЕ СИ ПО ВРЕМЕ НA ТОЗИ ПЪРВИ ЗИМЕН ЛАГЕР НА ПОЛКА?

Теорията е едно, но в действителност на практика се получи съвсем, ама съвсем различно нещо. В полка беше възприето, като основен вариант – да се правят подземна землянка и такива правехме. При избора на място за устройване на землянка се съобразявахме със следното: да не е в близост до коренища или борове; да няма самотни скали; да не е на подветрената част и да е на скат с наклон. Естествено основно се разчиташе на късмет при копането на рова, да не попаднеш на голям камък, скала или подпочвени води.

2.1 Изграждане рова на землянката.

След получаване на инструментите и определяне на местото за землянка, незабавно пристъпихме към разчистване на снега, като преди това, се застлахме едно плащ –наметало върху, което се подредихме въоръжението, снаряжението и раниците, за да не се загуби нещо в снега, след което се запалихме огън за осветление и отопление от време на време на личния състав.

На разчистената от снега земя, очертавахме размерите на изкопа и пристъпихме към изкопни работи. Поради малкия брой хора в групата направихме ров с размери от 3 на 4 метра. Дълбочината на ямата за землянката избрахме в зависимост от раста на най-високия член на групата, средната стойност беше около 1.8м. Пръста от изкопа се натрупваше в близост до изкопа, като се оставяше берма до 20 см.

Перпендикулярно на правоъгълния ров изкопахме пътека с размери 20-30 см широчина и около 30 см дълбочина, за удобство при сядане, а в дъното на канавката в срещуположната част на изхода оформихме огнище с каменни плочи.

Независимо от ограничения брой хора в групите: командир, зам. командир, разузнавач, преводач и краен кореспондент (свързочник) разпределих групата на две подгрупи, едната за изкопа, втората за събиране на паднали борове, клони от бор, ела, папрат с предимство на дървените греди (когато се откриеше по-дебел и по дълъг бор подгрупата се усилваше с хора от изкопа за пренасянето. Борбата беше да се изпреварят другите групи в снабдяването на дървен материал-греди от по-близко разстояние.

Землянката е място за спане. Ето защо не правехме много висок таван в нея, за да не усложним работата си,

Когато ямата стана готова, усилихме подгрупата за събираме паднали, но здрави дървета

2.2.Изграждане покрива на землянката.

Когато ямата беше изкопана и пренесен и оразмерен дървеният материал, започнахме да изграждаме конструкцията на землянката. Изработването на землянката ни включваше следните стъпки:

Първо се поставяше по една носеща греда от четирите краища на правоъгълния изкоп, като в горния край, колкото е възможно по- дебела, за се даде по-голям наклон зад гредата в горния край подкопахме отвор за димоотвод на огнището, който се изолираше с каменни плочи и земя. Гредите от правоъгълника подпирахме с носещи колони от рова и ги уплътнихме много добре с почва, за да не духа под тях и да не прониква сняг.

Второ направихме гредореда, като гредите се завързваха към правоъгълните дървета с тел, върви или се ковяха с гвоздей.

Трето, след това върху гредореда поставихме, клони от ела или бор (паднала маса и основно зелена маса, окастрена от тях).

Четвърто - засипахме покрива с изкопаната от рова пръст.

Пето, за да се оттича, водата направихме дренаж около готовия покрив и продължихме канавката, навън през вратата, така, че водата да тече от входа към далечната стена и надолу по хълма от жилището.

2.3.Интериорна декорация в землянката:

В дясната страна на землянката направихме повдигат на 30-40 см дървен нар, като за целта върху четири здрави носещи трупчета с дължина 40-40 см забихме с гвоздей носеща дървена рамка и върху нея завързахме с върви една до друга дървени валки. После, застлахме с папрат нара и го покрихме с войнишки платнища, които заковахме за гредите, за да не позволят на папрата да изпада. В другата част на землянката направихме единичен нар за мен по същия начин и импровизирана дървена масичка също за мен с четири носещи забити в земята колове и закован върху тях дървен правоъгълник, върху който завързахме плътно един за друг прави клони. Под големия нар групата подреди раниците си, а над него направихме импровизирана оръжейна, като завързахме два здрави дървени клона за носещите греди под наклон и подредихме автоматите си, така най-лесно ги предпазвахме от ръжда, а и ни бяха под ръка.

Последно направихме врата на землянката от дървен материал и сложихме един плащ, за да изолираме студа, отвън пред входа изкопахме стъпала и подготвихме заслон за дърветата за огрев, за да са сухи. На другия ден заваля обилен сняг и покри землянката и маскира последствията от стоежа й. С цел маскировка на лагера разпоредиха да се движим само по утъпкани пътеки, а не безразборно.

Въпреки положените огромните усилия, във всички групи възникна сериозен проблем с огъня и дима, колкото излизаше навън, толкова се стелеше и в землянката. Сутрин се събуждахме с черни лица и полу-запушени носове, наложи се да разпореждам на дежурните по огнище периодично да проветряват землянката. Стените на изкопа се ронеха, а канавката в средата се разкалваше и също ронеше.Оказа се обаче, че независимо от суровите зимни условия, постоянен студ и ежедневно намокряне по водене на ежедневния учебен процес, оставахме здрави, именно благодарение на смолата, която дишахме, тъй като се отоплявахме само с борови дървета.

Не ни стигаше това, че огнището не гореше добре (липсваше тяга), ами и съвсем скоро започна да се топи снега над землянката и в нея започна да капе вода, това наложи да взема решение, да изолираме от вътре тавана с плащ наметалата, като водата се стичаше по от ръкав в ръкав в една яма до входа на землянката, откъдето е канче за храна дежурния по землянка я изхвърляше периодично навън.

Условията бяха мизерни, след ежедневните занятия обувките на всички се намокряха, а от тях и чорапите. Вечер чорапите и обувките се сушаха около огъня на завързан за гредите простор. Опитайте се да си представите как е миришело в землянките! Офицерите командири на групи се миехме поне, когато ходехме на храна в палатката-столова, а войниците само в личното време или когато измиваха канчетата за храна, за която цел беше поддържан от наряда денонощно огън на който се топлеше вода. Бръсненето беше лукс, само в съботните или неделни дни.

Ежедневно провеждахме занятие по тактико-специална подготовка, военна топография и ски подготовка. Занятията по ски подготовка се провеждаха на ски-пистата на х-жа „Здравец”, където се проведе и състезание по ски-спускане. Придвижванията до районите за занятия и обратно се извършваше с т.н. ски-писалки.

Проведоха се и състезания между ротите на батальона по ски спускане и движение по азимут по групи за време.

3.Ще ви разкажа и за следния случай по време на този зимен лагер.

В съботната вечер на командирите на групи ни съобщиха радостна вест – вечерта ще ни се разреши да посетим бар „БОР” (както шеговито наричахме една дървена барака близо до ски пистата на хижа „Здравец”). Командирите на групи след работно време се поизмихме, избръснахме и тръгнахме към 19.00 ч. за барчето, за да се постоплим, докато дойдат офицерите и сержантите щаба на батальона и КР-ти. За наша голяма изненада, след влизането в барчето командирът на батальона най-брутално ни изгони, като разпореди да се приберем в района на лагера. Причината според него беше, че не сме ги изчакали, а сме тръгнали без разрешение макар, че ни бяха казали, че от 19.00 ч. е организирано посещение в прословутото барче.

Както и да е командирите на групи се прибрахме в мизерните си землянки. Останалите в барчето „герой” естествено след злоупотреба с алкохол са започнали пиянски изпълнения и стрелба с пистолети в тавана на помещението. По донос на запасен офицер, почиващ в хижата, случаят се разкри и се стигна до сериозно разследване и трябваше да се поеме отговорност от някого за деянието. И познайте кой го отнесе, ще ви кажа – един от командирите на групи, който не бе изгонен, поради това, че пристигна с шефовете. Няма да споменавам името му, но той беше убеден от мъдрия (но само според него) командир на батальон, че ще го защитят, и че няма да има последствия. Уви, после шефа се отметна и той беше жестоко наказан, без да е виновен.

Както и да през преживяхме го. В неделния ден сдадохме землянките и палатките на шефовете на хората от 1ПРБ и се изнесохме по пътека от х-жа „Здравец” до мобилизационния район на нашия батальон до с. Гълъбово. Там целия личен състав на батальона се разположи в палатките сдадени ни от 1ПРБ. През цялата седмица опреснявахме укритият, окопите, шчелите и КНП на ротите в района. Между другото пролетта беше подранила и дърветата бяха цъфнали. Условията за живот тук бяха напълно поносими и нормални за полеви условия.

Така приключи първият зимен лагер на полка.

В края на годината в полка постъпиха на въоръжение известните с високата си проходимост ЗИЛ -157 (Джуган). И на всяка рота се осигуряваше по един такъв ЗИЛ -157, което си беше лукс за нас.

След това анализирайки слабостите от първия зимен лагер, започнахме по групи да си правим предварително печки за землянките от метални кутии от боя и т.н. На по-късен етап, командването на полка осигури изработването на окопни малки печки за землянки в Автомобилната база, граничеща с поделението ни.

И така за всеки следващи земен лагер, вече разполагахме, както споменах с един зил в рота, на който, качвахме багажа си, а именно – окопни печки за всяка група, повече возим шанцов инструмент, та даже и джаги. Проблем си оставаше липсата на кюнци за печките. Това наложи самозапасяване на групите чрез кражби от водосточните тръби на блоковете (хората пропищяха от кражбите, което наложи, на по-късен етап за зимните лагери, да бъдат осигурени и кюнци на групите от тила на полка). Купувахме си найлон за изолация на покривите, увеличихме материалите за строеж, като гвоздеи, тел, върви и др. С всеки следващ лагер подобрявахме устройваните землянки и се доближавахме до идеалния вариант, както е описан по-горе. Но съвсем скоро започнахме да злоупотребяваме чрез самозапасяване в групите с домашни или купени местни деликатеси. Стигна се дори до натоварване на цели сандъци за групите, заредени с деликатеси и даже с бутилки кока кола.

За да се предотврати теча на вода от топенето на снега покрива след като положехме носещите греди и зелени клони и папрат, изолираше покрива с найлон, а после слагахме изкопаната почва най-отгоре. За да не се рони земята, стените на землянката отвътре ги облицовахме с тънки, но здрави валки (клони) или с найлон. Местата за сядане около канавката в средата оборудвахме с разцепени дебели дървета, а самата канавка, за да не се рони и разкалва, облицовахме стените и дъното й с дървени клони.

Хвърлихме много усилия, защото войнишкия състав се хранеше в землянките и следваше да може да се храни седнал.

Появи се нови елементи от землянката, отвън близо до входа се подготвяше скривалище (база) за сандъка с хранителни продукти. На близко дърво, поставяхме импровизирана мивка от туба, която се пълнеше с топла вода и войниците имаше къде да се мият.

При тези обстоятелства, след ден два използване на огън, землянките изсъхваха и ставаха уютен и желан дом, дрехите, чорапите и обувките съхнеха добре. На печките вечер задължително имаше чайник с топъл чай. Накрая на лагера, войниците съжаляваха за това, че си тръгвахме. Всички зимни лагери завършваха с дълги двудневни преходи.

На по-късен етап, беше взето решение по време на зимните лагери да преминем към устройване и на войнишкия състав в палатки, които се вкопаваха на около 40-50 см в земята. В средата на палатките също се изкопаваше канавка за краката при сядане, а печката се поставяше в обратната част на изхода, тръбите на печката излизаха през специално направен отвор в палатката. Естествено и при двата варианта съществуваха плюсове и минуси. Палатките, по-бързо се устройваха и с по-малко усилия и беше избегнато мъкненето на дървени трупи, но пък възникнаха следните проблеми, понеже се отоплявахме основно с борови дървета, хвърчаха искри и често запалваха палатките, по време на всеки лагер изгаряха по една – две, а почти всички биваха надупчвани от искрите, все-едно, че си ги стрелял с ловна пушка. След всеки лагер палатките се кърпеха от шивача на полка.

Ако трябва да обобщим, на всеки зимен лагер се усъвършенстваха условията за живот при полеви условия, оцеляване в екстремни ситуации и провеждане на дневни и нощни занятия по ТСП, ВТ, МПП, ски подготовка и др. В неделните дни се провеждаха състезания по теглене на въже, движение по азимут за време, ски спускане, курмуване на товарен автомобил, движение по въжена линия между дървета и др. На по-късен етап задължително се провеждаха занятия тактически занятия по бойно сглобяване на батальона. Освен морални награди като грамоти, домашен отпуск за войниците и др. винаги Главният готвач винаги поднасяше на комплексния победител печена пържола - 46 – ти номер.

II.СПОМЕНИ НА О.З.ПОЛК. СИРМО СИРМОВ OT УЧАСТИЯ В УЧЕНИЯ КАТО КОМАНДИР НА РГСН „СПЕЦНАЗ” В 68 ОПРП "СПЕЦНАЗ".

И преди като действащ офицер и сега като такъв от запаса продължавам да считам, че командирите и състава на разузнавателни органи за Специално разузнаване са в основата на успехите по своевременното и точно разкриване обектите на противника в дълбокия тил, при огромен риск за живота. Освен от самите противникови войски, опасност съществуваше и от контраразузнателния му режим и местното население, затова и живучестта на тези органи е много малка.

2.1.През есента след сформиране на 68 ОПРП „СПЕЦНАЗ” (на 01.09.1975г.) пристигнахме 15 офицера от Випуск „Дравски” след завършване на обучението си във ВНВУ „В. ЛЕВСКИ” – гр. В. Търново.

Започнахме редовен учебен процес, но независимо от това, че всички бяхме изпълнявали парашутни скокове във военното училище и имахме летателна годност за изпълнение на парашутни скокове, по незнайни причини се търсеха поводи това да не с е случи. Първо ни отговориха, че следва отново да се явим на Авио-лекарска комисия, независимо от това, че бяхме минали такава,само преди три-четири месеца. Както и да е включиха ни естествено в последната възможна дата на годината, определена за полка, защото графикът бил готов преди да дойдем. После, то не бяха изпити, то не беше чудо, и пак не ни допускаха, а без скок не можехме да получаваме полагащите се летателни средства, явно тук бе „заровено кучето”.

Злите езици подхвърляха, че е така, защото не сме почерпили, „Човекът от който зависи”- началникът на ПДС на полка, макар той на няколко пъти гръмко да обещаваше, че „Следващия път ще изпълните парашутен скок, ама той все не идваше”. Жалкото беше, че войниците изпълняваха скокове, а ние чакахме долу и тогава тръгвахме на занятие или батальонното учение. И така 1975 година изтичаше, ние продължавахме да чакаме, но така и не дочакахме първия си скок!

И така, скатавахме, имахме летателна годност, имахме положен изпит за парашутно - материалната част, но скок нямахме. А иначе водехме занятия с войниците на полигона по парашутна подготовка и им давахме съвети как да се отделят от машината, как да действат в машината, във въздуха и при приземяване.

През януари 1976г. ни вдигнаха по тревога, изнесохме се в район, поставиха ни задачи, докладвахме решенията си и ни отведоха до л-ще Крумово, натовариха ни на вертолети и изпълнихме първия си боен скок, с пълно бойно въоръжение и сняражение с контейнер на сняг в района на Братя Даскалови.

Тъй, като предстоеше крупно учение, командването на полка и старшата инстанция бяха решили да проведат настоящото учение, за да се запознаем с района и да се тренират някой въпроси, като, разузнаване на райони, тренировка на специалната радиосвръзка, прехвърляне на групите със скок и др. Поради важността на последващото занятие, в особено важните райони имаше застъпване или дублиране на районите за разузнаване, Моят се застъпваше с този на л-т Христо Ганев.

Както и да е сдадохме парашутите на плаца за приземяване на старшината на ротата (той имаше за задача да прибере парашутите и с команда от двама „освободени” от учението от лекаря на полка, поради заболяване) и да ги разстеле по леглата в спалното помещение и изсуши. Във всяко спално помещение имаше по един огромен калорифер на нафта и стопляше много бързо помещението.

След въвеждането ни в обстановка, поставих задача на дозора и ядрото и се изнесохме към района за разузнаване. Трябваше да пресечем Средна гора, след около 40 минути от една отметка осъществихме първия си радио сеанс с „Центъра”, след което под прикритието на нощта бързо достигнахме на зазоряване пункта за организиране на разузнаването. Разпоредих охрана на района и разпъване на радиостанцията. Докато това се случи извиках пом. командира на групата, проведохме ориентировка и наложихме решението си на местността. После ориентирах групата, докато пом, командирът ни охраняваше.

Завърших с поставяне задача на дозора и ядрото за разузнаване на района.

След няколко часово разузнаване извиках дозора на лична среща и след като разбрах, че нищо не са разкрили, на база предположението си поставих нови задачи за разузнаване на западната част на района за разузнаване с основан задача разкриване казармения район на ракетен дивизион и мобилизационен район на същия.

Дозора съвсем скоро изпрати кодирана по таблицата за вътрешна връзка грама по радиостанциата Р-352, че е разкрил казармения район и определил координатите му. Разпоредих да продължат наблюдението.

Аз и останалата част от ядрото също бързо открихме мобилизациония район на ракетния дивизион, това не беше трудно, тъй като в него кипеше усилена подготовка, за мобилизация, чистеха се щели и окопи. Разположихме се на близка доминираща отметка над района и предадохме няколко радиограми с информация до „Центъра”. Подадох команда на дозора да се яви на лична среща и се установихме на друга отметка, там пресях по-важната информация на дозора и също изпратих няколко радиограми до „Центъра”.

Тъй като изпълнихме поставената задача, организирах изнасянето към пункта за евакуация.

Преди началото на изнасянето престъпих към проверка на секретните материали, оръжието и материалното осигуряване на групата. Направи ми впечатление, че една от раниците леко мърда и се претърколи, попитах на кого е и какво има вътре. Разузнавачът на групата се изчерви и доложи: „Моя е, тъй като изхвърлихме консервите и хляба, за да не ни тежат при разузнаването, когато дозора минахме покрай една кошара, с една пробита царевичка вързана на канап улових един петел. Там имаше много и едва ли ще забележат липсата, а и ние сме много гладни”.

Почудих се какво да го правя! Не беше редно да се прави това, но от друга страна, беше проявил находчивост. Подкарах му се, но реших да не предприемем други мерки, а и нямаше време да се ходи до кошарата. След учението разбрах, че това е запазена марка на войниците, предава се от набор на набор и че и други групи са го правили.

След достигане на пункта за евакуация, се укрихме в гъсталака до една река на около 500м, където запалихме огън и изпекохме трофея на разузнавача.

След занятието на разбора се оказа, че командването на полка не е доволно от свършената работа от голяма част от групите, оказа се, че са изпращани дълги радиограми с много грешки и че повечето са информативни, без конкретни обекти и координати. От мен долу-горе бяха доволни, дори командирът на полка разпореди: „Този явно н е спал и поне е разкрил нещо, за учението задължително да бъде предвиден за разузнаване на същия район”

И така проведоха се допълнителни тренировки с командирите на групи по кодиране и декодиране, а с радиотелегафистите-кк тренировки по радиосеанси на Дежурна вълна и Сеанси. На занятия по ТСП групите отработвахме, отделни въпроси касаещи дейността им по разкриване елементите и обектите на ракетен дивизион и т.н.

След известно време пак ни вдигнаха по тревога и заехме мобилизационния район. РГСН, определени за участие в това учение, бяхме изведени в райони и ни бяха поставени бойни задачи. На всяка група беше назначен посредник, на мен беше определен ст. л-т Васил Томов.

След уясняване на задачата извиках пом. командира на групата и му дадох предврителни указания за получаване на необходимото материално осигуряване, проверка на радиостанциите и акумулаторите им, да си припомнят разузнавателните признаци на ракетен дивизион и водене дневника на разузнавача, нанасяне разкрити обекти от местността на карта и определяна на координати им и т.н.

След доклад и утвърждаване на решението ми, отидох при групата извърших проверка на парашутната – материална част, контейнерите и ги натоварихме в средата на камиона определен за групата.

Получи се сигнал за инколониране и се изнесохме до л-ще Крумово, след съответните проверки на парашутната-материална част инструктаж и разпределение по машини се качихме на вертолети Ми-4 и изпълнихме парашутен скок с парашут ПД -47, с пълно бойно въоръжение и снаряжение в района на Братя Даскалови. След приземяване на групата, по най бързия начин из вадихме от контейнерите раниците си, се събрахме парашутите и след укриването им (а впоследствие предаване на старшината на ротата), и поставяне задачи на: дозора за осигуряване изнасянето на групата; ядрото, използвайки гънките не местността по най-бързия начин се изнесохме към района за разузнаване.

Предвид сериозността на учението, очаквахме изненади по време на изнасянето, затова избягвахме пътищата и населените пунктове. Тъй като познавахме вече маршрута за изнасяне от предното учение, това никак не беше трудно.

След достигана на набелязания пункт за първи радиосеанс с „Центъра”, организирах охраната на района и разпоредих развръшане на р/ст Р-394, докато изпълнят процедурата, аз бях готов с радиограмата, тъй като тя беше информационна и я бях подготвил предварително, добавих само часа на скока.

След това продължихме изнасянето. Почти се смрачаваше, избрах подходящо място за почивка, организирах охраната и разреших да с вечеря, разполагахме само с консерви и хляб. Направи ми впечатление, че част от консервите са надути и разпоредих да не се ядат, а да се подбират ненадутите. Докато се ориентирах малко встрани от групата посредника взел друго решение и той и част от групата са яли от надутите консерви. След около два часа се появи сериозен проблем посредникът и част от групата се натровиха и започнаха да повръщат и да отпадат физически. Незабавно разпънахме радиостанцията и изпратих радиограма до „Центъра” с молба за помощ. За съжаление на командира на полка е било докладвано едва на сутринта. Трябваше да вземам решение, как да се справя със ситуацията, удължих почивката, напалихме огън, изпекохме хляб и накарах пострадалите да ядат от него, после разтворихме въглени от огъня във вода и пиха от разтвора няколко пъти, увеличиха и пиенето на вода. Рано сутринта положението се подобри, благодарение на: това, че пострадалите бяха физически здрави с висок имунитет; предприетото лечение и студа през нощта.

Разпоредих всички консерви да бъдат заровени в земята и тъкмо организирах изнасянето, когато получихме парола по радио-сигнала да се явим на Дежурна вълна с „Центъра”. От получената грама разбрах, че искат подробности за пострадалите и място за евакуация. Отговорих им, че положението е овладяно и продължаваме изпълнение на задачата.

Когато пристигнахме на пункта за организиране на разузнаването организирах охраната, изпратихме радиограма до „Центъра” и пристъпихме с пом. командира на групата към кратко ориентиране и нанасяне елементите на решението на местността, после извиках групата и повторих процедурата.

Тъй, като вече бяхме разузнавали района, а и поради сериозността на учението реших: дозорът да организира НП в района на отм. Момини гърди, която беше доминираща в местността и се наблюдаваше както казармения район на ракетния дивизион в Марино поле, така и мобилизациония му район; аз с разузнавача да навлезем в мобилизационния район и да следи от близо дейността в района.

И така изнесохме се на Момини гърди, избрах подходящо место за НП и му поставих задача, с особено внимание на разкриване вдигане по тревога на дивизиона. Групата се забазира една землянка в скалите на един убит партизанин преди години. Землянката беше на затулено и скрито (обрасло) место. Разпънахме радиостанция Р-394 КМ и организирах почивка на групата (тъй като предстоеше напрегнат ден).

На зазоряване около 4.00ч. бяхме събудени от старшия на НП, с думите: „Бързо идвайте, задействаха ги по тревога”

Изтичахме всички на НП и наблюдавахме действията по тревога на дивизиона. Напуснаха района на четири лъча и се трите се отправиха към проходите на Средна Гора – сега разбрах, защо на всеки проход (път), разставиха групи, за да не бъдат изпуснати отделните батареи на дивизиона.

Единият лъч се насочи към мобилизационния район под нас. Подготвих и кодирах радиограми с часа на тревогата и посоката на изнасяне на колоните, предадох ги на радиотелеграфиста, с посредника се разбрахме да следи, да бъдат изпратени своевременно и да се бере радиостанцията с готовност да се изнесат към северната по-гъста част на височината и там да се укрият и НП да продължи с наблюдението на мобилизационния район под нас.

Аз с разузнавача притичахме и се укрихме в една шчела, в близост до естакадата, която бяхме разкрили на предното учение в района. Маскирахме се със сухи листа и зачакахме. И добре, че сме действали бързо и сме напуснали мястото до землянката, защото бойното охранение на батареята започна претърсване на района и след това по най-бързия начин се качиха и прикриха с два БРТ –ра в седловината на Момини гърди.

А, ние, добре, че се бяхме заровили в шчелата със сухи листа иначе щяха да ни разкрият. Чухме че североизточно от нас на около 100м. заработи агрегат, наблюдавахме как се сваля пускова установка от влекача и добре,че бяхме в близост до местото, защото много бързо след стоварването на пусковата установка, така я маскираха с няколко застъпващи се маскировъчни мрежи, че се получи едно голямо петно и практически нямаше как да бъде разкрита, после сложиха секретен пост в близост до нея и продължиха със развръщане на управлението и останалите елементи на батареята. Незабавно пристъпих към нанасяне на разкритата пускова установка и останалите елементи на картата си. Свършихме добра работа, но възникна сериозен проблем, нямаше как да напуснем мястото, на което бяхме се прикрили. Разполагахме с доста и то все с особено важност разузнавателни данни, нямаше време, информацията трябваше своевременно да стигне до „Центъра” иначе нямаше да е актуална. Поено време изтръпнахме, близо до нас пристигна един доста едър старшина с черен халат (типичен за ракетчиците) и се облекчи близо до нас. Маскировката ни издържа, размина ни се на косъм.

След развиделяване, забелязахме, че не далеч от нас на около 100м е разположена столовата на батареята, не сме я забелязали по-рано, тъй като съсредоточихме вниманието си върху пусковата установка.

Забелязахме, че помощния персонал на кухнята бяха с бели дрехи. Беше време за закуска и от всякъде започнаха да прииждат ракетчици, за да закусят. Реших, че сега е момента да се измъкнем. Веднага сложихме автоматите си през рамо, извадихме и облякохме белите си халати, и внимателно се отправихме към района на кухнята и столовата. Следвахме набелязания маршрут за изнасяне, в един момент някакъв готвач ни забеляза и се развика: „Хей, къде се мотаете, бързо вземайте тези чували с отпадъци и ги изсипете в ямата” и се прибра около полевата кухня. Поклатихме с глави и бързо взехме чувалите , прикривайки, лицата си бързо се отдалечихме от кухнята по посока на Момини гърди, достигнахме до обрасла туфа, скрихме чувалите и се изнесохме с прибежки, скрито и безшумно към южната част на отметката, после я заобиколихме от изток и след около час благополучно достигнахме мястото на групата.

Всички бяха възбудени и посредника каза: „Да знаете бяхме ви отписали. Ама, че безразсъдни действия. Нима не знаехте, че района на батареята се претърсва. Къде се навряхте на вълка в устата”

После ни показаха къде са маскирани БРТ на охранението на около 200м от мястото ни. Нямаше много време за обяснения и емоции. Незабавно пристъпих към кодиране на радиограми до „Центъра”, с разкритите цели, с приоритет на пусковата установка. Посредникът остана изумен и само каза: „Ама наистина ли го направихте, разкрихте ли я? Даваш ли си сметка, е в учението дивизиона играе само с една реална пускова установка, другите влекачи са само с контейнерите си, без съдържание”.

Отговорих му: ”Нека оставим, поздравленията за по-късно, сега трябва да изпратим радиограмите навреме”.

От НП също имаха разкрити обекти, така, че имах доста работа.

После организирах още един НП на западната част на Момини гърди и следяхме действията на батареята непрекъснато, като продължихме с разкриването на останалите и обекти.

По едно време, сигурно е било около 13.00ч. над на с прелетя разузнавателен самолет МиГ-21 „БИС”, направи снимки на местността и изчезна. След 20-30 минути прелетяха два изтребителя-бомбардировачи МИГ -23 и имитираха бомбардиране на района на пусковата установка.

Вече ви споменах, че учението беше доста важно. По късно, при разбора на учението разбрах, че след разкриване на пусковата установка старшата инстанция е изпратила данните във Фронта и от там са задействали самолетите.

В района на батареята настана суматоха и затегнаха още контра-разузнавателните мерки. Добре, че се бяхме измъкнали, защото започнаха с претърсване на района и ограничиха всякакво движение.

След свечеряване батареята, се инколонира и напусна района в южно направление, за да заеме район за бойно използване. Отново реагирахме бързо и навреме изпратихме радиограми за действията на батареята с описание на машините в колоната и посоката на изнасяне.

Бяхме си свършили работата, капнали от умора. Едва сега се сетихме, че сме прегладнели, а нямахме нищо за ядене, тъй като изхвърлихме бомбиралите консерви.

Взехме решение, посредника и еди войник за охрана да слязат до селото източно от отметката на около 500-600м и да закупят нещо за ядене.

След като хапнахме организирах охраната и дадох почивка на групата. На следващия ден около 11.00ч получихме сигнал да се изнесем до пункта за евакуация.

Пристигнахме в близост до моста, където следваше да ни евакуират, маскирахме се и зачакахме. Чакахме доста време, но никой не идваше. Взех решение с еди войник от групата да се изнесем покрай пътя до Средна гора и там да се срещнем с другата група, з ада разберем какво се случва. Явихме се на мястото за евакуация на групата на л-т Недьо Максимов с когото, осъществихме радиовръзка по радиостанция за вътрешна връзка Р-352. И той като нас беше в невидение. Тръгнахме към нашата група, когато наближихме мястото чух два изстрела. Затичахме се притеснени и там какво да видим, посредникът извадил куршумите от няколко патрона на АКМС и произвежда изстрели във водата на реката. Идваше ми се да го стисна за гушата, ама се овладях. После се разбрахме, че постъпката му е безразсъдна. Мотивът му беше, че групата следва да оцелее чрез осигуряване на храна от местната флора и фауна. После подготви рибена чорба, като добави и коприва. Както и да е похапнахме.

Оказа се, че НЩ на 2ПРБ ст. л-т Борис Дряновски е забравил за двете групи и чак когато, около 17.00 ч. са му се обадили от секретна секция, че не са сдадени секретните материали ма две групи се сетил и дойде да ни вземе.

2.2.През лятото на 1977г. (през последната седмица на август) няколко РГСН „СПЕЦНАЗ” от 68 ОПРП „СПЕЦНАЗ” участваха в голямо учение проведено в Струмското и Местенското оперативни направления.

При всички по-крупни учения на всяка група се назначаваше посредник, за контрол и подпомагане при необходимост. На моята група беше назначен ст.л-т Васил Георгиев Василев (Васката).

Един ден преди заминаване за учението ни вдигнаха по тревога и в тъмната част на денонощието се изнесохме и разположихме в мобилизационния район на полка.

Там групите бяхме изолирани в отделни райони и ни се поставиха бойни задачи. След, уясняване на задачата дадох предварителни указания на пом. командира на групата: да получи, дажбите хипокалорична храна за пет дена; конкретно допълнително осигуряване; да се подготвят товарните контейнери ГК-30 с имуществото и храната на личния състав; да се преговорят разузнавателните признаци на КП на армия и танков батальон.На радиотелеграфиста - кк (краен кореспондент), пък разпоредих, да провери радиостанциите и акумулаторите им.

Пристъпих към вземане на решение и разработване на варианти за действие. Докладвах решението си, което беше утвърдено без забележки, но получих допълнителен инструктаж за сериозността на учението и мерки за опазване на личния състав и настроенията на местното население в района. Връчени ми бяха опознавателни номера на членовете на групата (с нейния номер) и указания да ги предадем, ако ни залови (плени) „противника” (трябваше да ги носим вързани на ръката).

След явяване в района на групата, разпоредих да се направи на пясъчен сандък умален макет на местността с наложени елементите от решението ми. Отдадох бойна заповед, с използване на макета. След това на местността проведох занятие по ТСП с особено внимание на разузнаване на елементи на КП и танков батальон. После накратко препитах личния състав за разузнавателните признаци на КП и бронетанково подразделение и извърших проверка на парашутно десантните системи, контейнерите, завързването на спусковата скоба на автоматите с връв за привързване към раменния колан на основния парашут и разпоредих всичкия багаж, да се натовари в средата на каросерията на камиона. Раздадох на всеки номера и разпоредих да ги пазят и използват по предназначение и им припомних за позора, ако допуснем залавяне..

На зазоряване получихме сигнал за инколониране, качихме се на камиона и се изнесохме в района на западния старт на л-ще Чешнегирово.

Около обяд, започнахме подготовка за скок, с пълно бойно въоръжение и снаряжение, с контейнер ГК-30. След съответните проверки и разпределение по машини седнахме на рульожката до пистата в очакване на самолета. Слънцето напичаше жестоко, а и от напечения цимент на рульожката жегата ставаше непоносима, освен това от пристегнатата сбруя на парашута и автомат през рамо пред гърдите, едва се дишаше, да не говорим, че седене с контейнер под таза, увеличаваше неудобството.            Поради рекордно високата температура, планираното излитане на машината за скок се отложи за неопределено време. На никой, обаче не му пукаше за нас, стояхме на жегата, защото, видите ли, ако сме свалили парашутите, ще трябвало отново да се извършват проверки.

Както и да е като се понижиха малко температурите машините – самолети Ил-14 долетяха от София. Заехме местата си в нашата машина. След като видяха състоянието ни, незабавно след излитане летците, включиха вентилацията и бързо се охладихме. Самолетите бяха много стари (в края на ресурса си) едва набираха височина и с мъка прелитаха над височините в Родопите и Пирин планина – целите се тресяха, явно бяха за пенсия.

Изпълнихме боен парашутен скок с парашут Д-1-8 източно от гр. Банско от 1000м височина с пет секунди стабилизация.

След разтваряне на парашута бързо се убедих, че всичко с разтваряне на парашутите на групата е наред. След това разгледах плаца за приземяване, с ужас открих, че около него са разположени множество дълбоки и обрасли с трънаци и дървета оврази.

Парашут Д-1-8, беше надежден, но изключително неуправляем (не съществуваше вариант за реакция, разчиташ само на разчета на екипажа и където те отнесе вятъра). Вятърът ни отнасяше застрашително към един дълбок овраг-разчитахме само на късмета си да не попаднем в него. На около 30-35м. освободихме контейнерите си и се приготвихме за приземяване. За късмет цялата група се приземи в непосредствена близост до оврага и то, без да имаме закачен купол. За съжаление, не всички групи имаха този късмет, забелязах източно, недалече от нас закачен купол на човек от друга група на дърво в оврага.

Незабавно се освободихме от парашутите, разопаковахме контейнерите и сложихме раниците си на гърба, после пристъпихме към събиране на парашута. Тъй като парашутите бяха с прибори за разтваряне на парашута (КАП), следваше много да се внимава, прибора да е отгоре и завит с купола, за да не се повреди. От друга страна, старшата инстанция засичаше норматив за събиране, укриване на парашутите и явяване на групата до знака, което налагаше да се бърза.

След въвеждане в обстановка (след засичане на норматива), незабавно прикрих групата до един от овразите и набързо: осигурих кръгова отбрана; извърших ориентиране на групата; поставих задача на дозора и ядрото и използвайки естествените гънки на местността (основно овразите) с прибежки, скрито и безшумно се отправихме по маршрута за изнасяне. След около 30 минути прикрих групата в района на една доминираща височина, разпоредих охрана на района и пристъпихме към осъществяване на първия радиосеанс с „Центъра”, като разпоредих на радиотелеграфиста-кк да разпъне и подготви за работа радиостанцията Р-394 КМ. Набързо кодирах радиограмата (тъй, като тя беше информационна за скока, а и бях я подготвил в по-голямата част предварително и я подадох на радиотелеграфиста за да подготви същата на перфолента, и я „изстреля” в ефир. За моя голяма изненада - радиотелеграфистът учудващо бързо установи връзка с „Центъра” и изпълни задачата. След радиосеанса, трябваше незабавно да съберем радиостанцията и да се изнесем от района, за да не бъдем засечени. Тъй като, бяхме тренирали разпъване и събиране на антената и противовеса на радиостанцията с участие на хората от групата, това стана много бързо. Подадох команда на дозора и ядрото да продължат с ускорени темпове изнасянето по заповядания маршрут.

След около 40-50 минути, тичане и бърз ход, подадох знак на дозора да спре на място, организирах охраната и дадох 20 минутна почивка. Предстоеше ни дълъг преход през изключително труден, планинско – горист участък от височината, на която се намирахме (на около 7-8 км югоизточно от гр. Банско) до с. Огняново (североизточно от гр. Гоце Делчев) и разузнаване на района между селата: Огняново-Лещен - Гърмен в Гоцеделчевската котловина.

Оттук насетне ние ставахме господари на самите себе си или казано по-точно се осъществяваше се легендировката „Цар – групар” – ти и само ти решаваш всичко, няма началници, сам решаваш и сам си носиш отговорността за това.

Назначих нов сборен пункт (СП) и резервен такъв (тъй като местността беше планинско-гориста и много пресечена, се налагаше на няколко пъти при изнасянето да назначавам нови СП и запасен такъв, при запазване на паролата и начина на ползването) и продължихме изнасянето.

След оценка на местността и разчет на времето, реших да продължим изнасянето покрай левия бряг на река Места по посока гр. Гоце Делчев, така намалих риска от грешки или объркване на посоката на изнасяне. Освен това отдясно на реката минаваше пътя за Гоце Делчев и по него периодично преминаваше военна техника, което ни позволи да водим ефективно разузнаване и периодично да изпращаме кратки радиограми до „Центъра”. Маршрута беше труден, налагаше се да се изкачваме и да слизаме по стръмни участъци, но пък беше обрасъл и сигурен.

Ще спомена, че за това учение (по изключение), на командирите на групи раздадоха по един пълнител с бойни патрони, като бяхме инструктирани, че са възможни провокации от страна на местното население (основно мюсюлмани), да внимаваме и да не подценяваме ситуацията. Независимо от инструктажа, като, че ли войниците не бяха респектирани достатъчно.

В един момент, по време на изнасянето ни, дозорът подаде сигнал да спрем, прикрихме се и насочихме поглед към посочената ни недалече от нас нивичка с тютюн близо, до реката. Там беряха тютюн няколко жени. Подадох сигнал да продължим изнасянето, като заобиколим северно от нивата през горичката. В един момент се чу писък и жените легнаха на земята и се закриха с наметалата си, явно и те ни бяха забелязали. Това подейства мобилизиращо на войниците и от този момент нататък бдителността се повиши.

Достигнахме пункта за организиране на разузнаването, доминираща отметка в началото на района за разузнаване. Незабавно организирах кръгова охрана на района и с пом. командира на групата ст. ш-к Володя Темнишки пристъпихме към ориентировка и налагане на решението ни на местността.

Тъй като, задачата ни включваше разузнаване на два обекта: танков батальон и КП на 1БА, реших: поради това, че се намирахме в непосредствена близост до района на танковия батальон, първо да разузнаем него, защото скоро се очакваше да се изнесе и да заеме нов район, а след това да разкрием стационарния КП.

След като наложих на местността решението си и набелязахме най-вероятните райони на обектите на танковия батальон изпратих ст.ш-к Темнишки да ни охранява и повиках останалата част от групата и след ориентирането им с особено внимание на местата за сборните пунктове по време на разузнаването (основен и запасен) като основният -освен, че беше доминираща отметка, но и през върха и минаваше далекопровод, което улесняваше ориентировката.

После в изпълнение на решението си извиках дозора настрани от групата и му поставих задача за разузнаване на част от елементите на батальона, с особено внимание на определени райони. Разпоредих по-рядко и кратко използване на радиостанцията за вътрешна връзка Р-352 и то само от височини (за да се пести акумулатора и да не бъдем засечени, както и им уточних мястото за лична среща, начина за използване и паролата).

Поставих задача и на ядрото и пристъпихме към изпълнение на задачите си.

Използвайки гънките на местността успяхме до към полунощ да разкрием почти всички обекти на танковия батальон. Това никак не беше трудно, защото следите от танковете, трудно се заличаваха и си личаха на местността.

Изготвях кратки и ясни радиограми, които кодирах внимателно, за да се избегнат грешки. За пореден път останахме приятно изненадани и учудени - сеансите с „Центъра” се осъществявана много бързо и свръзката винаги беше перфектна (подобно нещо по-рано в ученията не беше се случвало). По-късно (след проведена лична среща с командването на полка) разбрахме, че работим срещу професионалното поделението за специална радиовръзка - резерв на ГЩ и че срещу всеки кореспондент (РГСН) работи отделна машина на поделението и ги няма безкрайните извеждания и смяна на чистотите, както беше при работа с нашите „центроваци”.

На зазоряване разузнавачът, който беше на наблюдателния пост на ядрото ми докладва, че е забелязал, в района на близкото селско гробище, непосредствено пред каменната му ограда, струпване на хора, извършването на изкопни работи, подготовка на заслон от маскировъчна мрежа и подреждане на маси и столове в него. Веднага ми стана ясно, че оттам командира на батальона ще организира боя.

Незабавно извиках на лична среща дозора и му поставих задача да се подбере място, в храстите в близост до оградата и се оборудва секретен пост. Обърнах внимание на добрата маскировка, надлежно водене на дневника за резултатите от разузнаването и провеждане на кратки радиосеанси с радиостанцията за вътрешна връзка (и то след отдалечаване на поне сто метра от мястото на секретния пост), чрез кодирани съобщения само с цифри по кодираната таблица за вътрешна връзка в групата.

Около 08.00 ч сутринта, получих кодирано съобщение от дозора с точен час на началото на бойните действия и някой подробности за тях. Незабавно подготвих (кодирах) радиограма и я изпратихме в „ЦЕНТЪРА”.

След напускане на пункта за организиране на боя от танкистите, извиках дозора да се яви при мен. Направи ми впечатление, че ст. ш-к Володя Темнишки е силно пребледнял, попитах, го какво се е случило, болен ли е? Той и отговори. „Ами, аз съм силно суеверен и влязох в гробищата само, защото ми беше заповядано, иначе никога нямаше да го сторя.” Тогава му казах: „Че защо не ми каза?” Той, без да се замисли отговори: „Срам ме беше от войника, пък и аз бях длъжен да изпълня заповедта!” Без да се замисля много на шега, за да го ободря казах: „Че това е най-спокойното място, там цари вечен покой!”. Той ме изгледа с недоумение. Разбрах, шегата ми е била неуместна.

После тъкмо направих разбор и се канех да организирам кратка почивка на групата, когато в радиоприемника „Сигнал”, който беше постоянно включен, за да може при нужда чрез „Центъра”, командването на полка, да търси радиосвръзка с нас извънредно, извън „Дежурна вълна” и назначените радиосеанси (които бяха задължителни) - се получи парола, която изискваше незабавно явяване на радиосеанс на „Дежурна вълна”. След осъществена връзка с „Центъра”, ни беше изпратена кодирана радиограма. Незабавно след получаването й я декодирах и разбрах, че ни се разпореждаше да се явим на оказано място и време за лична среща с представители на командването на полка и старшата инстанция, указана беше и паролата за личната среща.

Това наложи незабавно да се изнесем в район, близо до разпореденото място за лична среща. Избрахме подходящо място на около 300м от разпоредената лична среща и разпоредих на основната част от групата под ръководството на пом. командира на групата да се прикрие и с повишено внимание да следят обстановката. Припомних паролата за нашето връщане при групата. С посредника ст.л-т Васил Василев и разузнавача на групата (за да ни охранява), се отправихме към назначената лична среща. Подбрахме подходящо място в близост до личната среща, прикрихме се и зачакахме. В разпореденото време забелязахме групата от командването на полка и старшата инстанция, подадохме уточнения сигнал и след отговор аз и посредника се явихме при тях, след като се представихме, получихме висока оценка за разкритите обекти до момента. Разпоредиха ми да ги заведа до групата, след пристигане при тях и формалностите по разпознаване с парола, войниците също бяха поздравени за разкритите обекти и разпитвани, как се чувстват, храната добра ли е и т.н. След моя доклад, как ще продължим изпълнение на задачата, ни пожелаха успех и си заминаха.

Тук е мястото да спомена, че от една - две години, военният институт за иновации и изобретения на МНО, разработваше и експериментираше с нашето поделение, заявените за парашутистите „Хипокалорични храни”. Затова й по време на това учение в продължение на пет денонощия се използваха само хипокалорични дажби ( тя беше на прах и пакетирана, подобно на сухите супи от пазара). Дажбите включваха: сухо мляко; сухар; кюфтета с боб; кюфтета с грах; кисело мляко на прах и сушени плодове за компот. Основните ястия с приготвяха във войнишко канче с вряла вода. За целта ни бяха раздадени малки, сгъваеми леки алуминиеви спиртници и сух спирт. Калоричността на еднодневна дажба беше около 1050 калории. Проведените изследвания бяха показали, че за едно денонощие се отслабва с един килограм. Безспорно този вид храна беше революционен за нас, облекчаваше ни товара, защото друг път мъкнехме, хлябове и консерви, които затрудняваха предвижването. При тази храна, този проблем изчезваше, но се появи друг не по- маловажен - явно не бяха „улучили” все още най-сполучливата комбинация и калоричност на храната. Ежедневно обсъждахме храната и пишех бележки за нея. За съжаление, постоянно чувствахме глад и отпадналост при придвижванията в пресеченият планински терен (българинът е свикнал коремът му да е пълен, а тук това не се получаваше, след третия ден мислехме само за храна). Загубихме и част от теглото си (отслабването ни беше видимо). За пръв път на подобно голямо учение, бяхме осигурени за пет дни само с експерименталната храна.

Както и да е организирах изнасянето към северната част (планинската) на района, като поставих задачи на дозора и ядрото и започнахме изнасянето. Тъкмо се спускахме към една долина на планински поток, когато единият от дозора притича при мен и задъхано докладва: „Храна, храна-непосредствено на 30-40 м северно от нас в нивичката до потока има царевица”. С посредника решихме организирано да се откъсне само по кочан на човек. Изнесохме се на безопасно разстояние и изпекохме на огън царевицата, за пръв път от началото на учението ядохме истинска храна.

На зазоряване достигане набелязаната отметка, повторих установената процедура на пункта за организиране на разузнаването, както го описах по-горе.

Команден пункт, за мен е един от обектите, които най-лесно може да бъде разузнат, защото основната част от разузнавателните му признаци, нямаше как да се скрият. От доминиращата отметка, където бяхме съвсем скоро разкрихме, че: по черния път запад югозапад често се предвижваше военна техника - основно джипове; множество кабели водеха в същата посока; в обраслата височина в същата посока наблюдавахме антенни полета; периодично кацаха и излитаха вертолети в падината до височината; чуваше се шум от работещи агрегати и т.н.

Незабавно развърнахме радиостанцията Р-394 КМ и изпратихме няколко радиограми с разкритите обекти и веднага сменихме местообитанието си.

Необходимо беше да се конкретизират обектите на командния пункт и точно да се засекат координатите им. Възможно беше и да има дезинформация или макети за заблуда, това налагаше да се организира разузнаване от по-близко разстояние. Предвид на това, че района „гъмжеше” от войски и беше много пресечен, взех решение (което и посредника хареса), да се изнесем като дозор (в близост до и откъм западната част на КП, която не се наблюдаваше), само аз и преводача на групата ефр. Дойчинов със задача да разкрием координатите на обекти на командния пункт, които не се наблюдаваха: с приоритет на мястото за разполагане на приемния, предавателния център и радиорелейните станции, а останалата част от групата да води наблюдение на КП и да води дневник за резултатите от наблюдението (още повече, че под отметката където се разположи групата минаваше рокаден асфалтов път, по който периодично се изнасяха военни колони.

Набелязахме си маршрут за изнасяне, за да се изнасяме бързо, бяхме само с автомат, а преводача носеше и р-ст.-Р-352. В началото не беше трудно да се предвижваме с прибежки, скрито и безшумно, защото местността беше обрасла и пресечена. Изведнъж чухме шум и лек шепот! Прикрихме се незабавно и зачакахме, след малко близо до нас разпознахме дозор на съседната по район група. Обозначихме се и ги повикахме, бяха л-т Димитър Димитров и мл.с-т Любомир Апостолов от 1ПРБ. И те като нас решили да пристъпят към конкретно разузнаване на обектите от по-близко разстояние и при предвижването използвайки гънките на местността са навлезли в нашия район за разузнаване, защото от северната част на КП, беше почти непроходимо. Поговорихме накратко разменихме данни и си пожелахме успех. След това всеки от дозорите продължи по набелязания си маршрут. Между другото, честа практика на командването на полка беше за по-голяма сигурност, при особено важни обекти, районите за разузнаване на групите, да са близо един до друг, а понякога и се застъпвана, за да се гарантира успех на разкриването им.

И така приближавахме района на КП и тъй като водехме разузнаването в тъмната част от денонощието, лесно се ориентирахме по светлините на палатките и командно-щабните машини. От опит знаехме, че настъпи ли време за вечеря дисциплината пада, всеки гледа да се дореди по-навреме за храна, събирането на много хора на едно място, развързва и устите. Промъкнахме се в близост до офицерската столова и се прикрихме в храстите. Съвсем скоро разбрахме, че сутринта при организиране на боя на заслушването на командира на 1-ва БА, ще бъде министъра на отбраната и височайши гости от Варшавския договор. Освен това, от коментарите подразбрахме и част от обектите и къде се намират (райони, като посока и разстояние). По антенните полета, се ориентирахме къде са разположени приемния и предавателния пункт на КП и радиорелейните станции. Трябваха ни по–конкретни данни и по-точна информация, за обектите, затова взех решение да се изнесем под прикритието на тъмнината по-близо до някой от обекти и там с подслушване, разкрихме доста неща. За да разберем обаче, къде точно е разположено зенитното прикритие (ЗРК) решихме на база ориентировъчните данни да заловим „език”. От опит знаех, че най-лесно е да се залови телефонист, затова направих от ножа на автомата си (АКМЦ) и канията му клещи и срязах един от телефонните кабели, взехме единия край и се отдалечихме в обрасла с дървета падинка, прикрихме се и зачакахме, готови за засада.. След известно време чухме шум, за наша изненада идваха двама телефониста (а ние очаквахме един) и проследяваха с фенерче кабела, когато стигнаха до отрязаната част, започнаха да псуват, после единият каза, хайде да отидем до зенитчиците и оттам да проследим кабела насам. Това наложи да променя плана и да ги съпроводим от разстояние. Така си свършихме работата. Събрахме доста информация, която следваше да обработя и да изпратя в „Центъра”, затова незабавно се отправихме към мястото, където оставихме групата. След пристигане с помощта на посредника обмислихме и отсяхме най-важната информация, кодирах донесенията и ги изпратихме благополучно „Центъра”.

Сменихме пак района за разполагане и чак тогава усетих, че съм като пребит, похапнахме набързо и заспахме.

Бяхме си свършили основната част от работата, но на разсъмване реших отново аз и преводача, като дозор (тъй като най - добре познавахме района ) да се изнесем и прикрием в близост до КП и да наблюдаваме, събитията по доклада на командира на 1БА. Освен това, следваше да бъдат разкрити, още някой от елементите на КП. В суматохата по посрещане на височайшите гости, успяхме да се промъкнем и прикрием в района на една отметка, близо над пункта да доклада на командващия. И добре, че сме го сторили, защото след посрещането се активизира охраната и всички мерки относно пропускане на хора и охрана бяха затегнати. Наблюдавахме внимателно и аз си записвах, някой от важните моменти на доклада. В края на доклада, настана суматоха, дочухме, че е задигната картата на инженера на армията и всички псуваха и се заканваха на парашутистите. По-късно разбрахме, че наша РГСН е „задигнала” картата, тъй като е имала поставена такава задача и е евакуирана с вертолет от района след изпълнението на задачата.

Започнаха претърсвания на всички присъстващи и прилежащия район (по-късно след учението разбрахме, че и гостите не са пожалени и на л-ще София и тях са проверили за картата).

Взех решение, незабавно и внимателно да се изнесем към труднодостъпната северозападна част на КП, тъй като там трудно щяха да ни открият, а посоката от която дойдохме, незабавно беше подложена на претърсване. Ясно чувахме командите и заканите на охранителното подразделение, осъществяващо претърсването, които наближаваха към местото, където се бяхме прикрили.

Реших незабавно да се изнесем към северната, по-обрасла и гъста част на местността. Лошото, беше, че между нас и обраслата местност имаше полянка с диаметър около 100м. Следваше да се пробяга, този открит участък, за да се скрием в района на отметката зад нея. Само с бягане, можехме да се спасим, изнесохме се на спринт и потънахме в гъстите почти непроходими храсти и дървета, като с мъка достигнахме на една височина. Ориентирахме се внимателно и установихме, че се намираме над една малка махала. Внимателно се отправихме към нея, на една полянка забелязахме изключително възрастен човек (не се наемам да определя възрастта му), с брадвичка на ръката. Попитах го има ли войска в населеното място. Той ни изгледа кръвнишки и нищо не ни отговори, просто ни подмина.

Бяхме прегладнели и от изтощението едва се движехме. Взех решение да се доближим до населения пункт и да разузнаем има ли военни в района му. След като се убедихме, че няма, разкрихме къде се намира смесения магазин (който в последствие се оказа малка стаичка). Влязохме вътре и видяхме, че по прашните рафтове има синджири, гумени цървули, гвоздей и някой стоки от първа необходимост. На най-горния рафт забелязах само две прашни консервни кутии – копърка и бутилка коняк около 300 гр. „Златна котва”. Попитах магазинера има ли хляб и мога ли да закупя консервите и коняка. Той отказа категорично клатейки глава.

Напуснахме стаичката –магазин и тъкмо обмислях маршрут за връщане до групата, когато преводачът ме помоли: „Разрешете, аз сам да вляза и поговоря с магазинера”, учудих се, но му разреших, като заех позиция зад съседния каменен зид, за да мога да му помогна при нужда. След минута, продавачът излезе от магазина и се затича към една от къщите. Изскочих и се втурнах към магазинчето, преводачът ме забелязал и с усмихнат и каза, че всичко е наред и ме помоли отново да се прикрия и да почакам още малко. Магазинерът се върна на бегом, като носеше нещо увито в месал. След малко преводачът се появи при мен и каза: „Аз съм от Разградско и знам малко говорим турски език. Още щом проговорих на турски, очите му светнаха, подскочи и ми продаде консервите и коняка. Когато поисках за хляб, каза, че тук няма, но всички се пекат в къщи и изтича до тях да ми донесе тази пита”.

Напуснахме махалата по най-бързия начин и се установихме на безопасно закътано място. Трябваше да похапнем, когато преводача извади питата, гледах учудено и тъй като не бях виждал подобно нещо преди го, попитах „Какво е това нещо?

Той се усмихна и ми каза: „Това е т.н. хляб от картофи и ръж, пече се всеки ден и може да се яде, само докато е топъл”.

Както и да е отчупихме си по парче, а другата част и едната консерва, оставихме за хората от групата. Ние си поделихме другата консерва. По-вкусех хляб не бях хапвал в живота си, дали, защото бяхме прегладнели или е наистина е много вкусен още не знам и няма да науча.

Връщането до района на групата се оказа изключително трудна задача, поради блокиране на района и претърсването му от охраната на КП. Изтощени след заобиколния дълъг маршрут в късните часове на нощта успяхме да се приберем.

Всички от групата бяха доста разтревожени. Посредника ме посрещна с думите ”Бачка, какво се случи? Каква е тази суматоха? Бяхме ви отписали?”.

Разказах накратко за премеждията ни. Набързо отсяхме по-важните разузнавателни данни, които бяхме събрали и аз пристъпих към кодиране на донесенията, в същото време беше разпъната и подготвена за работа радиостанцията Р-394 КМ. След успешното предаване на донесенията, докато се събира радиостанцията, тъй като изпълнихме изцяло поставената ни задача, и наближаваше края на учението, реших да се изнесем в района на доминираща отметка в близост до пункта за евакуация и в определения час да се явим на него.

Независимо от изтощението поставих задача на дозора и ядрото за изнасяне, като заострих вниманието на всички от групата, че не следва да има отпускане, защото пехотинците търсеха възмездие, за „откраднатата карта” и районът все още беше блокиран и се извършваха проверки и претърсвания в района.

Както и да е успешно достигнахме набелязаната отметка, прикрихме се и тогава реших да почерпя групата, защото на тази дата (29 август) имах рожден ден – навършвах 24 години. След поздравленията, извадих бутилката с коняк, консервата и остатъка от питата. За съжаление, преводача се оказа прав, питата се беше напукала, като земята при голям жега и не ставаше за ядене.

Преживяхме и тази изненада. Организирах охраната на групата, назначих постоянно наблюдение на асфалтовия път непосредствено под отметката и веднага заспах.

Не знам колко съм спал, но се събудих от дърпането на наблюдателя, който беше доста възбуден. Първото нещо, което си помислих, беше: „Край, спипаха ни! Жалко за усилията, които вложихме в това учение! Жалко за неуморния ни труд в продължение на пет денонощия!”

Успях в просъница да промълвя: „Случи ли се, изненадаха ли ни?”

Ефрейтора Петров, бързо включи и каза: „Съвсем не, бързо идвайте да видите!”

Изтичах след него до НП-то и що да видя-по асфалтовия път под нас по посока гр. Гоце Делчев, бавно се изнасяше ракетен дивизион, по всички правила на изискванията: бойно охранение; машините на пункта за управление; трите батареи и накрая тила. Като на картинка, незабавно заповядах да се събуди личния състав и да се яви при мен. Групата дотича след минута - две, Казах им, наблюдавайте и запомнете, едва ли ще имате възможност, като на тепсия да наблюдавате отблизо ракетен дивизион на дивизия друг път.

Разпоредих да се преброят машините в елементите на бойния ред на дивизиона, с особено внимание на пусковите установки на ракетите. Аз се заех незабавно да кодирам радиограми, докато радиотелеграфиста разпъне радиостацията. Успешно предадохме до „Центъра” няколко кратки, но изпълнение със съдържание радиограми.

След това от възбудата никой не искаше повече да спи. Пък и наближаваше обяд. По радиосигнала на групата получихме кодиран сигнал за край на учението и да изпълним код указващ -явяване на пункт за евакуация, определен още преди занятието.

Проверих секретните материали, въоръжението и снаряжението на групата и се изнесохме до пункта за евакуация. Назначих охрана и определих място за прикритието на групата -под наредените дървени трупи на отбивката до асфалтов път.

Не помня колко време съм спал, но ме събуди дърпането на посредника и чух думите: „Хайде бачка, прибираме се у дома!”

Близо до нас забелязах автобуса на полка „Синята стрела” (абсолютен уникат, развалина едва пълзяща при изкачванията, а скоростният и лост беше дълъг, най-малко метър и половина - два и далеч назад от шофьора, затова трудно превключваше скоростите). Все пак беше огромна радост, че се прибираме, макар да знаехме, че пътуването до Пловдив ще е кошмарно.

Както и да е, проверих отново всичко в групата и подадох команда да се качват в автобуса. Старши на автобуса беше началникът на Инженерна служба на полка кап. Кънчо Джаров, който имаше за задача да ни евакуира, заедно с още две групи до Пловдив. Спомням си, че като ме видя промълви: „Сирмо, това ти ли си? Не мога да те позная, толкова си отслабнал! Има ли ти нещо, добре ли си?” Отговорих машинално: „Аз съм, бе аз съм, нищо ми няма!” Малко сме гладни и изморени, ама нищо ни няма!”

Тогава, той отвори един кашон и ни раздаде от собствения си хляб. Ако някой ви каже, че военният хляб (правеше се в гарнизонна фурна Пловдив) не е хубав, не му вярвайте, ама никак, даже!

Не знам кога сме се прибрали и как, защото спах през цялото време. Разказват, че сме минали през Велинград и е правена почивка на езерото Клептуза, ама нейсе, преживях го!

Казах си може пък, някой друг път да го посетя!

 

 

 

 

СПОМЕНИ ОТ УЧАСТИЕ В ЗИМНИ, ЛЕТНИ ПОДВИЖНИ ЛАГЕРИ И УЧАСТИЕ В УЧЕНИЯ ПРОВЕЖДАНИ ОТ 68 – ма ПАРАШУТНО-РАЗУЗНАВАТЕЛНА БАЗА РЕЗЕРВ НА ГЛАВНОТО КОМАНДВАНЕ НА РАЗУЗНАВАТЕЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА НАРОДНАТА ОТБРАНАТА (68 ПРБ-РГК-РУ – МНО), 68-ми ОТДЕЛЕН ПАРАШУТНО-РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ПОЛК „СПЕЦНАЗ” (68-ми ОПРБ „СПЕЦНАЗ”) и 68-ма бригада „СпС”

Инструкторът – парашутист – 1-ви клас о.з. полк. СМИЛЕН РАНГЕЛОВ ДРАГАНСКИ е служил честно и доблестно 33 години само и единствено в структурите на българските „СПЕЦНАЗ”, а впоследствие Специални сили на БА, като заема сладните длъжности: Командир на Парашутно-Разузнавателна Група; КР-та; Командир на ПРБ „СПЕЦНАЗ”; НЩ на бригада „СпС”; Зам. командир на бригада „СпС”.

О.з. полк. Драгански е със значим принос: за развитието на Военния парашутизъм в БА; създаването, преструктурирането и развитието на Специалните й сили – СПЕЦНАЗ”, а в последствие и за тяхното, преструктуриране и развитие като Силите за Специални операции (ССО) и превръщането им в перспективен и съвременен род войски, подготвен за предизвикателствата на времето, с постоянна готовност за защита на Родината ни.

След пенсионирането си има огромен принос и заслуги, за съхраняване и популяризиране на историята и издигане престижа на Българските парашутсти у нас и в чужбина, чрез членството и активно си участие в провежданите мероприятия на Съюза на българските парашутисти

 

 I. СПОМЕНИ ОТ УЧАСТИЕ В ЗИМНИ, ЛЕТНИ ПОДВИЖНИ ЛАГЕРИ И УЧАСТИЕ В УЧЕНИЯ ПРОВЕЖДАНИ ОТ 68 – ма ПАРАШУТНО-РАЗУЗНАВАТЕЛНА БАЗА РЕЗЕРВ НА ГЛАВНОТО КОМАНДВАНЕ НА РАЗУЗНАВАТЕЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА НАРОДНАТА ОТБРАНАТА (68 ПРБ-РГК-РУ – МНО).

           

           

1.1. Зимни подвижни лагери провеждани от 68 ПРБ –РГК – РУ - МНО– разказва о.з.полк. Смилен Драгански.

           

През 1971г. - януари месец, в района на летовище „Бяла черква” в планината Родопи се проведе Зимният подвижен лагер на 68-ма ПРБ. Снежната покривка беше от 80 до 200см. След разчистване на площадки в снега и направа на изкопи за войнишки палатките с дълбочина до метър, в средата напречно на изкопа се изкопаха и канавка с широчина около 20-30 см и дълбочина около 40-50 см и в нейната средата се изградиха огнища. След това войнишкия състав разпъна, своите палатки за осем души. Палатките се правеха от съединени с върви войнишки платнища, съединяващи се рейки и колчета забити в земята. Дърва за огрев се събираха от прилежащата местност след занятия и се съхраняваха пред палатките и вътре в тях.

За устройване на лагера се отделяше едно денонощие, а в последствие се доусъвършенствуваха условията за живот.

По време на зимния лагер ежедневно се провеждаха дневни и дневно-нощни тактико-строеви и тактически занятие по тактико-специална подготовка (ТСП), военна топография (ВТ) и физическа подготовка (ФП).

За ски подготовка беше обособено средно-пресечено трасе с дължина 5-6 км.

В непосредствена близост до лагера се намираше ресторант „Бяла черква”. На целия личен състав участващ в лагера беше разрешено в личното време да посещават ресторанта и да си закупват закуски и безалкохолни напитки. Още на втория ден ми направи ми впечатление, че войнишкият състав след посещение в заведението бяха с приповдигнато настроение. Впоследствие се разбра, че кръчмарят е продавал на войниците по предварителна договорка бутилки с Кока кола с 50 мл. коняк Слънчев бряг в нея.

Лагерът беше изходен район за участие в тактико – специално учение с войски. Учението беше проведено в района на Девин, Смолян и Чепеларе.

Лагерът завърши със 100 (сто) километров пеши-марш на три етапа с начало – Смолянските езера и краен пункт Червен.

През 1972 г. зимният лагер на 68-ма ПРБ започна с тактико – специално учение. Парашутно разузнавателните групи (ПРГ) бяха инфилтрирани от района на летище Черногорово на 02. февруари в северно направление. Обекти за разузнаване се явяваха основно подразделения на танково съединение. Спомням си, че времето беше изключително студено, през нощта температурите достигаха до -15 градуса. Манерките свода на войниците замръзваха на коланите им. През деня ПРГ-пи водиха активно разузнаване и своевременно предаваха е кодирани радиограми по радиостанциите до „Центъра” координатите на разкритите обекти.

През първите три денонощия устройвахме биваци в дълбоки оврази и палехме „бездимни” огньове на, които се топлехме. На третия ден от учението забелязах, че темпа на разузнаването започна да спада. В района на учението се намираше стопанския двор на местно ТКЗС. От опит знаех, че във всеки стопански двор имаше постройка с кантар за теглене на каруци и ремаркета със селскостопанска продукция.

Поради ниските температури и падналия дух на личния състав на групата, незабавно взех решение да се настаним в стаята на кантара, организирах охраната, запалихме печката и престояхме няколко часа вътре, възстановихме силите си и продължихме изпълнението на задачата си.

Самият зимен подвижен лагер се проведе в район на хижа „Чивира” в Средна гора и завърши с пеши-марш на два етапа, първият от х-жа „Чивира” до с.Баня, втория с. Баня до с. Ръжево Конаре.

През 1973г. зимният лагер се проведе в района на летовище (л-ще) „Юндола”. Лагерът започна с двудневно тактико-специално учение. По време на учението ПРГ на л-т Макавеев попадна на сипей с падащи камъни. Поради контузия на един от войниците, на групата му се е наложило същият да бъде носен на импровизирана носилка няколко километра до пункта за евакуация.

В район на лагера при дълбок сняг освен планирания учебен процес, се проведоха и традиционните състезания.

Планираният пеши-марш се проведе на два етапа, първи етап от л-ще Юндола до л-ще Антон Иванов над гр. Пещера. Командвах изключително подготвена ПРГ с висока физическа и психическа натренираност и издръжливост на личния състав (р-к Лесов, р-к Желязков, р-к Манев и р-к Жипонов)

Командването на базата ми постави задача с моята ПРГ да се движа на 1,5 – 2 км пред основната колона и да трасираме маршрута. Движехме се в посока връх Арап чал в сняг с дълбочина 80 -100 см. Периодично (на 50-60 м движение ) сменях водещия. Движението продължи около 8-10 км. В последствие се оказа, че основната колона на марша е пропуснала трасирания маршрут и тези 8-10 км е преминала по коларски път.

След още 3-4 часа движение вече в район с оскъдна снежна покривка, войниците ми започнаха да се оплакват от схващане на краката и плачеха от непосилни болки. От продължителното движение в дълбокия сняг, бяха получили повърхностно измръзване на кожата на краката. Първият етап на пешия марш започна в 07.00 ч. и продължи до 22.00 ч. с една почивка (обяд) от 30 минути край с. Костандово. Това се оказа най-дългия като времетраене пеши-марш при зимни условия в моята дългогодишна служба.

Когато пристигнахме в летовище Антон Иванов, командирът на ротата ст. л-т Меченов ми подаде странна команда - „ Л-т Драгански - Вади ножа и режи”. Първоначално не разбрах какво трябва да режа. Оказа се, че не беше в състояние да събуе гумените си ботуши, с които беше преминал маршрута. Наложи се да срежа ботушите му, за да освободя краката му.

Вторият етап от л-ще Антон Ивановци до с. Перущица ми се стори изключително лек.

През 1974г. Зимният лагер на 68 ПРБ се проведе в началото на февруари в района на хижа Върховръх над с. Перущица. За първи път се възприе нов подход при устройване на ПРГ – пи за живот при зимни полеви условия. Разпоредено беше в рамките на едно денонощие всяка ПРГ – па да изкопае ров и си оборудва землянка.

Землянките бяха твърде примитивни, за покрив над носещите дървени греди се използваха войнишки платнища, а отоплението се извършваше от вкопано огнище с отвор на покрива за отвеждане на дима.

Проблемите в моята група, започнаха още през първата нощ. Мястото, което бях избрал за землянка се оказа крайно неподходящо. Димът вместо да излиза навън през отвора в покрива, се връщаше и стелеше в самата землянка. На сутринта се събудихме опушени като коминочистачи! Ст.ш-к Ганчо Жеков, положи неимоверни усилия да измаже огнището з глина, но проблемите с дима останаха.

На третия ден предстоеше проверка от старшата инстанция на устройването и воденето на учебен процес при зимни условия по време на лагера. Особено внимание проверяващите обърнаха на землянките и тяхното отопление. За наша и на проверяващите изненада, огнището ни гореше много добре и землянката беше добре отоплена. Оказа се, че ст.ш-к Жеков незабелязано е запалил, преди проверяващите да влязат в землянката, всички вестници, които имахме и всичкия сух спирт, който ни бяха раздали. През нощта отново спахме обвити в дим.

Проблеми имаше и при другите групи. Групата на л-т Фурнаджиев, например, поради появата на подпочвени води се наложи да копае и оборудва землянка на ново място.

През 1975 г. зимният лагер на базата се проведе в началото на февруари в района на местността Турска глава, над гр. Пещера. Разпоредено ни беше да оборудваме землянки, като покрием носещата дървена конструкция на покрива, с паднала дървесна маса (клони, папрат и др.) и ги покрием с пръст отгоре. За всяка землянка беше осигурена малка окопна печка. Така, условията за живот при зимни полеви условия, вече станаха по-добри.

Старшината на ротата с-на Иван Пинтиев беше получил разрешение и докарал в района на лагера личното си „гюме” – малка дървена къщичка за отстрел на водоплаващ дивеч. И така в тази къщичка нощуваха той и командирът на ротата ст.л-т Иван Дишев.

По време на лагера се освен ежедневния учебен процес се проведе и еднодневно тактическо занятие по разузнаване и унищожаване на ракетни установки на противника на стартови позиции. Групите се изнесохме от района на лагера към районите си за разузнаване разположени в район между градовете- гр. Пещера- гр. Брацигово – с. Дебращица.

Важно е да се отбележи, че командването на базата беше развърнало силен контраразузнавателен режим в очертания район между населените места с използването на офицерския и сержантски състав на от щаба на базата. Основната слабост, която допуснахме почти всички командири на ПРГ –пи, при слизането в полето беше, че не разпоредихме своевременно, да се свалят белите маскировъчни халати, поради което част от групите бяха разкрити и „унищожени”.

Поставиха ни нова задача – ПРГ-пи на ротите да сформират диверсионно-разузнавателни отряди (ДРО), и да се изнесат към района на лагера, като го разузнаят и унищожат. Нашата рота трябваше да унищожи командния пункт в 19.00 часа. Бяхме крайно изтощени от изморителния ден и изкачването на планината до лагера и с нетърпение очаквахме да се изпълни задачата и се приберем в топлите землянки. На р-к Николов от моята група у се беше скъсала обувката и той буквално ходеше с единия крак само по чорап.

След проведеното разузнаване и изготвен план за диверсия, атакувахме командния пункт, мощно с всички налични огневи средства и си помислихме, че задачата беше изпълнена. Тогава назидателно, заради допуснати слабости, получихме заповед да се изнесем обратно в полето, да разузнаем ракетните средства в новите им райони и ги унищожим.

Студът и вятърът се усилваха, луната се „изцъкли от студ”, тогава р-к Николов умолително се обърна към мен „Др. л-т може л да остана в землянката?”. Отговорът ми беше категоричен „Не, р-к Николов, назначавам ви в състава на тилната дозорна двойка. Ако не сте в състояние да ходите, ще ви носим на ръце!”. Тази заповед му подейства мобилизиращо. Активните действия на групите продължиха повече от 36 часа, без прекъсване. На моменти ме обземеше приятното чувство, че подготвяме разузнавачи с високи морално – волеви и бойни качества.

 

1.2. Летни лагери на 68-ма ПРБ – РГК – РУ -МНО – разказва о.з.полк Смилен Драгански.

 

През 1971 г. летният лагер се проведе в района на Чайка Варненско.

С пълно бойно въоръжение и снаряжение изпълнихме парашутен скок в район а на Калиманци и до сутринта се изнесохме в района на Чайка.

След устройване, започнахме провеждането на занятие по ТСП, ВТ и минноподривна подготовка. Занятия по плуване не се проведоха, защото в момента усилено се оформяше движението на кораби във Варненското езеро.

В района на лагера Военна кинематография заснемаше секретен филм специалното разузнаване. През една от вечерите край лагерния огън офицер от старшата инстанция разказа спомени от своя интересен живот на военен дипломат. Войниците изнесоха класическа литературно-музикална програма. Р-к Стойо Паскалев – човекът оркестър (пееше, рецитираше, свиреше на специална слюда и биеше тъпан) изпя песента „ Мама си войник изпраща с продължителност 15 минути.

От района на Чайка с еднодневен пеши марш се изнесохме в района на с. Бокурово, Толбухенско. Предстоеше провеждането на националното учение с войски – „Прослав -71”в което беше планирано 68-ма ПРБ да участва на страната на „Северните”.

С цел сглобяване на действията на групите командването на базата планираше да проведе предварително учение по разузнаване на войските на „Северните”.

Групата на ст. л-т Тодор Дамянов, в състава на която бях назначен за пом. командир получи задача да разузнае района с площ 100-120 км източно от с. Александрия. Войските бяха заели малките нискостеблени горички и полезащитните пояси. За нас оставаха необятните царевични ниви.

Още на сутринта започна да ни мъчи жаждата. В района липсваха извори, чешми, реки и дори локви, които бихме могли да използваме като водоизточници.

Още преди да настъпи вечерта с р-к Петър Христов тръгнахме за с. Александрия да търсим вода. Бяхме облечени странно, аз с алено-червени къси панталони и моряшка фланелка, а той с къси панталони и потник. На коланите си бяхме закачили по три празни манерки. Още с влизането в селото жените, които срещнахме, на бегом се скриха по дворовете и къщите си. Селото се оказа с преобладаващо мюсюлманско население.

В центъра на селото с намираше голяма чешма с два чучура и 30-40 корита. Чешмата осигуряваше вода за питейни и битови нужди на населението. Там си пояха и животните, а през нощта си изстудяваха издоеното мляко от местната кравеферма.

Командването на базата беше изключително недоволно от действията на групите. Степента на разкриване на обектите беше незадоволителна.

Някой от групите бяха намерили подслон при циганските фамилии, отглеждащи дини и пъпеши в района. Р-к Спасов два дни беше подавал дини на командния състав от войските, преоблечен като циганин.

В „Центъра”бяха получени дълги безсмислени радиограми от рода на „ Разкрих 15 автомобила Момчиградския полк, на Старозагорската дивизия”.

На другия ден под вещото ръководство на зам. командира на базата подп. Арнаудов за 10-12 часа непрекъсната работа бяхме „излекувани” от всички допуснати слабости.

По време на самото учение нашата групата изпъни нощен боен парашутен скок от 600м. височина с три секунди стабилизация в района на с. Стралджа. Своевременно разузнахме противника в заповядания район, а към „Центъра” изпращахме кратки и съдържателни радиограми авърши поредното успешно голямо учение за личния състав на 68 ПРБ.

В края на учението сдадохме снаряжението на специална команда от базата и с личното си оръжие се качихме на бързия влак от Зимница за гр. Пловдив. Ст. л-т Тодор Дамянов покани във вагон-ресторанта цялата група и с последните си пет лева почерпи всички по бутилка бира.

През 1972г. летния лагер се проведе в района на нос. Атия – Бургаско.

В деня предхождащ десантирането на личния състав освен полагащата се суха храна за три дни бяха раздадени печени пилешки пържоли и кюфтета.

Храната беше поставена в раниците, а те опаковани в индивидуалните контейнери ГК-30. На нашата група се беше паднала тавата с прегорели пилешки пържоли. На всички офицери, сержанти и войници беше осигурена следобедна почивка.

Посетих бръснарницата, където Марин (бръснаря на Автомобилната база), обръсна главата ми. Предстоеше ми дълги години носене на шапка и взех първата мярка за заздравяване на косъма.

Съгласно направения разчет на следващия ден по обед ротата ни десантира от самолет АН-24 в района на с. Водничене Ямболско.

Първия заход от 15 парашутиста се водеше от мен, а втория от командира на ротата ст. л-т Меченов. Целта беше, аз да се приземя в далечната страна на плаца, а той на подхода за пеши–марш. Предварително беше обявил, че след приземяването ще обърне коженото си летателно боне с белия хастар навън и целият личен състав на ротата, трябваше да се събере при него. Приземих се нормално, събрах си парашута, разопаковах контейнера си и поставих на гърба си раницата си.

В това време чух по мегафона следната команда: „Л-т Драгански, сложете си бонето”, командата с подаде 3-4 пъти. Помислих си: „Ротният сигурно е слънчасал, затова ме кара по обед при температура 33­­­­-34 градуса над нулата да слагам на главата си коженото боне”.

Все още не бях разбрал, че част от парашутистите вместо при него се изнасяха към мен, ориентирайки се по голата ми глава.

По време на обяда разпоредих на войниците да се ядат пилешките пържоли. След шест часа движение, спряхме за вечеря. Лично проверих всички остатъци от готвената храна да бъде изхвърлена. Около 21.00 часа получихме информация, че от състава на движещата се пред нас втора рота десетина човека са получили хранително натравяне и е организирано транспортирането им към военните болници гр. Ямбол и гр. Сливен. Организиран беше пункт за събиране на натровени в района на с. Войника.

Движейки се с групата си като челен дозор открих в храстите р-к Желев от втора рота с признаци на натравяне.

Ст. л-т Меченов и заповяда с братята близнаци Николай и Стефан Колеви от Ст. Загора да придвижим р-к Желев до пункта за евакуация на натровени. Върнахме се в обратна посока осем километра и по обед на следващия ден настигнахме ротата.

По време на лагера беше планирано да се изпълнят по два парашутни скока на водна повърхност с парашут ПД -47 и З-1- П.

Проведе се изпит по плуване на 100м с работно облекло и гуменки. Комисията провеждаща изпита беше в състав: м-р Сашо Димитров –началник на ПДС) и с-на Богдан Кацаров – парашутен инструктор. Изпита се проведе по ротно, а аз бях се наредил на левия фланг на ротата, където дълбочината на водата беше до раменете ми.

Плувах със затруднение, джобовете на работните дрехи се напълниха с вода и се налагаше периодично да се оттласквам от дъното.

Това беше забелязано от м-р Димитров и в характерен за него стил дочух: „Ало редника с голямата глава, какво си въобразяваш бе, майно, не плуваш, а се разхождаш по дъното”.

Със съдействието на с-на Кацаров (бате Боби) бях допуснат до изпълнение на парашутни скокове на вода.

От 1973 до 1974г., личният състав на базата, участваше в летни лагери с изпълнение на по два парашутни скока на водна повърхност.

Парашутистите придобиха увереност, че при попадане във воден басейн, снабдени със САЖ – 43 (спасителна авиационна жилетка) и гумените лодки МЛАС -1 (малка лодка авиационна, спасителна) могат да се доберат до брега и да продължат изпълнение на поставените им задачи.

 

1.4. Участие на 68-ма ПРБ – РГК – РУ –МНО, в по-големи учения – разказва о.з.полк Смилен Драгански.

 

През 1971 г. Окръжно управление на МВР гр. Пловдив проведе голямо учение по издирване, блокиране и унищожаване на диверсионно-разузнавателни групи на противника. Мобилизирани бяха всички щатни и нещатни контраразузнавателни органи в окръга.

За участие в учението като „противник” бяха сформирани две диверсионни групи от 68 ПРБ с командири: ст.л-т Димитър Друмев Димитров и ст. л-т Георги Паунов Михайлов.

Портала на поделението ни денонощно се следеше от цивилно облечени милиционери.

Двата нощни тренировъчни парашутни скока, които извършихме на различни площадки, също бяха наблюдавани.

Органите на МВР правеха всичко възможно с внедряването на групите, същите да бъдат проследени, блокирани и унищожени.

Бях назначен за пом. командир в групата на ст. л-т Димитров. Извършена беше щателна предварителна подготовка. Сменихме маскировъчното си облекло с бежови ватенки и работни панталони с подплата. Снабдени бяхме с летливи течности и силно лютив пипер за заличаване на следите от преследване с полицейски кучета. Парашутните обувки заменихме с гумени цървули. Напуснахме казармения район през нощта през специално направен за целта отвор в телената ограда, сутринта в цивилен автомобил със спуснат брезент.

Още същата нощ извършихме диверсия, взривявайки ж.п. моста над река Стряма и ж.п. тунела по линията Пловдив-Карлово.

Знаехме, че в района се извършват издирвателни мероприятия от няколко стотин мобилизирани милиционери (бивши граничари и настоящи ловци). Използвани бяха следови кучета. Всички държавни учреждения и магазини в района на Карловско през нощта се охраняваха.

С радиопеленгатори засичаха изпратените от групите радиограми до „Центъра”. По време на учението радиограмите ни се изпращаха от най-добрия радиотелеграфист в базата – ефр. Атанасов от с.Чилъкови

След четири денонощия активни действия, спазвайки всички изисквания на конспирацията групите изпълниха поставените задачи, без да бъдат разкрити и заловени.

От голямото напрежение и студа долната ми устна се беше спукала, не напречно, а надлъжно.

Прибрахме се в казармения си район. Ст. л-т Димитров построи групата и я поведе към баня „Лебед”, която се намираше в непосредствена близост до поделението. На мен ми постави задача още веднъж да проверя как са сдадени имуществата използвани по време на учението. След като изпълних заповедта му самостоятелно се отправих към банята. Банята разполагаше и с помещение за жени на първия етаж, където се намираше и касата за билети и помещение за мъже, което се намираше в подземието. Качих се на първия етаж, закупих си билет и вместо да тръгна по стълбите към подземния етаж, дръпнах завесата пред мен, отворих вратата и направих няколко крачки в женската баня. Разбрах, че съм направил грешка. Част от къпещите се жени се развикаха. Отстъпвайки назад се извиних, че съм объркал помещенията.

След като в продължение на 2-3 минути обилно се поливах с гореща вода, започнах да осъзнавам какво съм направил.

Споделих със старши лейтенанта, че погрешка съм влезнал в женската баня. Реакцията му беше – „И какво видя?”. Отговорът ми беше - „Какво да видя –голи жени!”.

Командирът на базата даде висока оценка на двете групи за участието ни в учението.

След банята ст. л-т Димитров заведе групата на вечеря в близка до казармата кръчма и почерпи с бутилка шампанско.

1.5.Накратко за живота в 68 ПРБ-РГК-РУ – МНО –разказва о.з. полк. Смилен Драгански.

Базата е сформирана на 01.10.1964 г. на базата на личния състав на парашутните роти от гр. Първомай и гр. Сливен. Част от командния състав на парашутната рота от гр. Първомай активно е участвал в обществения и културен живот на града. Сформирана била театрална група, която подготвила за изнасяне на сцена пиесата „Хан Татар”. Ролята на Хан Татар се изпълнявала от м-р Добрин Добрев – преподавател по турски език, а ролята на великия везир с-на Цанко Семерджиев.

            Премиерата се състояла в културния дом на града. Ролята на великия везир включвала явяване при хана, изслушване на заповедта му, изричане на репликата „Слушам велики хане!” и напускане на сцената. От голямото напрежение, везирът си забравил репликата, ханът лекичко му подсказал на турски език. Везирът, облещил очи, тропнал силно с меча в пода на сцената и безмълвен излязъл навън.

            През 1973г. групата ми се бореше за постигане на отлични резултати по бойната и политическа подготовка. На изпита по турски език, обаче р-к Желязков получи оценка”удовлетворил”. За да бъде обявена групата ми за отлична, оценката му трябваше да е поне добър.

            След консултация с командира на ротата, реших да се явим с р-к Желязков при м-р Добрев (Дедо Добри) и да го помолим отново да го изпита, за подобряване на оценката. Подходихме към него със строева крачка от 8-10 м и се явихме по служба. Между мен и майора се проведе следния разговор: „Др. л-т нека гавазина (ефрейтора) да напусне, разбирам за какво се явявате при мен. Без оценка добър групата ви не може да стане отлична. Предоставям ви писмената работа на р-к Желязков, трудно можете да познаете с какъв химикал е писал и с какъв химикал съм поправял текста, колкото е синия цвят, толкова е и червения. Вие сте старателен офицер и аз хатъра няма да ви счупя, ще му пиша оценка добър. Ако обаче на следващият изпит покаже същият резултати вързан месал, както се ходи за кум, да ми донесете с ротния си командир, ще му пиша слаб.

През периода 1971-1974г. в базата на служба като шофьор постъпи р-к Паскалев. Беше завършил осми клас, категория „C”. В продължение не три години беше придобил доста солиден стаж, управлявайки различни автомобили. В продължение на две седмици ходеше с гуменки. Едва на третата зам. командирът по тила м-р Динев успя да му осигури чепици номер 47. С цел да бъдат запазени за по-дълго носене обувките, неофициално му беше разрешено лятно време да ходи с джапанки.

Застъпвах в поредното си дежурство, р-к Алексиев се яви по служба при мен и сподели, че след подаване на сигнал за ставане, някой от новобранците от учебната рота не стават своевременно. Той спеше на последното легло в помещението.

Вечерта, преди сигнал за лягане проверих, дали войниците от ротата са зашили чисти бели якички на куртките си. Р-к Паскалев се движеше при проверката редом с мен и с охота ми показваше кои коя якичка трябва да се смени.

На сутринта още с подаване на сигнала за ставане влязох в спалното помещение. Всички войници бяха станали, само р0к Паскалев суетеше в дъното на спалното помещение, държеше с една ръка полуобутите си панталони. Попитах го строго защо не се е облякал и не е излязал за физзарядка.Отговорът му беше „Др. лейтенант, през нощта някой ми е изрязал копчетата на дрехите от кепето до гетите, нанизал ги е на конец и ги не сложил в джоба на панталона, а обущата му напълнил с вода. Беше получил възмездие за снощната си постъпка.

           

1.6.Спомени за провежданите изпити в базата за придобиване и усъвършенстване на класна специалност.

 

През периода 1972 -1974г. в БНА беше подета кампания за придобиване и повишаване на класна специалност от военно служещите.

С личният състав на базата освен теоретичен изпит се провеждаше и практически изпит, включващ: събиране на парашута; събиране на групата; 50 м пълзене; преодоляване на водна преграда чрез плуване с пълно бойно въоръжение и снаряжение; марш-наскок на 2км разстояние; преодоляване на заразен район със средства за химическа защита; движение по азимут; определяне на координати на цели.

Изпита започна в района на Гребната база в гр. Пловдив и завърши на Плоската могила, край с. Прослав. Подготовката за преодоляване на водната преграда (преодоляване на късата страна на Гребната база) включваше поставяне на въоръжението и снаряжението в непромокаеми калъфи.

По време на тренировките, които бяхме провели дълбочината на водата в участъка беше 130-140 см. В деня на изпита обаче се беше повишила до 170-180 см. Още с влизането във водата р-к Иванов – отличен спортист ми предложи, да ми помогне, като освен неговия да тегли и моя денк. Към средата на плуването в опита си да се включа по-активно предизвиках обратен ефект, денка ми стоеше на едно място, или се връщаше в обратна посока. Чух реакциите на войника: „Др. л-т, престанете да цапате, вместо да помагате ми пречите. Ще ви оставя във водата вас и денка ви и се оправяйте както намерите за добре”.

Преодоляхме трасето успешно и предстоеше обявяване на ротата за „рота от класни специалисти”.

Още същият ден на въпроса на офицерите от старшата инстанция – има ли човек от ротата, който да не е класен специалист? – откровено отговорих, че старшината на ротата с-на Георгиев (Армандо) не е.

След една седмица се организира изпит специално за с-на Георгиев. С нетърпение очаквах резултатите на Армандо. След практическия изпит старшината се яви в ротата –целия оплескан в кал, със скъсан панталон и без обувки. Погледна ме „враждебно” и промълви: „Е, сега доволен ли си? Вече служим в рота от класни специалисти”.

 

1.7. Моите произшествия във въздуха при изпълнение на парашутни скокове –разказва о.з.полк. Смилен Драгански.

 

На 11.06.1971г. се провеждаха дневни и нощни парашутни скокове от самолет Ил-14 с парашут ПД -47 с чохъл и изтеглящо парашутче на л-ще Чешнегирово. Площадката за приземяване беше обособена южно от полосата за излитане и кацане.

Извършени бяха два прострелочни скока, които показаха, че във височина духа вятър със сила 12-15 м/секунда. Парашутистите за прострелка се приземиха на 400-500м южно от летището. Относа на вятъра беше повече от 1000м. Командирът на базата, полк. Анастасов събра войниците и им обясни, че вятъра при земята е 1 м/секунда, но във височина е 12-15 м/секунда и ги попита съгласни ли са да изпълняват парашутни скокове при тези условия. Всички отговориха в един глас –„Да”.

Бях разпределен за скок в трета, нощна машина, която излетя в 22.30 часа. Напуснах самолета нормално, но не почувствах специфичния динамичен удар при разтваряне на парашута. Инстинктивно погледнах нагоре и установих, че чохалът не е освободил купола на парашута. Мигновено издърпах ръчката на запасния парашут. След секунда-две почувствах силен динамичен удар, след нормалното разтваряне на запасния парашут. Времето за разтваряне ми се беше сторило цяла вечност! Помислих си: „Ако и запасния парашут не се разтвори, аз си отивам!”.

Приземих се в непосредствена близост до светлинния знак. Изпих огромно количество вода, айрян и сок. Впоследствие се оказа, че с-на Серафим Серафимов, като спускач е скочил последен от захода и е наблюдавал във въздуха моите действия. След 3-4 седмици забелязах няколко бели косъма на главата си.

През февруари 1990 г. се проведоха серийни изпитания на българския парашут УП - 9М на л-ще Кондофрей, край Радомир. Съгласно плана първите парашутни скокове, трябваше да се изпълнят от самолет Ан-2 от височина 800м във вариант на парашута с чохъл с изтеглящо парашутче.

Със спускача к-н Петров –началник на ПДС на полка се разбрахме да бъда спуснат на границата между грунда на летището и нивата. Отделих се от самолета и почувствах по-слаб от очакваното динамичен удар. Погледнах нагоре и видях, че част от носещите върви бяха прехвърлени през купола. Прищипването беше несиметрично и много дълбоко, вследствие на което купола се въртеше. Изтеглих ръчката на запасния парашут и изхвърлих купола му по посока на въртене. Вървите на запасния парашут веднага започнаха да се увиват около вървите на основния парашут. Виждах как площта на частично отворения основен парашут започва застрашително да намалява. Създаваха се предпоставки и двата парашута да се погасят. Взех решение да издърпам вървите на запасния парашут и да ги сложа между краката си. През главата ми мина мисълта, че имам, макар и минимален шанс да се приземя успешно с частично разтворения купол на основния парашут. Страхувах се да не получа счупване на гръбначния стълб и цял живот да остана в инвалидна количка. Издърпах и последните части от купола на запасния парашут, който беше покрил цялото ми тяло, без да виждам земята. При срещата със земята почувствах силен удар. Мигновено от седнало положение изправих горната част на тялото си и с облекчение установих, че поражение по гръбначния ми стълб не са настъпили. В това време към мен тичаше спасителната команда. Чух гласа на полк. Васил Атанасов: „Смилене не ставай, Смилене не ставай!”.

Когато се изправих на краката си, установих, че от удара на тялото ми в земята се е получила вдлъбнатина с размер.

8-10см Добре изораната нива, накисната от наскоро стопилия се сняг, където се приземих, се оказа моя спасител.

Полк. Атанасов ми предложи веднага да тръгна за ВМИ – София за обстоен преглед.

Взех решение да се прибера в г. Пловдив. По време на пътуването със стар и амортизиран джип УАЗ-469, което продължи около 7 часа, чувствах как тялото ми се схваща. С големи усилия се качих на етажната площадка на блока, в който живеех. На входната врата на апартамента ми в гр. Пловдив бях посрещнат от съпругата ми с думите: „Какво става, вчера тръгна, а днес се връщаш, контузен?”. Отговорих й, че още на първия парашутен скок съм се приземил в купчина камъни”.

Тежко контузен се оказа десният ми крак, който беше понесъл по-голямата част от удара в земята.

След 20 – дневно лечение и тримесечна пауза отново пристъпих към изпълнение на летателната си програма.

През 1991 г. на Петровден при изпълнение на тренировъчен парашутен скок се получи прхвърляне на носеща връв през купола на основния парашут, при разтварянето му. Взех решение да не отрязвам прехвърлената носеща връв, а с усилено издърпване на същата освободих прищипания купол. На площадката за приземяване пом. ръководителят на скоковете ме посрещна с думите: „Пак ли на Вас г-н Подполковник?”

След края на работния ден отидох в църквата Св. Петър и Павел и запалих свещ за здравето на всички парашутисти.

Тези три случая, ми дадоха достатъчно основание за вземане на отношение относно използването на българския парашут УП-9 в БА – спечелил си печалната слава на „Парашута убиец”

Българският парашут УП-9 е създаден от летеца инж. Георги Йовчев, изключителен специалист по аеродинамика.

Успешно са били проведени изпитания за разтваряне на парашута от пределно ниска височина -80, 70 и 60 м над Варненското езеро.

Парашута позволяваше да бъде използван по четири способа:

-незабавно разтваряне с изтеглящо парашутче, без чохъл (при този способ при разтваяне на купола на парашута е изключително силен и често се получават синини по тялото на парашутистите);

-незабавно разтваряне с чохъл и изтеглящо парашутче;

-разтваряне след стабилизация;

-ръчно разтваряне след свободно падане на парашутиста.

Този парашут беше управляем и се явяваше междинен межди десантен и спортен парашут.

Основните му слабости, допускани при изпълнение на парашутни скокове бяха:

-командитите му са обратни на спортния парашут;

-не позволява „отцепване” на основния купол, когато е частично разтворен и последващо разтваряне на запасен парашут;

-несъвместимост между основен и запасен парашут. Почти всички опити да се използва запасен парашут са завършвали трагично;

Групата интусиасти участвала в изпитанията на парашута, убеждава отговорни фактори в МО, че България може, успешно да произвежда собствен парашут.

Текстилния завод „Теодоси Марков” в гр. Карлово произвежда плата за купола на парашута. По-малки предприятия доставят останалите компоненти.

Завода на МО в гр. Калофер има нужния капацитет за производство на парашути. След задоволяване нуждите на БА се е предвиждало да се изнасят парашути в страните от третия свят със социалистическа ориентация. По това време младежи от тези страни се обучаваха за офицери във Военното училище в гр. В. Търново.

Предвиждало се е перспективни възпитаници на аероклубовете след постъпване в БА да поддържат спортната си форма, като изпълняват парашутни скокове с ръчно разтваряне. Въпреки многото откази за разтваряне на парашута, на най-високо ниво не се взема решение за неговото конструктивно изменение или забрана за изпълнение с него на парашутни скокове.

В продължение на 60 години в БА се изпълняваха парашутни скокове с изключително надеждни съветски, а в последствие Руски парашути като: ПД -47; Д-1-8; Д-3; ПСН 71; Д-6 серия 4.

След гибелта на подп.д-р Иван Трифонов на 04.05.1996г. при изпълнение на парашутен скок с парашут УП-9 (при ръчен способ на разтваряне) след неразтваряне на основния парашут и увиване на купола на запасния парашут около тялото на парашутиста, командирът на бригадата полк. Дамянов взе твърдо решение парашута да бъде спрян за използване.

Последните т.н. „назидателни скокове с парашут УП-9 М” се изпълниха през август 1995г. от състава на 68 бригада по заповед на старшата инстанция.

Отговорни „другари”, а по-късно и новоизлюпени „демократи” от МО са основните виновници за гибелта на толкова млади хора при изпълнение на парашутни скокове в БА с парашут УП-9.

През август 1995г. по време на заслушването ми като НЩ на 68 бригада, се опитах да изложа някой от по-горе споменатите отрицателни качества на парашута, пред представителна комисия, проверяваща поделението начело с генерал Прокопиев.

Беше ми забранено да изложа докрай вижданията си. Заплашен бях, че ще бъда наказан. Според генерала си имало „Специалисти”, които да дават мнение за парашута.

Идеше ми да го попитам кои са тези специалисти и колко по-добри от мен познават парашута и въобще военния парашутизъм.

Чувствах се потиснат, а същевременно и виновен. Питах се, направил ли съм всичко по силите си за по-малко човешки трагедии с този парашут.

           

 

II. СПОМЕНИ ОТ УЧАСТИЕ В ЗИМНИ, ЛЕТНИ ПОДВИЖНИ ЛАГЕРИ И УЧАСТИЕ В УЧЕНИЯ ПРОВЕЖДАНИ ОТ 68-МИ ОТДЕЛЕН ПАРАШУТНО-РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ПОЛК „СПЕЦНАЗ” (68 ОПРП „СПЕЦНАЗ”).

           

2.1.Зимни подвижни лагери - разказва о.з. полк. Смилен Драгански - тогава командир на ПРР „СПЕЦНАЗ”

           

Първият зимен лагер на 68-ми ОПРП „СПЕЦНАЗ” се проведе в района на х-жа „Здравец” в Родопа планина. Планирано беше лагерът да започне с изпълнение на парашутен скок в района на л-ще Чешнегирово, но метериологичните условия не позволиха, това да се осъществи.

2 ПРР „СПЕЦНАЗ” от 2 ПРБ, която командвах, получи задача да се изнесе по маршрут л-ще Чешнигирово – х-жа Руен – район на лагера на х-жа Здравец. Движехме се с 6-7 км в час до южната част на с. Долни Воден. При мен дойде р-к Бакалов (родом от гр. Асеновград) и ми сподели, че като ученик, няколко пъти е преминавал по маршрута за х-жа Руен, като помоли да го включа в състава на челния дозор на ротата.

Движението продължи още 15-20 минути. Получих сигнал, че пътеката е изгубена и дозорът е спрял на място. Падна гъста, непрогледна мъгла. В този момент разбрах, че трябва да продължим движението по азимут в южна посока, измерих необходимите градуси и поведох ротата във вярната посока. Личният състав се движеше плътно един зад друг на една крачка разстояние.

След два часа излязохме в края на населения пункт с. Лясково. Това беше предварително избраният от мене пункт.

През 1977г. зимният подвижен лагер на 68-ми ОПРП „СПЕЦНАЗ” се проведе в района на х-жя Върховръх, доста над гр.Перущица.

Лагерът завърши с пеши - марш по маршрут: х-жа Върховръх – връх Персенк – с. Орехово-х-жа Пашалийца – с. Югово – летовище Добростан – язовир 40-те извора край гр.Асеновград.

Маршрутът предварително беше проходен от две групи командири на роти под ръководството на м-р Стоянов и к-н Г. Н. Георгиев. Тъй като познавах отлично маршрута ротата ми беше назначена за челен дозор на полка.

Движението се извършваше с темп 5-6 км в час до подножието на връх Персенк.

Оставаше ни да изминем още 6-7 км до района на с, Орехово, където да се устроим за кратко лагеруване. Получих команда да спрем на място. След кратко съвещание с командването на полка, старшият началник беше стигнал до извода, че първият етап на прехода е по-кратък с 5 км от планираното. Подаде се команда да променим маршрута и да преминем през една височина с дълбок над метър сняг. Предстоеше стръмно изкачване и спускане. Подадох команда на личния състав на ротата да потегне въоръжението и снаряжението, за да не се изгуби нещо в дълбокия сняг.

В подножието на височината ми направи впечатление реакцията на двама офицери:

-М-р Максим Нанков беше изрязал два отвора на камуфлажния си панталон. Погледнах го учудено, а той ми каза „Ст. л-т Драгански, не се учудвай, радиаторът ми загря, преминавам на въздушно охлаждане, като съветски Запорожец”;

-Реакцията на началника на медицинския пункт на полка м-р д-р Наньо Нанев беше „Драгански –аман от военни, видят и насреща баир много не му мислят, бързат да го преодолеят”.

През 1978г. зимният лагер на 68-ми ОПРП „СПЕЦНАЗ” се проведе в района на местността Турска глава, над гр. Пещера.

Пешият марш около 60-70 км беше планиран на два етапа:

-първи етап: -района на лагера- с. Перущица;

-втори етап: -с. Перущица- гр. Пловдив.

Двете роти на нашия 2ПРБ се движехме плътно една зад друга. Наближавахме с. Перущица и предчувствахме приятната почивка в топлите класни стаи на гимназията в селото. Тогава се получи команда да продължим за гр. Пловдив. Сградата на гимназията се оказала неподходяща за подслон, липсвали част от прозорците. С колегата ст. л-т Богдан Богданов разяснихме на личния състав новата ситуация. Изискваше се сериозна мобилизация на физическите и морални качества.

Наближавахме с. Златитрап и тогава колоната запя. На подозирах, че войниците знаят толкова много и то разнообразни песни. Темпото на движение рязко се повиши, наближавахме района на зоологическата градина, чу се мощен рев на лъв. Колоната се смълча, в този момент думите на р-к Кръстев –„Ела лъвчо изяж ме”.

През периода 1983-1984 г. участвах в зимните лагери вече като командир на батальон.

В щаба на батальона през този период служеха изключително подготвени офицери, като: к-н Василовски; к-н Пройчев; к-н Богдан Богданов; ст. л-т Васил Христов.

При зимни полеви условия се провеждаха редовно занятия на високо методическо ниво от офицерите командири на ПРГ-пи като: ст.л-т Евтимов; ст. л-т Васил Василев; ст.л-т Петър Господинов; ст.л-т Димитров; ст.л-т Димитър Мадамлиев; ст.л-т Петко Аргилашки; л-т Йонко Йовчев.

През януари 1983г. зимният лагер се проведе в района на х-жа Върховръх, в планината Родопи.

Землянките бяха изключително добре оборудвани и създаваха условия за продължително обитаване. За дълго в съзнанието на войниците остана беседата по родолюбие, която изнесе к-н Василовски в района на селището Тъмраш, опожарено и изселено по време на Балканската война.

В страни от землянките всяка група разполагаше с добре маскиран голям дървен сандък (набавян от Автомобилната база, с която бяхме съседи в района на Братската могила) пълен с домашни деликатеси и лакомства, подсигурени от войниците.

Бях много изненадан, когато с разнообразните хранителни продукти, видях един огромен, добре опушен телешки бут, старателно увит в тензух. По време на зимния лагер за прехраната на батальона се грижеше с-на Петър Терзиев (Пешо –Късото), със своята кухня-фургон.

Провеждахме състезание по ски, дърпане на въже, Военна топография, марш на скок. Освен морални награди, победителите бяха поощрявани и с местни специалитети, приготвени от Късото.

През 1984г. по време на зимният лагер ми беше разпоредено освен водене на учебен процес, да се тренира личният състав в изработването на различни фортификационни съоръжения (окопи, счели, траншеи, полеви рампи за разтоварване на имущество).

Снегът в района на лагера се топеше, борехме се с кишата и дълбоката кал. Растителността беше оскъдна, което затрудняваше отоплението на личния състав.

Батальонът беше проверен от старшата инстанция в лицето на полк. Матеев.

Зададен ми беше въпросът как е организиран учебния процес и устройването на личния състав. Командирът на полка полк. Кръстев тихичко опита да ми подскаже, че се работи и фортификацията на района. Реакцията на полк. Матеев беше: „Полк. Кръстев, в този район батальонът може успешно да прави кирпичи, кал има достатъчно. Осигурете им калъпи за отсичане, но ще им трябва и слънце за тяхното изпичане”

Лагера в района на х-жа Върховръх започна с десантиране в района на с. Брестовица, а този в района на хижа Здравец с парашутен скок на снежна покривка в района на с. Златитрап.

През лятото на 1977г. РГСН „СПЕЦНАЗ” участваха в голямо учение проведено в Струмскотои Местенското оперативни направления. Бях назначен като посредник към групата на л-т Петър Господинов. Изпълнихме боен парашутен скок с парашут Д-1-8 от самолет Ил – 14 от 1000м височина с пет секунди стабилизация.

Предвидено беше по време на учението в продължение на пет денонощия да се използва хипокалорични дажби. Дажбите включваха: сухо мляко; сухар; кюфтета с боб; кюфтета с грах; кисело мляко на прах и сушени плодове за компот. Основните ястия с приготвяха във вряща вода със специални спиртници. Калоричността на еднодневна дажба беше 1050 калории. Проведените изследвания бяха показали, че за едно денонощие се отслабва с един килограм.

В района за разузнаване се очакваше да се разположи ракетно подразделение на противника.

На следващия ден разкрихме предварително маркирани площадки за разполагане на ракетни установки. Тъкмо обяснявах на войниците разузнавателните признаци на площадките, се чу шум от приближаващ с елек автомобил. Мигновено се разбягахме и укрихме в близките храсти. Р-к Лозанов се засуети, реши в последния момент да смени позицията си и беше заловен от екипажа на джипа.

Наложи се като посредник да обясня на сержанта, че в реална обстановка екипажа му щеше да бъде унищожен от огъня на нашите автомати, снабдени с прибори за безшумна и безпламенна стрелба. На сумрак успяхме да разкрием местоположението на една от ракетните установки. Реших да предприема бързи и решителни действия с цел да изведа от многото настроение и самочувствие р-к Лозанов.

Въоръжени с личното си оръжие и ножове, след едночасово пълзене, двамата с него се озовахме под пусковата установка. Тихичко му обясних, къде трябва да се постави взривното вещество, за нейното унищожаване. Под установката заловихме увит в брезент механик водача на ракетната система. Той беше изненадан и много уплашен. Помолих го да забрави за това, което му се е случило и да ни остави безпрепятствено да напуснем района. На 20-30 м от нас обикаляше въоръжен часови, а личният състав на батареята копаеше укритие.

Когато се отдалечихме на 300-400 м се чуха викове „Батарейнию, батарейнию, тревога, тревога”.

Наближавахме разположението на групата, когато видяхме в далечината формиращата се верига тръгнала да ни преследва. Своевременно се изнесохме труднодостъпен гъсто обрасъл овраг. През следващите два дни разкрихме останалите елементи на ракетното поделение.

Даден Беше край на учението. Предстоеше да се изнесем в района на с. Брезница, откъдето да бъдем транспортирани до гр. Пловдив. Излязохме на прашен междуселски път. Срещнахме две млади семейства мюсюлмани, които отиваха да ожънат близката малка нива. Единият от мъжете бръкна в торбата, извади една краставичка и лимонадено шише с ракия. Подаде ми с думите – „Нека войничетата да се почерпят за наше здраве”.

По-нататък спрях военен автомобил със закачена водоноска и помолих старшината да ни откара до селото. По време на пътуването ми направи впечатление, че автомобила 3-4 пъти спираше, а старшината слизаше от кабината и старателно оглеждаше водоноската. Слязохме от автомобила край реката непосредствено преди селото. Благодарих на старшината и го попитах, каква е причината за честите спирания, слизания и оглеждане на водоноската. Той ми отговори: - „Другарю ст.л-т, страх ме беше по време на пътуването някой от вашите диверсанти да не открадне новите кранове на водоноската”.  

По време на същото учение групата на ст.л-т Борисов успя да плени карта с инженерното оборудване на дивизията и беше изведена от района с вертолет.

Изкъпахме се в реката и се отправихме към центъра на селото, където се събрахме с останалите групи, участвали в това направление. За около един час изкупихме всичко, което можеше да се яде от смесения магазин в селото.

УВАЖАЕМИ ЧЛЕНОВЕ И СИМПАТИЗАНТИ – ако желаете можете да се снабдите със следните рекламни артикули на Сдружение „Съюз на българските парашутисти”. За целта е необходимо да позвъните на GSM 0888383578 – Сирмов - председател на Управителния съвет на Сдружението:

1. Знак на Сдружението.

chlenska karta

2. Рекламни артикули:

reklamni materiali

Рекламните фланелки са с различен цвят.

І. НАКРАТКО ЗА ИСТОРИЯТА НА ПАРАШУТИЗМА В БЪЛГАРИЯ

 spec sili BG 1 1

вши парашутисти и лични познания. Изготвилият справката няма претенции за пълна достоверност, точност и изчерпателност на материала, включен в нея и се извинява за допуснатите стилни и правописни грешки, които поради ограниченото време не бяха отстранени.

18-ти октомври - „Ден на парашутиста” от БА, обявен със заповед  N-204/17.03.1994г. на Министъра на отбраната на Република България.
oficialen praznik

ИСКРЕНО И ЛИЧНО

Тези разкази или фейлетони от поредицата „Хумора на Ненчо и още нещо” - наричайте ги, както си искате, са скалъпени от Сирмо Петров Сирмов. Реших да преразкажа това, което съм чувал и запомнил от разказите на старшинката Ненчо още преди много, много  годин, с ясната цел  да се  съхрани и препредаде на по-младото поколение парашутисти, част от този хумор, с който се разтоварвахме по време на продължителните зимни и летни лагери или дългите и скучни „паузи” по време на организирани парашутни скокове, поради забрани и лоши метериологични условия, а не заради някакви мои заслуги. Може би, скалъпявайки тези разкази, съм си позволил твърде голяма свобода и съм видоизменил твърде много това, което всеки друг, който помни разказаното от Ненчо, би го препредал далеч по-точно и правилно. Но, както и всяко друго нещо, така и тези разкази или каквото там са, каквито и да са, могат да ви бъдат, както полезни за разтоварване, така и вредни, зависи от този, който ги чете.

Вероятно, ще се намерят и такива, които, ще кажат, че много от скалъпените изрази, ако ги нямаше, щеше да бъде по-добре, но дори и така да е, не споря, но чистосърдечно признавам, че не съм препредал точно всичко, което съм чувал от Ненчо едно към едно, даже напротив, придържал съм се само към темата. Но дори и да допуснем, че много от нещата са измислици и, че историйте много са украсени , променени  и даже пресолени – ще кажя, че пак не бих се засрамил, затова, че не всичко, даже по-голямата част от  разказaното не  е хубаво, защото аз, честно да ви кажа и нямам абсолютно никакви претенции, че всичко е добро и съвършенно.

Не се и съмнявам, че ще има и такива, които ще кажат, че разказите изобилстват с хапливи, обидни слова и празни приказки и, че не прилича на човек на моята възраст да постъпва така. Но за съжаление, към настоящият момент, все още не се е намерил човекът (хората), който е (са) по-можещ (и) и има (т) желание да се включи (т) в подготовката на хумористичните страници на този сайт. Но аз продължавам да чакам и съм убеден, че този (тези) човек (хора), рано или късно, ще се появи (появят) и колкото по-рано, това се случи, толкова по-добре ще е  за нашите членове и симпатизанти, за което предварително му (им) благодаря. А докато този или тези можещи да пишат хумористични разкази хора се появят, аз упорито ще продължавам да ви изтезавам със глупостите, които скълапявам.

humor nencho 2

ВОЕННИЯТ  ПРОФИЛАКТОРИУМ НА БОРОВЕЦ.

Хубавото на вилата в курорта  "Боровец" използвана за военен профилакториум беше, че се намираше почти в центъра на комплекса, недалече от автогарата - която се наричаше "ЕСКАПЕТО", и който и да я  е кръстил така, ще да е бил умен човек, защото заемаше стратегическо място в комплекса и служеше, като  твърд  ориентир на почиващите - „възстановяващите се летци и парашутисти”, след среднощните  им подвизи. Едва ли е необходимо те да се разказват, пък и не е това целта на автора, но, кой знае, може би по-нататък ще остане време и за тях.

Макар и вилата да беше толкова стара и с изключително некомфортни  условия за настаняване: общи стаи с по 5-6 легла в тях; обща баня и т.н., всички летци и паращутисти си я обичаха и с нетърпение очакваха да се „доредят” до двуседмичния престой (странно защо беше наречен възстановяване) във вилата, който им се полагаше веднъж в годината. Там далеч от напрежението на скучното казармено ежедневие и напрегнатия, ускорен ритъм на градския живот, успяваха добре да отпочинат и се презаредят.

Беше, около девет часа сутринта, в началото на декември, в единствената зала на вилата  се бяха събрали всички почиващи летци и парашутисти. Старшият на групата създаваше отганизация по дни за смянята.

В този момент Ненчо (старшина в парашутния полк в Пловдив, прочул се със своя хумор и ползващ се за това с огромен авторитет, всред  младите  офицери, старшини и войници), свърна  пред паркинга на вилата своя  грохнал Москвич с изтърбушени седалки, в който всичко скърцаше и се тресеше, сякаш всеки момент ще се разпадне. Като избра по-отдалечено място, Ненчо с мъка зави и бавно паркира старата „лимузина”, боята на която беше толкова избеляла от слънцето, че трудно можеше да  и се определи цвета, пъргаво излезе от колата, която трудно можеше да се оприличи на такава, но да не навлизаме в подробности. Та Ненчо извади от багажника огромен куфар, огледа се, сякаш за да се убеди, че никой не го е забелязал и с бодри стъпки се запъти към рецепцията. Походката му беше като на човек, който знаеше къде отива.

Щом влезе в огромното полутъмно  и тихо фоайе, в което  бяло, дъбово, вито стълбище величествено се виеше нагоре и се губеше в мрака на втория етаж, веднага го лъхна приятна топлина. Фоайето, блестеше от чистота, пъстрите пердета на прозорците, меката мебел и изобилието от зелинина, предаваха усещането за уют и успокоение.

То се осветяваше от тежък кристален полилей, а по стените тапетите на рози, малко поизбелели от времето и потъмнели от прахта, явно преди много години са били налепени, за да подхождат на покрития с паркет под от който беше останала една тясна и излъскана като стъкло ивица пред регистратурата. Останалата част от пода бе покрита с тежък тъмнорозов килим,който изглеждаше много скъп. Изобщо фоайето  все още си беше  красиво.

Ненчо, беше облечен с  гълъбовосин костюм, с безупречно огладен панталон, светло синя риза, вратовръзка, черни високи обувки и черни памучни чорапи на тъмно сини ивици. Беше спретнат, чист, избръснат и трезвен и въобще не го беше грижа, дали някой знаеше за това. Със стройната си широкоплещеста фигура, макар, вече да  надхвърляше четиридесетте, си оставаше, младолик, енергичен, с остри черти и интелигентно лице - от цялата му осанка личеше властност и величие – като на "армейски генерал".

На рецепцията на вилата две привлекателни момичета  щумно обсъждаха  нещо, като се кикотеха  не съвсем възпитано – едната беше приятно тъмнокосо момиче, на около дваисетина години, - другата кокетна  блондинка, гонеща тридесетте.

Ненчо  се изкашля тихичко, за да обърне внимание на скромната си особа, усмихна се сдържано, свали шапката си, поклони се почтително и вежливо поздрави:

-Добър ден уважаеми госпожици! Крайно ми е неприятно, че Ви  безпокоя  и Ви нарушавам  спокойствието! Позволете ми да Ви се представя и същевременно да Ви се извиня, че закъснях за смяната, но какво да се прави! Служебни задължения!

Тъмнокосото момиче вдигна нагоре глава, а буйните и черни коси блеснаха на светлината, като разкриха красивото и лице. Беше облечена в стегнат костюм с консервативна кройка. Цялята и фигура излъчваше онзи стил, който абсолютно точно отговаряше на заобикалящата я обстановка. Тя смени позата на краката си и придърпа без никакъв видим ефект късата си поличка, която прикриваше твърде малко от добре оформените и бедра, дълбоките и черни очи го гледаха усмихнато и с искрена радост и тъкмо повдигна финната си брадичка и се канеше да каже нещо, когато изведнъж Ненчо я изпревари.

-Какво има скъпа, на тази светлина изглеждаш като ангел. Къде остави крилцата си? Май трябваше да си сложа слънчевите очила.

 Момичето направи опит да му отговори, когато внезапно той пак я изпревари.

-Болеше ли, когато падна от рая? - Успя  да изръси поредния си бисер Ненчо.

 Младото момиче, видимо се изчерви и пообърка малко, та едва да пророни:

 -Добро утро, господине. Благодаря ви! Е, чак, пък ангел. Аз съм едно, съвсем замно създание.

Усмивката и беше колеблива, но човек лесно можеше да я склони да бъде любезна. Имаше хубаво тяло - дребно, гъвкаво, стегнато, твърдо и добре оформено. Седеше много вдървено, с ръце поставени на страничните облегалки на стола, с прибрани колене, а цялото и тяло, бе сковано в позата на египетска богиня. чиста, като планински поток и волна като вятъра. Абе,  откъдето и да я погледнеш,жена, та дрънчи!

Блондинката, главата на която беше леко наклонена над  някакво списание, го изгледа с изпитателен поглед, а от светлината над нея в добре поддържаната и  коса, достигаща почти до кръста и искряха огнени блясъци. Фигурата и бе стройна, макар и да беше леко закръглена, което униформения и костюм, още повече подчертаваше, търпеливо изчака Ненчо да свърши с ласкателствата  си към по-младата и колежка, изгледа го, с изпитателен поглед, постоя така около секунда - две и  след  като се убеди, че не греши, по устните и се стрелна мигновенна усмивка:

-О, оо ! Тя явно се изненада, като го видя. Наистина вече не вярвах, че ще престигнеш. Ненчо, ама това ти ли си бе? Едва те познах! Отдавна не си идвал. Да не си ни сърдит нещо? Как си? Къде се губиш? Я виж ти, като старо вино си, колкото остаряваш, все по-хубав ставаш – продължаваше да чуролика с нежния си глас блондинката.

Ненчо, я изгледа с любопитен и  оценяващ поглед. Тя изглеждаше превъзходно - блестяща, очите и излъчваха някакво сияние. Деликатен и с чювство за хумор, той прие скромно  и с достойнство, направения му комплимент и естествено не и остана длъжен.

-О,оо...Пепи! -Ама. това ти ли си бе? - Какво чувство на физическо блаженство и удовлетвореност, се разля по цялото ми тяло. Не се ли наричаше това чувство на еуфория? Изглеждаш превъзходно, направо блестящо ,а красивите ти очи продължават да излъчват все същото сияние.

И може би Ненчо, нямаше никакво намерение да спира словоизлиянието си и да реди изтърканите си комплименти, ако разбира се му беше позволила блондинката и разбира се, ако тя не беше толкова обиграна и житейски мъдра за годините си жена, която изглежда притежаваше, не само ослепителна красота, но и значителен интелект и професионална мъдрост и коректност.Та, тя, хладно се усмихна, като явно му даваше да разбере, че никакви изблици на сърдечност, не могат да минат пред една изпечена администраторка, внимателно, но и властно го прекъсна  заявявайки му.

-Сърдечно, благодаря Ненчо! - Продължаваш да си все така галантен и остроумен, но аз не съм Пепи, а Уси.

А, Ненчо, се усмихна дяволито и внимателно подбираше думите с които да и отговори. Много му се искаше да изтърси, абе Пепи, Уси, все тая, има ли значение, нали е все едно и също студенокръвно влечуго - силно отровна пепелянка или усойница, която паднеш ли и не прощава. Воден обаче, от твърдото си убеждение, че жените са доста несполучлив опит на природата да създаде човек, но и примерен, че макар да са необходимото зло, че с тях е зле, но без тях, е още по-зле и, че  без тях не може, но въпреки всичко за него те  си оставаха странни творения на същата тази природа.

humor nencho 3

Ненчо, съвсем лекомислено се канеше да изрече на глас мъдрото си умозаключение. Но после, след като оцени обстановката, изведнъж  реши, че ще е по-разумно, ако спре до тук, явно преценил, че и блондинката, която той много добре познаваше, не беше никак лесна, а и  благодарение на  вроденото си чувство за самоконтрол, навреме осъзна, че не е нужно да продължава в този дух и се задоволи само да изрече:

-О,миличка, извинявай, аз май малко се поовлякох.

И тъкмо си мислеше накъде да насочи разговора, когато  блондинката, го прекъсна делово и с власния си глас, започна да нарежда:

-Извинен си! Не се притеснявай! Дошъл си на почивка! Да не обръщаме внимание на моментното увлечение, с размяната на любезности. - А сега нека те регистрираме, че само ти, остана от смяната.

Живото и лице с високи скули бе вдигнато нагоре, а буйните и руси коси блестяха на светлината. Много и се прииска да му каже, че нали  именно затова бог е създал жените, за да покаже на мъжете, че са абсолютни задници, но познавайки добре характера на Ненчо и, че той в никакъв случай нямаше да и остане длъжен, изведнъж взе решение  да се въздържи. Макар и да положи видими усилия да запази самообладание, бузите и бяха пламнали, а от очите и излизаха гневни искри.

humor nencho 4

Това накара Ненчо с болка  да установи, че е прекалил този път и явно е засегнал сериозно администраторката, която познаваше отдавна, но от друга страна  пък, да установи, че както хамелионът  бързо сменя  цвета на тялото си, така и тя бързо сменя настроението си. Явно, възрастта бе пошалила външната и красота, но характера и се бе променил видимо.

-Ха! възкликна Ненчо - Гневът ти ми харесва.

 -Продължавай с тези приказки и ще видиш какво ще се случи!

 -Нима бях толкова лош?

-Безобразен!

-Извинявай, не се сърди! Явно с годините, чувството ми за мярка, сериозно се е променило, в отрицателна насока, разбира се. За което, искрено съжялявам.

Това признание, явно малко я омилостиви. Тя му  се усмихна с една от онези краткотрайни усмивки, в които очите дори не вземаха участие и  се задоволи само да отрони:

-Доколкото те познавам, силно се съмнявам, че искрено съжаляваш, но хайде да приключваме. Отивай да се настаниш. И ако побързаш, все още можеш да се включиш в програмата за деня.

 Чернокосото момиче, услужливо предложи да го съпроводи до  неговата стая, но той категорично отказа.

humor nencho 5

-А, благодаря Ви любезна госпожице, но сам ще се оправя, не искам да Ви бъда в тежест, пък и то тук ми е като втори дом - излъга той и чак се изчерви от срам.

После взе куфара си и бавно се заизкачва по дъбовото стълбище към горния етаж, като се упрекваше и гневеше на себе си, защо отказа така лекомислено на момичето, да го съпроводи до стаята му и се чудеше сега, как ще се оправя, както вече споменахме, вилата беше много стара и с крайно нестандартно разположение на стаите. Това предполагаше, доста обикаляне, преди да откриеше номера на стаята си.

Разположен близо до прозореца в залата, Васил  - също толкова известен шегобиец, абе направо казано зевзек си беше, пръв забеляза пристигащия Ненчо, охили се до ушите и се провикна.

- Я полковник Ненчев пристигна! Скочи и се провикна към останалите парашутисти - Хайде да му помогнем да се настани.

Останалите присъстващи се заогледаха, залата се оживи. Някои промърмори.

- Само това ни липсваше - полковник. Не ни провървя този път. Пропадна ни почивката.

Другите парашутисти се спогледаха очудено, но си замълчаха. После погледнаха с изненада към Васил, който охилен до уши им намигна лукаво и те макар и неохотно се спуснаха след него да помагат на „полковника”. По средата на коридора Никола, дори не издържа и се провикна към Васил.

- А бе, ти с всичкия ли си? - ще се издъним, ще станем за резил пред летците, стига с тия излагации.

 Васил продължаваше да се хили и приглушено  му отговори.

 - Я не се впрягай! Майтап, бе майна. Дошли сме на почивка. Отпусни се малко, не се впрягай така.

 В това време излязоха и останалите почиващи от залата да видят що за „полковник” ще да е този.

Ненчо тъкмо се чудеше, към коя част на коридора де се отправи, като продължаваше да се упреква, че е отказал предложената му помощ, чу веселата глъчка, обърна се и  като видя познатите лица широко се усмихна.

 Васил решил да играе докрай играта си, като видя Ненчо се провикна.

-Хайде бе господин полковник! Какво стана? Чакахме Ви още вчера. Къде спряхте Ферарито? - Затича се, грабна куфара на Ненчо и започна отревисто да докладва.

-Стаята  Ви е в дъното на коридора, не успяхме да Ви уредим по-добра, но такива са за съжаление условията в цялата вила.

Ненчо се усмихна многозначително и явно с охота прие да играе, подготвената му нова роля - нова, нова, колко да е нова, като това си беше негов патент, да се изживява като „полковник”, та той и с това си беше всеизвестен и не веднъж даже и мъмрен от командира на поделението, ама, както вече споменахме, много държеше  на „извоювания си автоитет” и не можеше така лесно да се откаже.

Той много добре  знаеше, че принадлежи към категорията „прашоляк”, както, между другото, често обичаше да се самоопределя сред колегите си - който, като тупнеш с крак се разпилява на безброй посоки, та не можеш му хвана дирята. Може би и това беше една от главните причини, да се вживява, като „полковник” и вероятно по този начин за момент, да се измъкне от тази категория.

Та, Ненчо,  хитър, дяволит човек, с ум бръснач и пълен с дяволи, уж тебе гледа, ама далече зад теб вижда, а и очите му  блестят и все  се усмихват и нали си беше всепризнат шегаджия, веднага се включи в постановката и като огледа многозначително любопитните погледи бавно, но убедително, с присъщия  само на него тембър  отговори, като внимателно следеше, как се посрещат думите му и владее ли  положението. Не, че му беше за пръв път, но все пак, не можеше  да  си позволи да се изложи, но най-вече  да разочарова младите парашутисти от смяната. Този авторитет го  е градил с години и не можеше, просто ей така, слека ръка да го срине.

-А, благодаря Ви момчета. Вие настанихте ли се добре? Аз, знаете  ме, не съм капризен, където сте ме настанили, там да бъде.

 И като се убеди, че владее положението, бавно продължи.

-Не съм очаквал, че и това можеше да ми се случи! Тази сутрин, Ферарито не искаше да запали. Половин час го гледахме умно!, ама нали нищо не му разбираме, бутахме, с друга кола го дърпахме, накрая се оказа, че е залепнало релето. Но, то, дето се вика, тъй да се каже, човек умира, та колата, па, макар и Ферари ли да не се повреди. Няма, нищо, електроника - както изведнъж отказа, така и от раз се оправи. Дяволска му работа.

Няколко от момчетата интусиазирано коментираха, даже по-любопитните се запътиха към паркинга за да разгледат мощния звяр, което пренуди Ненчо да реагира светкавично.

-О,о! момчета искренно съжалявам, но пропуснах да отбележа, че сутринта оставих Ферарито в сервиз в София и от там пристигнах с такси. - И като видя разочарованието появило се в очите на момчетата продължи: - Но не се разочаровайте де, като го взема от ремонт, ще имате щастието, дори да се повозите, не само да го разгледате.

Това, явно пооспокои разочарованите момчета, а Ненчо измъкнал се достойно от първия капан, в който, без да иска щеше да попадне, побърза след Христо, който, настоятелно го подканяше да го последва към стаята му.

Стаята в която беше настанен Ненчо, беше горе - долу прилична, макар и оборудвана със стари, но запазени мебели, е малко поизносени, но това нямаше особенно зачение, по-важното, че беше чисто, уютно и приятно топло.

След, като се настани и се преоблече в удобния си спортен екип в светло син цвят с бели кантове по ръкавите и отстрани на долнището и обу новите си маратонки - Ромика, Ненчо се включи в групата, която се подготвяше за „дългия  и изморителен”  поход, чак до кафе "Чайната" - я има три - четири километра, я няма, а най вероятно и по-малко, но нали хората са дошли да отпочинат, да не се задълбочаваме.

Старшият на групата, въздебеличък майор - дребничък, енергичен човек от техниците на летище Крумово, който отдавна беше надхвърлил годините за званието си, се представи на „полковника” и му предложи изготвената Програма за смяната, като му  напомни, че той като най-старши по звание, следва да бъде и старши на групата.

Ненчо го изчака великодушно да завърши и смирено му отговори:

-А момче благодаря! Аз съм дошъл на почивка. Ти, ще си останеш старши! Ти си подготвил Програмата,ти ще ръководиш нейното изпълнение.

 Старшият, който, явно остана доволен от получения отговор, леко се поизчерви и скромно отговори:

 -Благодаря за оказаната чест! Ежедневно, ще Ви държа в течение!

 Ненчо, махна с ръка, усмихна се за да го укоражи и му подвикна:

 -Майоре, смело и пълен напред! Аз, съм зад Вас! Дерзайте! Отговорно и с чувство за дълг!

Обстановката се разведри. Момчетата се поуспокоиха, явно „полковника”, не беше чак такъв „сухар”, какъвто очакваха. Събрани по групички, тихо коментираха като все още го поглеждаха с недоверие.

А навън с всяка изминала минута слънцето ставаше все по - ослепително, макар и да беше началото на зимата. Чу се отревиста команда на майора и колоната бавно се проточи по влажната пътека към крайния пункт на похода.

Младите летци, доста се позачудиха, откъде и как  този „полковник”се е сдобил с Ферари, къде служи и що за човек е, шушукаха си тихичко, ама не смееха да го попитат.

Любопитството все пак надделя и едно от момчетата възнисичко, високо подстригано с мустаци, като миши опашки, се ухили срещу Ненчо, а златните му зъби лъснаха на слънцето, като ловджийски патрондаш. Странен екземпляр! А очите му шарят, като прожектори по небето по време на заря. Подсмихва се под мустак и изстреля въпроса си към Ненчо на един дъх:

 -Че, как тъй се сдобихте с това Ферари? Ние за Лада не можем да се доредим! Малко нескромно от наша страна, ще ни извените, ама много ще ни е интересно да узнаем, къде и като какъв сте служили, как сте постигнал всичко това?

 А, Ненчо, като човек пълен с дяволии, само това и чакаше, смигна към парашутистите да мълчат и промърмори глухо:

-Е момчета, тя моята съдба е много дълга, сложна и нерадостна! И на най-големия си враг не бих я пожелал! Ама няма да я започвам от началото! – сподели Ненчо и се загледа към върховете на  един от боровете, като умишлено изчакваше, за да се убеди, че владее положението и никой не се усъмнява в думите му.

 -Добре де, с какво толкова е сложна съдбата Ви? Разкажете ни, че да се поучим. - полюбопитства  момчето, явно не схванало, накъде отиват нащата.

Ненчо огледа още веднъж наобиколилите го, за да разбере доколко са заинтрегувани или по-точно казано наивни, почеса се, позамисли се малко и като започна да разказва едни лъжи, че да се чудиш и маеш, откъде ти е дошло! И лъже, ама не, да речеш за интерес, а тъй, само за шега.

-Аз колеги, дълги години бях летец, летях на какви ли не машини, обиколих всички авиобази в страната.

Летците, доста се изненадаха като чуха това и още повече се успокоиха. А значи, техен човек, няма страшно, ще се живее. Възнисичкият летец, продължи да любопитства.

-На какви самолети сте летели? Имали ли сте летателни произшествия?

Ненчо се позамисли за малко, поосмихна се под  мустак и реши да ги плъзне, пък каквото ще да става. Санким, както вече отбелязахме, не му беше за първи път. Ако мине,  мине,ако ли не пак добре, все някак си ще го преживеят. Реши да започне с любимия си  разказ, донесъл му доста „слава” и който почти винаги минаваше.

humor nencho 6

МАГНИТНИТЕ ОБУВКИ.

Ненчо много добре знаеше, че успехът на  една шега зависи, както от ухото на слушателя, така и от езика на този, който я е казал, затова  водейки се от българската поговорка „от шега глава не боли”, отдавна беше усвоил изкуството да съченява и разказва, толкова изкустно, че понякога и той се учудваше  и изненадваше от себе си. Но нали вече беше натрупал, толкова опит, че лъжеше, рутинно и без да влага много усилия, дето се вика  истински „Ас”. Чудото му не можеш го откри на два часа път от тука. Както споменахме този разказ му беше донесъл доста „слава”, но сега беше по-различно, аудиторията беше от летци и Ненчо трябваше много да внимава, как ще го разкаже, трябваше да се преразкаже убедително и доколкото е възможно достоверно, шегата трябваше да бъде с мярка, за да не се усетят. Но и това за Ненчо не представляваше особенна трудност, защото той беше изключително начетен, умен и природно интелигентен човек, с много богата обща култура. Та като взе решение, този път да се придържа повече към достоверността и фактите и по малко към остроумията започна.

humor nencho 7

- Като всеки млад летец, завършил военното училище, бях разпределен да служа в отдалечен гарнизон. Започнах да летя на изтребител  Миг-19. Всичко вървеше нормално, до злополучната  пролет на 1985г., когато  три изтребителя излетяхме от базата в която служех, изпълнявахме рутинен полет, метереологичните условия бяха много добри. Някъде около Ямбол, за мое голямо нещастие една гарга попадна в двигателя и се наложи да катапултирам, аз оцелях, но машината се разби. След този случай ме прехвърлиха в  транспортната авиация.

Разказът ставаше все по-интересен и заинтрегува повечето от момчетата, около Ненчо се насъбраха доста слушатели, това явно го окуражи и той без да губи темпо продължи.

-Летял съм на почти всички транспортни самолети, на въоръжение в армията ни по това време: Ли-2; Як-9;Ил-2; Пе-2: Ил 10; Ил-14; Ан-26 и Ту-2.

humor nencho 9

Тук вече, Ненчо малко се стресна, да не би да присоли нещата и да се усетят, все пак летци са хората, ще вземат да съберат две и две и да го разкрият, затова реши, докато владее положенито да ускори историята си.

-Та вдигнаха ни по тревога в една студена зимна утрин, аз тогава вече служех във военната база в Бургас и ни поставиха задача да излетим за базата в Божурище, край София, за да пренесем някакъв товар. Аз бях командир на екипаж на  транспортен самолет Ил-14, а останалите момчета от екипажа ми бяха, като вас млади, ще ме извените за сравнението, но крайно неопитни.

-Всичко вървеше добре докато наближим Стара Загора, че като навлезнахме в зоната на една плътна облачност, та започна едно „друсане” и пропадане във „въздушните ями”, една турболенция ви казвам, ръцете ни щяха да се скъсат, едва удържахме машината. По едно време се чу оглушителен шум и единият двигател на самолета спря да работи. Момчетата от екипажа се изплашиха много, бяха на прага на паниката. Всички гледаха към мене, усещах, че ако не действам незабавно и решително ще изпусна нещата, а и машината започна да губи височина. Незабавно дадох указания на екипажа да поддържат курса и да задържат  машината на тази височина, колкото се може по-дълго време, скочих, облякох  гащиризона, обух магнитните обувки, взех сандъчето с инструменти и се  затичах към вратата. Отворих я с мъка, обърнах се към момчетата, в чийто очи  уплахата и  паниката видимо вземаха  превес. Усмихнах се и ги поздравих с вдигнат нагоре палец и свит юмрук-установен поздрав в авиацията за късмет.

 Ненчо спря за миг за да се увери, че владее положението и слушателите му още са унесени и не са се усетили, че ги „пързаля” и продължи.

-Изнесох се  бързо по крилото до левия двигател, който беще безмълвен и като започнах един ремонт, та  чак след  15-20 минути успях да отстраня повредата, но ми се стори цяла вечност.

Мащината бързо губеше височина, погледнах към кабината, а  момчетата с ужас сочеха  набличаващата земя и ме подканяха да побързам. Затичах се със все сила  по крилото, скочих през вратата, затворих я мигновенно  и се провикнах:

-Пали левия двигател. Колесника на машината облиза върховете на дърветата в горичката под нас. Изведнъж машината се разтресе и се чу така очаквания, иначе оглошителен, противен и  недолюбван, висок шум на угасналия двигател, но в случая посрещнат с радост и облекчение.

 Машината с мощен вой започна бързо да набира височина. Момчетата сияеха от радост и щастие, че са отървали кожата. Целият екипаж  ме гледаше с уважение и възхишение.

-Нали съм скромен човек, приех смирено всичко, което ставаше около мен и отговорих само: - Е  момчета, не ми беше за първи път! И друг път ми се е налагало да извършвам ремонти в открито пространство на летяща машина, с помоща на магнитните обувки, макар много от колегите  да се съняваха. Сега, поне вие се убедихте.

Ненчо, с бърз поглед се обеди, че още никой не се е усетил, хвърли догарящата  си цигара и се шмугна в "Чайната" - крайния пункт на похода, до която между другото неусетно вече бяха пристигнали.

Настана тишина. Парашутистите, който бяха чували неведнъж по различни поводи  тази историята, едва сдържаха смеха си. В първия момент, младите летци не се усетиха и гледаха „полковника” с уважение, изумени от чутото и изобщо не продумаха нищо. По едно време едно от младите момчета се плесна по челото и извика.

-Ама, чакайте малко, бе хора, за какви магнитни обувки става въпрос, за какви ремонти говори този човек?

-Та  нали крилата на самолетите не са от желязо, а от аерон и магнита не действа и започна да се превива от смях.

Всички избухнаха в смях и започнаха едни коментари, настъпи една олелия, но по едно време, преди да влязат в "Чайната"  един от тях се усети и викна.

-Стига толкова, дайте малко по-сериозно, да не обидим, „полковника”. Нека  бъдем дипломатични и внимателно да се престорим, че му вярваме, нека изчакаме, да си изясним ситуацията и чак тогава да го попитаме.

Когато влязаха в "Чайната", Ненчо вече беше  получил  поръчаната чаша приятен топъл планински чай и отпиваше бавно и аристократично, сякаш нищо не се беше случило.

Момчетата го наобиколиха и смирено го помолиха, да седнат на неговата маса,  като умело се правеха, че нищо не са усетили и, че са наивници, за да продължи заблудата. На всички много им хареса  хумора на Ненчо и искрено приеха да играят ролята на наивници, защото хумора им допадаше, пък и за първи път се срещаха с такъв изкусен разказвач, преразказващ с такова обаяние и изключително изкусно хумористични истории.

Ненчо, също реши да продължи да играе ролята си, правейки се, че нищо не забелязва и нали все пак са на почивка, защо да не ги повесели, да се поразтоварят момчетата.

Погледна ги весело и с примерен жест  с ръка и широка усмивка, посочи столовете около масата и заяви.

-Ама разбира се, за мен е чест да бъда на една маса със хора като Вас, посветили се на тези мъжка  и отговорна, изключително рискова професия.

След като се настаниха и направиха поръчките си, едно от момчетата с весела усмивка на лицето, гледаш го една стиска човек, ама очите му  светкат като на котка в пещ, не се сдържа и се обърна към „полковника”:

-И как се разви по нататък службата Ви? Имали ли сте и други тежки ситуации, като тази? Ненчо, със задоволство констатира, че  е постигнал желания ефект, на момчетата им е харесала изторията  му и истински се забавляваха, затова без да чака повече подкани, реши, че подобна аудитория от добри слушатели не е за изпускане. Пък, както вече отбелязахме, на почивка, хората трябва да се разтоварят.

humor nencho 10

ПАРИЖКИТЕ ЯГОДИ.

Пък и от друга страна, защо да не се позабавлявят момчетата, още повече, че им беше интересно, а пък и за него, не беше никакъв  проблем, даже му харесваше да бъде център на внимание.

Та, след като отпи малка глътка от приятния, ароматен, планински чай и внимателно постави чашката на масата, без да чака повече покани бавно и със сериозно изражение на лицето започна поредната си история:

-А, бе момчета, както Ви казах вече, тя моята съдба никак не беше благосклонна, ама така ми било писано, какво да се прави. Продължих  да си изпълнявам задълженията, честно и почтенно и да помагам на по-младите да усвояват занаята.

-Та момчета - започна Ненчо. Един ден в края на март преди повече от пет  години ме извика командирът на авиобазата и ми каза.

-Ненчо, сключен е договор за износ на оранжерийни  ягоди за  Франция, но самолетите на гражданската ни авиация не достигат. Затова е заповядано да им се помогне с  транспортни самолети  от армията. Ти си един от висшите и най опитните ни летци, "въздушен Ас", както се казва! Приготви си екипажа и машината и  утре до 09.00 ч. се предислоцирайте  на гражданското летище в Пловдив за натоварване и в 15.00 ч. излитате за летище „Орли” в Париж.

Та-продължи Ненчо, подготвихме машината и на другия ден, пристигнахме на летише Пловдив натовариха ни с ягоди и в зповядания час излетяхме за Франция.

-Полета се осъществяваше нормално, макар и доста стара, машината  бучеше монотонно и уверено поддържаше курса и разрешената височина - летяхме на 10000 м.. Прелитахме над австрийските Алпи, а времето ясно, ясно, та нито едно облаче, че като блеснали ония ми ти заснежени върхове, красота ви казвам, неземна, трудно можеш я описа, ако не си поет. Та захласнали сме се ние по тази хубост, очите не можем да си отместим от нея.

-По едно време от високоговорителя най-неочаквано долетя приятен женски глас, който ни извади от унеса.

-„Балкан Еър”, Полет-2! Говори кулата на летище „Орли”! Добе дошли във въздушното пространство на Франция. Оттук ви поемаме ние. Преминете на пет-две-нула и следвайте курса.

-Благодаря ти, котенце, начерви си устничките, докато чакаш да се приземим – отвърнах и аз с не дотам съвършенния си английски и погледнах умолително към втория пилот, който знаеше перфектно езика. Пооспокоих се , когато ми кимна одобрително. – Последва кикот.

След секунда, прозвуча гневният глас на мъж, който се представи за началник - смяна на наземните диспечери.

-Кулата до „Балкан Еър”! Полет-2! Ограничавайте се само в служебни разговори!

-Да, Сър! - отговори моментално втория пилот  и ме погледна укорително.

-Много е кибритлия пък този бе, пали от половин оборот. Много е нервен - казах аз. Това  си личи, независимо от рутината на профисиалната сдържаност. Но пък може ли човек да си остане спокоен  при тяхната бъркотия.

-Дръжте този надут петел далече от мен, рекох аз, като намерих забележката не само за остроумна, но и за точна.

Вторият пилот кимна сглава и отново всички се съсредоточиха в изпълнение на задълженията си.

Всички в пилотската кабина, бяхме вдигнали по една  от  слушалките нагоре. Така можехме да разговаряме нормално и едновременно с това да чуваме всички радиосигнали. Шумът на двигателите, постоянен, но не и заглушителен, ни осигуряваше обстановка на уединение. Но и докато разговаряхме ,по опит и навик следяхме осветените табла с приборите пред нас, встрани и отгоре. Всичко вървеше нормално.

-Изведнъж се чу рязък удар, свиреп пукот и един от илюминаторите в товарния отсек на самолета се пръсна на парчета. Самолета се разтресе и миг след това, настъпи разхермитизация. С оглушителен рев и  със силата на ураганен вятър, въздухът от самолета, досега поддържащ нормално налягане, се устреми през зеещият отвор към  разредените високи слоеве на атмосферата. От товарното отделение към към отвора се носеше, тъмен, всепоглъщаш облак прах. Заедно с него, хаотично, като при водовъртеж, полетяха всякакви, незакрепени предмети, ръчен багаж и други вещи. Те всички летяха във въздуха, сякаш ги засмукваше чудовищна прахасмукачка. Постепенно изсмукването намаля. Машината се изпълни с хапещ, леден въздух. Ревът на двигателите и воят на вятъра заглушаваше всичко. Над главите ни в пилотската кабина блеснаха, ярки, червени светлини и пронизващ  звуков сигнал, които оповестяваха опасно за живота спадане на налягането. Усетихме мъчителна болка в тъпанчетата си.

-Та, аз пръв се поокопитих и се развиках: - Нахлузете кислородните маски! Веднага! - и сам надянах една.

-Аз, от опит знаех едно: - ако веднага не наденехме кислородните маски, само след петнадесетина секунди, щяхме да изгубим съзнание. При разхерметизиране не трябваше да се губи нито секунда. Екипажът, трябваше да  спази едно основно правило - да се погрижи първо за себе, като  си сложат, веднага кислороднитеси маски, запазвайки по този начин нормалното деиствие на мозъка си, те можеха да предприемат решения.

- Разбира се, както всички летци и ние бяхме тренирали многократно в барокамерите и тренажорите, деиствия в расхерметизирано пространство, но там всичко се развиваше в предвидима, спокойна обстановка, макар, инструкторите да се стремяха, да расработват, варианти близки до реалните, пък и в екстремална обстановка, както показваше опитът, действията на отделни членове на екипажа, често биваха хаотични и трудно предвидими, което често водеше до грешни действия, които, често водеха до фатални последствия.

-Та,  осетих, аз, че самолета рязко се наклони на дясно и стремително, започна да губи височина. Реагирах мигновенно - моментално и точно - резултат на многогодишен опит и тренировки. Предприех най - безпогрешните действия за спасяване на самолета.

-Първо включих високоговорителя над главата си. Останалите членове на екипажа, направиха същото, бързо и профисионално.

-После – продължи Ненчо, протегнах дясната си ръка към дроселите и отнех подаването на гориво. Самолета забави полета си, но трябваше да се отнеме още от скоростта, затова, подадох команда и втория пилот без да се бави, изтегли  докрай към себе си ръчката на закрилките, с което се създаде допълнително съпротивление и скоростта започна чувствително да намалява.

-До този момент действията ни бяха, автоматични. Сега настъпваше момент за размисъл: - Какво да се предприеме по-нататък? Най-важното беше самолетът да слезе безопастно на по-ниска височина. Трябваше да достигнем атмосверни слоеве с по-сгъстен въздух, за да можем да дишаме по-нормално, без да разчитаме на кислородните апарати. И чак след това да се открие повредата в самолета и се вземат последващи решения.

-Трябваше да се реши или да се спускаме постепенно и бавно, или да се предпочите стремглаво гмуркане. Независимо от размера на повредата, съществуваше още един фактор, който надделя - температурата навън беше над минус двадесет градуса по Целзий. Съдейки по парализиращият студ, които изпитвахме, температурата вътре навярно приближаваше, същата  стойност. В такъв нетърпим студ, никой човек без подходящо защитно облекло, не би оцелял повече от няколко минути.

-Къде рискът беше по-малък? Да замръзнем от студ, или да пикираме моментално?

-Времето за вземане на решения в подобни екстремални условия винаги не достигаше, което наложи да реша мигновенно, което и направих. После се обърнах към втория пилот, който монотонно  подаваше сигнал за бедствие и извиках: - Предупреди контролно - диспечерския пункт! Пикираме!

-„Орли”! „Орли”! Тук е „Балкан Еър”, Полет-2. Разхермитизация на машината. Пикираме. - На приличен англииски език, с лек балкански акцент, докладваше втория пилот.

-Натиснах щурвала напред и извиках през рамо:

 -Искай  десет.

 Втория пилот прибави:

 -Молим за ешелон на 10000 фута.

 След  около минута се чу гласа на диспечера:

-Всички ешелони под вас са свободни. Докладвайте намеренията си, щом сте готови. Ние сме на ваше разположение... 

-Щом чух, незабавно наклоних самолета надясно и издърпах лоста за спускане на колесниците. Завоят, преди пикирането преследваше двойна цел: независимо, че бяхме със предпазни колани и нямаше опастност да се залепим на тавана, нямаше да се почувства огромната центробежна сила при директното пикиране, второ: спускането на колесниците щеше да намали скоростта и спомогне за по-стръмното гмуркане.

-Спускахме се устремно надоло, обезумелият висотомер се развиваше като часовник с развита пружина. Нямаше време да се мисли за студа. Колкото по-бързо успеехме да се спуснем, толкова по-вероятно бе да оцелеем...стига самолетът да издържи и да не се разпадне.

Щом стигнахме на четиринадесет  фута реших да прекратя пикирането с надеждата на десет хиляди фута да хоризонтирам машината. С големи усилия самолетът се подчини...Дръпнах силно щурвала. Носът на самолета започна да се повдига, системите за управлениесе подчиниха, машината излезе от пикиането. Дванадесет хиляди фута ,вече се снижавахме по-бавно...единадесет...десет.

Самолетът застана в хоризонтелно положение! До този момент всичко мина благополучно. Тук вече въадухът можеше да се диша и да поддържа живота ,допълнителен кислород не бе нужен. Термометърът показваше минус пет градуса, наистина студено, но поносимо в сравнение с убийствения студ във висините.

 Цялото спускане трая две и половина минути.

 Високоговорителят над главите ни  отново се съжави:

 -„Балкан  Еър”, Полет -2! Тук центърът в „Орли”. Как се чувствате?

-Вторият пилот докладва:

-Намираме се в хоризонтално положение на десет хиляди фута, връщаме се към курс две-седем нула. Не сме установили още повредата и причината за това. Съобщете ни данни за времето и информация за пистите на летище „Орли”.

Бордовия инженер стана и бързо се изнесе към товарния отсег на самолета ,за да изясни повредата и евентуално причината за това. Огледа внимателно целия отсег и забеляза, че единият илюминатор беше с разбито стъкло, стигна още по- близо до него и забеляза, че под  него се търкаляха парчета от счупеното  стъкло и някакво окървавено кълбо с проскубана перушина. Мозъкът на инженера трескаво работеше, по едно време той се плелна по челото и едва промълви:

-Ама, какво става тук, по-дяволите? Какво търси на 10000м. тази гарга? Не е за вярване. Заради една гарга едва не се пребихме. И как така се е блъснала в нас, като летяхме с такава скорост? Все въпроси, на които самия той трудно можеше даа намери отговор. Защастие товарът беше добре укрепен и не се беше расместил или пострадал при пикирането ,но за съжаление всички ягоди бяха замръзнали.

Бордовият инженер се върна в кабината, видимо смутен, объркан и бял като платно. И от вратата на кабината започна да докладва.

-Да му се не види  и пустият му наш късмет. Невероятно, може и да не ми повярвате, ама  си е самата истина - говореше той, като видимо се притеснявяше да изрече, най важното.

-Казвай, де казвай, стига си ни държал в невидение, провикнах се аз, като явно си личеше, че губя търпение.

Бордовият  инженер, човек с доста опит в авиацията, преживял, какво ли не явно осетил на къде отиват нещата, без да губи нито секунда време повече изстреля:

-Гарга! Гарга, пуста да опустее, се е блъснала и е счупила стъклото на единия илюминатор. - Оттам е дошло и разхирметизирането на машината, говореше той несвързано  и продължаваше да се учудва. Но най-лошото е – продължи инженерът, че всички ягоди са заледени! Какво ще правим сега?

 Настъпи гробна тишина. Никой не смееше да продума. Всички очакваха моята реакция.

 Рещих малко да разведря обстановката, тъй като виждах, че от студа и напрежението духът на екипажа  видимо бе спаднал и отстъпваше място на раздразнението, физическата умора и не дай си боже, на паниката.

-Е момчета, - подвикнах аз. На мен ми върви на гарги, като на калпаво магаре тоягите. Да вземем мерки да изолираме пробойната, че да не замръзнат и  нашите ягоди, че тогава, ще я втасаме.

Всички започнаха да се смеят. Аз прецених още веднъж създалата се обстановка и веднага разпоредих, да се изолира счупеното стъкло.

-Докато се оправим, чухме гласа на диспечера, които ни даваше указания да се подготвим за кацане.

Момчетата се окопитиха и започнаха весело да коментират и трескаво да подготвят машината за кацане. Ама, както се пееше в една песен „нещастието, никога не идвало само”.

С пискливия си гласец, на пресекулки диспечера изчюролика, че ни пренасочват към старата писта две - нула, макар да беше готова новата писта на летището, и след това смотолеви, че за наше нещастие, на летището  вали слаб сняг и духа силен страничен вятър, пистата не е добре почистена и  е частично заледена, та да се приземяваме с повишено внимание. Няма да споменавам, думите с които беше посрешнато съобщението, само ще спомена, че доста от роднините и близките на диспечера, че и всички французи, бяха „уважени” и „саидисани” по достойнство, по български, както си му е реда и както само ние си знаем.

В такива моменти нервите се изостряхя основателно.

-Нещо по-тъпо да измислите - изревах аз. И продължих: - А, бе пиленца, дето сте се гушнали там доло на топличко, знаете ли какво значи да летиш с разхерметизирана машина, при този адски студ? Що не поглеждате отвреме на време през прозорците поне?

Вторият пилот и останалите членове на екипажа весело ми ръкопласкаха, очудени от английския ми. Явно, когато съм ядосан се справям по - добре. Абе ,аз по принцип разбирам всичко на английски, ама не мога да си го преведа.

Явно и на французите, им писна  от нас и независимо от доброто им възпитание не издържаха и този път не ни останаха длъжни.

-Плюйте си на ръцете, отговори писклив гласец. -Може да се стоплите и да престанете да се оплаквате.

-Какво, нима вашите началници не знаят, че вали сняг, и ако знаят, няма ли някой, който да раздвижи играта, да почисти тоя сняг, че да може човек да си призими самолета в края на краещата, това е наше демократично право, не е ли така? - Изревах гневно отново аз.

Французите - хора възпитани, явно осъзнаха, че при работа, като нашата идва момент - рано или късно, -когато нервите не издържат, та за това дипломатично приглътнаха всичко и се съсредоточиха в  даването на  конкретни указания  и инструкции за приземяването.

-„Балкан Еър”, Полет две. Спускате се нормално. На пистата има лека снежна покривка, духа северозападен вятър, тридесет възела.

-„Орли” подход извика втория пилот, -виждаме пистата!

-Разбрано, Полет 2, - диспечерът не скри облекчението си. - Даваме разрешение за кацане. Превключете на чистотата на аназемния диспечер, когато сте готови. Успешно приземяване! Край.

В подобни ситтуации един добре сработен и подготвен екипаж, обикновенно показваше своята същност. Всички се мобилизираха и започваха да действат вещо и ловко и изпълняваха педантично всичко, на което баха обучавани. Те познаваха работата си и бяха свикнали с нея. Пилотите познаваха своите способности и възможности. Именно в трудни моменти самоувереността им се възвръщаше, чувството им за другарство отново се въсвръщаще във въздуха – неуловимо, но реално.

Подадох команда за включване светлините за кацане и закрилките да се поставят под наклон петдесет градуса. Изведнъж самолетът се тръшна на пистата. И продължи бързо напред. Незабавно  вдигнах закрилките и включих реверсивните клапи. Със страхотен рев двигателите преминаха на спирачен режим. Машината започна да танцува по заледената на места писта. Все още не бяхме намалили достатъчно скоростта и имаше опастност да излезем от пистата. Изведнъж около средата на пистата, машината се понесе надясно и почти беше на косъм да заоре в заснежената трева извън нея. Помня, че изкрещях:

-Рулирай вдясно!

Самолетът с  мъка изви на ляво, с общи усилия с втория пилот  го задържахме на пистата. Но вече почти достигахме края й – пред нас отвъд бялата купчина сняг зееше като мрачна пещера .

И двамата пилоти натиснахме едновременно с всички сили крачните спирачки. Чу се скърцане на метал и свистене на гуми. Скороста постепенно намаляваше, но с всяка измината секунда мрачната бездна все по-бързо се приближаваше към нас. Но скоростта започна видимо бързо да намалява.

Самолетът се спря на метър от края на пистата.

-Размина ни се по чудо! - Едва промълви бордният инженер.

-Да наистина едва ни се размина - подкрепи го вторият пилот.

-Тръпки побиха цялото ми тяло. Да бяхте ме чули само! Екипажът ми научи доста нови думички тази вечер.

Като се поизчерпа запаса от псувни и обиди по адрес на французите, бавно  заходихме по рульожката без да откъсваме очи от сините водещи светлини на пилотната машина, сякаш са свещи на олтар. Движехме се бавно и величествено  към местото за разтоварване.

-Е, момци, провикнах се аз! От мен да го знаете! Всяко кацане след което оставаш жив е добро!.

Изведнъж, единия от пилотите, погледна на дясно и се развика весело.

-Ей, я погледнете на дясно, какво посрещане ни е устроено, майко мила! И продължи. - Не знаех, че сме толкова важни, то бива, бива, ама, чак такова посрещане не сме и сънували.

И като смигна дяволито, смотолеви.

-Иначе казано нескромно, заслужили сме си го!

-Погледнах надясно и какво да видя. Наредени на опашка и весело ни махат около стотина – двеста   Парижанки, че и отгоре.

-Развеселихме се и ние и започнахме също да им махаме!

Спряхме на указаното място и още не бяхме угасили двигателите, когато в машината влезе един френски митничар, поклони се учтиво и ни рече:

-Добре дошли на летище „Орли”! Налага се да продадем ягодите, още тук, че момичетата Ви чакат от два часа, иначе не можем се оправи.

Опитахме се да му обясним, каква е ситуацията, ама като се втурнаха ония ми ти Парижанки към машината и крещят.

-Искаме си ягодите, та искаме си ягодите! - Иди им обяснявай.

На бърза ръка разпродадоха ягодите, а ония ми ти Парижанки, лапат и гълтат, ще ме извените за сравнението - като Цалапишки мисирки.

humor nencho 11

-Та приключихме набързо и направихме поръчка за ремонт на машината. Настаниха ни в групата от четири еднакви здания, недалеч от летището, известни сред летците, като „кварталът на стюардесите”. Обясниха ни, че там настанявали  екипажите  и стюардесите от различните авиокомпании, кацнали на летището и чакащи обратен полет. Съпровождащият ни служител на летището, услужливо ни обясни, че постройките са известни като „гнезденцата на стюардесите”. Та  вечерта в едно такова „гнезденце”, в което бяхме най-любезно поканени, се заформи доста шумна веселба.

-Но, да не останете с погрешни впечатления или задни мисли! - Дяволито подхвърли Ненчо и продължи:- Искам обаче дебело да подчертая, че тези момичета не бяха нито пропаднали, нито пък „лесни”, нищо подобно,  даже напротив.Те просто бяхя живи, отзивчиви и темпераментни същества, които умееха да ценят истинските мъже и не се отказваха от тях, особенно, когато им бяха под ръка.

На сутринта се събудихме от оглушителен шум и тропане по вратата. Отворихме и какво да видим трима полицаи стоят и ни гледат сериозно и подозрително. Поздравихме любезно и попитахме.

 -Някакъв проблем ли има?

Един снажен чернокож французин има – няма два метра, ама там някъде ще да е, нахлузил оня ми ти жълтеникав мундир с два реда копчете, наконтен, като на сгоден циганин брат му, като напърчил оня ми ти мустак до ушите, гледа свирепо през очилата, в една точка, сякаш си му изял дасерта. Постоя известно време така, после ни изгледа от главите до петите, сякаш за да се увери, че ни е стресирал и изплашил достатъчно и започна да декламира с пискливия си гласец, сякаш е спал на открито, след като е пил студена бира.

humor nencho 12

-Аз съм комисар Крушо от френската полиция!

Показа за секунди някаква лъскава карта, която мигновенно прибра във вътрешния джоб на мундира си, сякаш може човек за толкова кратко време да я разгледа, камо ли да я прочете. След като ни огледа, още веднъж, за да се увери, че ни е впечатлил достатъчно, продължи да чурулика като гладен врабец по Димитровден.

-Вие ли сте българските летци, докарали ягоди на летище „Орли”?

Беше към педесетте, имаше квадратно простодушно лице -лъскаво, пухкаво, шоколадено-черно, като на Вакарелски мангал, ръцете му, нежни, гладки,гладки, а краката му заоблени, като на Кюстендилска булка и пристъпва нервно от крак на крак, а очите му малки  проницателно-кафяви, от които едва ли можеше да убегне нещо и святкат като  на котарак. Еди, че ги разбери тези французи.

Ние естествено го гледахме „умно”, като едва се сдържахме да не се засмеем. А, той, без да дочака отговора ни, явно осведомил се добре, преди това, кои сме и от къде сме изстреля:

-Вчера сте продавали  на летище „Орли”  замръзнали ягоди и днес над двеста французойки от Париж са болни отгнойна ангина! Срещу Вас има подадена жалба! Пренудени сме да Ви забраним да напускате Франция, до изяснаване на ситуацията. И като се обърна кръгом по военному, закрачи гордо, като „ качулат петел” сутрин по стобор, по излъскания, току що измит коридор, а двамата дребни полицая, които го съпровождаха заподтичваха след него, като циганета, след баща си на панаир.

humor nencho 13


-Че много е кисел тая сутрин, пък тоя комисар бе, сякаш не от легло, а от каца със зеле е излязал! - смотолевих аз, за да разсея момчетата, които, май здравата се „впрегнаха” и   на никой не му беше до смях. Но, аз бях твърдо решил, че само хумора и този път ще помогне и продължих в същия стил:

-И да знаете, на този надут петел, майка му я е гонил негър и със сигурност я е настигнал.

Това, май се оказа достатъчно и всички запоянаха да се превиват от смях, съпровождайки с поглед отдалечяващите се полицаи .Двама от екипажа, дори се усмелиха, да имитират походката им.

-Та, - продължи Ненчо, цала седмица ни държаха в Париж, разследваха, правиха, струваха, та, едва ни оттърваха  служителите от българското посолство в Париж.

 По думите на нащия посланник, до прага на политически скандал, едва не се стигнало.

 -Та така, злополучно завърши тази история. Оттогава, колегите ни лепнаха прякора „Ледените ягоди”.

Подсмихва се Ненчо под мустак, гледа опулените лица на слушателите, които го гледат, още по учудено, кимна с глава, към парашутистите, които едва сдържаха смеха си, намигна на сервитьорката, която забързана, даже и не го забеляза, остави под празната си чаша една дребна банкнота, скочи чевръсто и пое към изхода на "Чайната".

Настъпи гробна тишина. Голяма част от присъстващите,  още не можеха да асимилират разказаното.Някой започнаха да коментират на глас излизайки от унеса:

 -Егати и късмета, които е имал този човек. Наистина трудна съдба. Все по ръба е стъпвал. И по чудо все е оцелявал.

А онова момче  с дяволитото лице, на което явно му сечеше куфалницата ,пак първо се усети, започна да се хили и пак да нарежда,  като стара свекърва:

-Какви гарги на 10000м.?  И как така гарга, ще счупи стъкло на самолет? Тоя човек е голяма работа. Калоянчев, трева да пасе пред него. Ама, как майсторски разказва, как интелигентно го прави, та не можеш да му речеш нищо , преразказа ни съвсем достоверно действията на екипажа на аварирал самолет, за който бях чел някъде, но в момента не се сещам от кой автор беше.

-Да, но, за разлика от много други лъжци, в лъжите си този човек разказа много истини, а това им придава,  известна превдоподобност - вметна едно от момчетата, което имаше голяма пресмехулна уста с извити ъгълчета, широка челюст, която бе прераснала вече в розови, дебели бузи, удивително тънък нос и малки изящни уши, обкръжени от това, което беше останало от косата му.

-И обърнахте ли внимание, как говореше, бавно и невъзмотимо, като политик, седнал на банкетна маса? - добави едно високо момче, със загоряло лице и буйна тъмна коса. То имаше интересно ,енергично лице и явно спадаше към онази категория хора, които винаги обичаха да изразяват своето мнение.

Христо се вгледа в него по-внимателно. Около устните му трепна усмивка, но очите му, все още не се усмихваха. Пътят на усмивката до тях сигурно бе твърде дълъг. Забеляза, че очите му са сини, като на червеношийка.

 -С други думи, - лъже?

Поклати глава.

-Но ,не нарочно.  И по никакъв начин със злоба. Ако е казал, някоя лъжа, то е, защото, някой го е излъгал, а той не е могъл да провери как стоят нещата - да проучи фактите. Умело и дипломатично се измъкна високото момче.

-Да ,но, не може да не признаеш, че разправя, такива невъобразими лъжи, че да ти стане смешно, - упорстваше Христо.

-Естествено! Прекалено е добър, - усмивката, най-после цъфна  и на очите му, явно преодоляла, дългия път от  устните му до тях.

Коментарите от този род, продължиха още доста време, а Ненчо както споменахме, добре си знаеше, кога да спре и да се покрие, че да не омръзне на хората. Та така стори и този път, измъкна се и с ускорена крачка се запъти към вилата, оставяйки улисани те слушатели, да умуват и тълкуват разказът му, докато той, ще си седне пръв във столовата и докато те дойдат, вече на спокойствие ще се е наобядвал и ще си е полегнал в стаята за следобедната дрямка.

humor nencho 14

МАЙМУНИТЕ ОТ ГВИНЕЯ БИСАУ.

Та както вече споменах Ненчо, човек хитър и практичен, знаеше много добре, че успехът на една шега,  зависеше, не само от езика на този, който я разкажеше, но и от ухото на слушателя, а то трабваше да се уважава и щади и не трябва, да се злоопотребява с него и да омръзне на хората. Той много добре знаеше и, че шегата е като солта,  трябва да се употребява смярка. Та изхождайки от тази максима, той умело в продължение на няколко дни умишлено, отбягваше, молбите на основната, част от почиващите да им разкаже още някаква история от „житейския си път”.

В продължение на три дни на Боровец бошуваше свирепа и опустошителна снежна  виелица. На четвъртия, сутринта всичко утихна, сякаш нищо не е имало,  слънцето плахо надничаше иззад върховете на вековните борве, над земята се носеше тънка пара, която малко по малко се издигаше и образуаше неравномерна покривка с дупки, през които  понякога се виждаше кулата на автогарата. Днес зората, бе безцветна, сякаш  е смесица от бяла пепел и бъглен, в която настъпването на деня се отбелязваше само с усилване на матовата белота на мъглата.

Пред вилата  малко по малко започваше да се оживява, на всички им беше  дотегнало излежаването, в такива моменти нервите се изостряхя основателно, и  затова  с нетърпение очакваха да поемат по уточнения маршрут  на поредния поход за да се поразтъпчат и да прогонят скуката. Най-нетърпеливите, наизлязоха пред входа, за да подишат миризмата на свежия,  планински,влажен въздух, а пушачите да забият поредният пирон на ковчега си - като изпушат  поредната цигара.

Насъбраха се всички и поеха с ускорено темпо, поосвежиха се и шегите не закъсняха, та нали хумора е хироргическия нож за лошото настроение и понижения тонус .Едни се подигравха на колегите си загубили на карти, други се шегуваха с нощните подвизи на приятелите си. По едно време дребният  зевзек  с хитрите очички се промъкна  до Ненчо и почесвайки се лукаво зад врата, подде със кресливото си гласче.

-А бихте ли ни разказали, какво стана след случката с ягодите? –Имаше ле последствия? -Наказаха ли Ви?

Всички се обърнаха към Ненчо, в очакване на реакцията му, като с нескрит ентусиазъм и умолително го насърчаваха.

Ненчо ги изгледа, изгледа с малките си пресвити, засмени очи, вдигна глава, усмихна се едва - едва и веднага пак стана сериозен. И като започна да ги реди едни бисери, като стар циганин, сини маниста на червения пискюл  на коня си.

-Тя не е много за разправяне, даже не искам да си спомням за това. Като се заредиха едни комисии, разследвания, разпити, не е за разправяне. И най-лошото беше, че тези щабни плъхове, които щом подушат, че ще ги потърсиш, за помощ за разрешаване на някакъв проблем или услуга, минават в нелегалност и не се появяват, докато всички тръби не засвирят отбой, а когато ги назначат в комисии за разследване, започват да се държат, като дебили и дерибеи.

-Та събраха ни накрая, цялата база в една зала за разбор. Моят екипаж разпоредиха да седне на първия ред, а на масата срещу нас насядала цялата комисия и ни гледат със зле прикрита омраза и потрепват нервозно,  като благородни вдовици, които не могат да намерят обществената тоалетна. Председателят на комисията – полковник, малко над педесетте, мъж със студени очи и заострено, бледо лице, мършав, като скелет - който видимо имаше нужда от силна храна и неумолим, като собственик на заложна къща. Или, както обичаше да казва един мой приятел за подобни хора - злояди създания, само хабят храната и грам не качват, ако ми беше прасе, с лопатата щях да го утрепя. Та изгледа ни той изпитателно, а мършавото му лице потъмня, като буреносен облак. След, като се убеди, че ни е впечатлил достаъчно, започна с убийствена вежливост и мазен глас да чете доклада на комисията.

-Слушахме и не можехме да повярваме, че това, може да е истина. Обвиняваха ни в какви ли не грехове. То не беше въздушно хулиганство, подигравка  и обида на диспечерите на летище „Орли”,умишлена простуда и като резултат заболяване с гнойна ангина на фрацузойки, отказане съдействие на разследвашите органи на френската полиция, та на всичкото отгоре и водене на разюздан живот със стюардеси, по време на престоя ни в Париж.

-Накрая не издържах, скочих  и се развиках. -Лесно ви е на вас, влечуги, вързани за бюрата, като пингвини. Ако бяхте във въздуха с нас, при аварията, която ни сполетя и бъркотията на летището, която само французите могат да създадат,  едва лищяхте да действате по този начин и да ни изсипвате цялата  тая помия на главите. Та вие не ни обвинявате, само за това, че сме дишали. Но и за това имате още време да го сторите.

Полковникът, ме изгледа със зле прикрита омраза, с уморените си очи и попрехвърли доклада с бавно предпазливо движение на нощен пазач. Той бе от онези мрачни, смъртно опасни мъже, които нямат повече чувства, отколкото има един касапин към закланото прасе.

Гледахме се един друг втренчено няколко минути. Мозъкът му работеше усилено, явно преценяваше възможностите и начинът за своята реакция. Беше бесен и кисел, като градски съветник, болен от заушка, твърдо решил да отвърне на обидата и затова, изведнъж скочи, като ужилен, от чите му хвърчаха искри, а ноздрите му се разшириха, сетне потъмняха, докато накрая сякаш се превърнаха в зеници, ноздрите му побеляха като мръсен сняг и  започна със стържещ и рязък глас:

-Трагедията с повечето от вас, пилотите е, че се смятате за полубогове и властелини на небето и почвате да си въобразявате, че и мозъците ви са, също така велики.

-Не го оставих да продължи, скочих и рязко и грубо го прекъснах. -Аиде, сега!, не се опитвайте да остроумничите. Аз, пък си мисля, че малкото мозък, който имате, е закостенял окончателно, докато седите бездейно зад бюрата си, а ние рискуваме ежедневно живота си. Ако ви е останал, дори и малко мозък в главите се опитайте да проумеете, че транспортната ни авиация, безвъзвратно е остаряла и изостанала на светлинни години от съвременната авиация. И вместо да ни подкрепите предложнията за постепенната и подмяна и ни  обявите за герои, като  ни се извените, че сте ни оставили, да оцеляваме на късмет със тези  стари летящи крепости на смърта, сте дошли душите да ни  вадите. Ако прекарвахте поне малко време с нас във въздуха, щяхте да сте по-добре информирани и да мислите по друг начин.

Полковникът, явно доста изненадан и объркан, не успя да измисли, нищо смислено, явно мисловната  деиност ,не му  беше от най-силните качества, се задоволи, само да смотолеви със пригракналия си глас:

-Щом, не ви харесва, нашата авиация, подайте си рапорта и се пенсионирайте.

-Това и възнамерявам да направя, но преди това искам, ясно и точно да отразите в даклада си, че поемам цялата отговорност и не желая екипажът ми повече да бъде подлаган на унижения  с незаслужени обиди, чрез неверни, непроверени и неоснователни обвинения .В противен случай, много добре ме познавате, ще направя така, че да ви се стъжни живота, ще разглася всичко в пресата.

Извадих от вътрешния си джоб рапорта си за пенсиониране, който бях подготвил предварително и го поставих на масата пред командира на базата, обърнах се към летците в залата и гордо им заявих:

– И момчета! Едно запомнете от мен. -Роденият да лети, не може да пълзи. Бранете и отстоявайте с достойнство,  тази мъжествена професия и никога не допускайте да ви унижават и тъпчат, мижитурки, които нямат собствено мнение, а само изпълняват, като роботи  поставените им поръчки за омъскаряване на честни и почтенни хора, които за разлика от тях вършат нещо полезно и смислено, като по този начин избиват комплексите си за малоценност.

Обърнах се и със спокойна и уверени стъпки  и с чувство на удовлетворение се запътих към вратата на залата под слисания поглед на  присъстващите. Всички колеги в залата бяха станали на крака и ръкопляскаха, а в очите им се четеше уважение и благодарност, някой, дори ме укоражаваха  на глас, други викаха „браво” и „само така”. Колкото приближавах вратата, толкова по бурни ставаха ръкоплясканията, обрнах се и забелязах, че и командирът на базата също беше прав и ръкопласкаше. Явно облекчен, че свалих голям товар от плещите му, тъй като всички летци , начело с него споделяха  и подкрепяха моет твърдение, но лично той нямаше смелост открито да го  постави пред началниците.

-Разбира се, от една страна  бях разочарован, че така скоротечно и непредвидено се развиха нещата за мен, но  от друга, щастлив и доволен, че съм се пенсионирал здрав и читав.

-Ама радостта ми не трая много дълго, защото парите, които получих при пенсионирането си бързо  свършиха, децата пораснаха и разходите също. А, и жените както знаете не обичат романси без финанси.

-Започнах да търся работа, но се оказа, че това не е никак лесно. Добре, че се намери един приятел, който ме уреди в една строителна фирма, която заминаваше за Гвинея Бисау да строи ново предградиена един град в джунглата. Наложи се спешно да завърша четиридесет и пет дневен курс за преквалификация, но и с това предизвикателство се справих успешно.

-Та, след направените приготовления, в края на октомври благополучно се приземихме на летището в столицата Бисау с чартарния полет на наетия от фирмата транспортен самолет. След двудневен престой за наемане на необходимата техника и натоварване на багажа, поехме на югоизток, за град Куебо, недалеч от границата с Гвинея, където, в близост до града, трябваше да изградим  ново предградие.

-Пристигнахме благополучно ,настанихме се във фургоните, а наоколо, по палмите маймуни, маймуни, цели стада, не можеш ги преброи.

-Та, наехме помощници от местните хора и започнахме да подготвяме терена. Добре, че местните власти, бяха подбрали терена, на високо и оцедливо место, защото през летния дъждовен период, който продължава от май до октомври, близката река излизала от коритото си и наводнявала обширни територии. Та започнахме да строим постройките, ама условието на възложителя беше, колкото е възможно да се съхранят дърветата, та се съобразявахме с това изискване и с право, че то иначе, в тези горищини без сенки, пък и местните хора са свикнали около тях да има дървета.

-Времето минаваше неусетно, независимо ,от непоносимите горищини на сухия период, пък и ставахме и започвахме работа рано сутринта, докато беше по-хладно, а като започнеха непоносимите горещини около обяд, прекратявахме работа и се изпокривахме във фургоните при климатиците и така, докато се захлади привечер, когато започвахме отново.

-Та изградихме спазарените постройки ние и започнахме да ги измазваме. Изсипаха самосвалите хоросана, взехме мистриите и започнахме да мажим. А на около по палмите маймуните стоят и ни наблюдават с любопитство.

Стана горещо, зарязахме ние мистриите и отидохме да се скрием на хладно по фургоните.

humor nencho 15

Тъкмо започнахме да се унасяме в дрямка ,когато дотърча един от колегите, започна да чука по вратите и се развика:

-Хей, бързо излезте навън да видите, какво чудо става на обекта!

Затичахме се ние навън и какво да видим. Като грабнали ония ми ти маймуни мистриите и махат ли махат, оня ми ти хоросан по стените, ще речеш, че строителен техникум са завършили с отличие. И сериозни, ще речеш, че на приемен изпит се явяват.

humor nencho 16

Започнахме да се превиваме от  смях и да се подиграваме с маймуните, като същевременно им подвиквахме и ги съветвахме, как по-добре да работят.

По едно време бригадирът, стар  и печен майстор - бай Петко, който независимо от годините си, бе пъргав и запазен мъж, с общо взето спокоен характер, поосука редкия си спластен мустак, гледа ,гледа известно време присвил рунтавите си вежди, плесна се по челото и рече:

-Чакайте малко. Тая работа не е за смях. Келепир има в нея. Ето как, ще изпълним плана, а даже и ще приключим обекта предсрочно, без да си даваме много - много зор. Пък и премии ще има.

И докато се усетим се затърча към телефона и поръча за другия ден пет - шест самосвала с хоросан и петстотин мистрии.

-Та разтовариха хоросана около готовите сгради разхвърлахме около него мистриите и се скрихме, Маймуните,  това и чакаха, наскачаха от палмите, грабнаха мистриите и пата - кюта само за няколко часа измазаха всичко. Излязохме ние и загладихме само измазаното с мастарите .            
- И така всеки ден. За една седмица, най-много десетина дни да минаха и приключихме с мазането.

humor nencho 17

Сдадохме обекта и започнахме да се приготвяме за заминаване. По едно време един лъскав. Линкълн-Континентал  плавно се плъзна по новия асвалт пред фургоните и спря. Погледите ни се плъзнаха по луксозния волан, специалните гуми с бял кан, никелираните ляти джанти и цветните стъкла - неща за които обикновенният човек само можеше да мечтае. Освен това ясно си личеше, че колата е боядисване поне два пъти, за по - голяма дълготрайност. Именно боята привличаше вниманието ни. В колата стояха двама господа и една дама и ни наблюдаваха с любопитство. След, като се убедиха, че са ни впечатлили  достатъчно, бавно и с достолепие, присъщо само на американците, излязоха от колата.

Единият беше едър, широкоплещест мъж на около тридесет и осем години. Ако е учил в колеж, явно е бил чудесен защитник на футболния отбор .От фигурата му се излъчваше авторитет - нещо, което не може да се открие у повечето млади хора днес. Чертите на лицето му бяха правилни и леко напрегнати. От сините му очи и твърдо очертана уста, издаваща едновременно решителност  и чувство за хумор, лъхаше откровенност и прямота.

Другият беше дребно, жилаво  човече над четиридесетте, с очи, като далекобойна пушка, което поразително приличаше на Хитлер, а по- късно разбрахме, че  всички го наричали Адолф, а и той явно обичаше прякора си, тъй като, дори и косата си беше сресал така, че да пада върху едното му око.

А дамата имаше  руса, красива коса  на вълни. Тя беше  около двадесет годишна, с крехко телосложение, тънка в кръста. Очите и бяха тъмнокафяви и почти безизразни, а лицето и  продълговато, с правилен  нос, завършващо почти без брадичка, зъбите и бяха бели и блестящи, като порцелан. Носеше светлосини панталони, които и стояха добре. Ходеше така, сякаш плуваше. Особенното беше, че тя нямаше недостатъци. Нито един, поне що се отнасяше до външността й. Не искам да кажа, че чертите и бяха съвършенни. Ако беше така, тя нямаше да е красива. Като си помисля, челото и моше да е било малко височко .Носът й- мъничко дълъг, а устата й – прекалено сочна. Очите й,  дъното на които горяха огънчета, бяха може би прекалено големи и кадифенокафяви. Някой биха казали, че краката и са прекалено дълги и стройни, а бедрата й – прекалено закръглени, а гърдите й – прекалено предизвикателни. Но  от всички тези грешки събрани заедно, се получаваше възбуждаща, еротична красота, граничеща със самото сладострастие. На всичкото отгоре изглеждаше интелигентна. Може би прекалено интелигентна. Тя се опитваше да задържи на лицето си една малка мила усмивчица, което беше твърде изморено, за да си дава толкова труд и непрекъснато ставаше безизразно. Усмивката й се изцеждаше, като вода в пясък, а бледата й кожа  под зашеметените й  изпълнени с тъга безизразни очи, имаше финна гладка повърхност. От време на време белезникавият й език облизваше ъгълчетата на устата.

Та по-високият, с шапка, като сомбреро, учтиво поздрави, смукна многозначително от пурата си, накриви леко шапката си на другата страна и като ни изгледа недоверчиво се провикна с гърления си глас.

-Добър ден господа! Вие ли сте българската група?

След като получи утвърдителен отговор, бавно и провлачено продължи.

-Ние господа сме от Холивуд. Искаме да ви наемем, да ни заловите хиляда  живи маймуни. Плащаме по сто долара на бройка. -Е съгласни ли сте? -Само, че поръчката трябва да се изпълни за една седмица. -Договорихме ли се?

Всияки стояхме като треснати с мокър парцал по главите и не можехме да реагираме. Бригадирът бай Петко, пръв се окопити, охили се до ошите и израпортува по военному.

-Ес, сър. Попаднали сте на точните хора. Поръчката, ще бъде изпълнена, в срок, даже предсрочно.

Американците, явно останали много доволни от, това, че не сме се пазарили за по-висока цена, дадоха на бригадира телефонния си номер и побързана да се качат на колата и с бясна гас изчезнаха към съседния град.

Едва чак след като си заминаха американците осъзнахме, каква далавера се очертаваше и какви  лесни пари,  допълнително, щяхме да спечелим без да си даваме зор.

Бригадира стар и припатил немалко в своя житейски път, незабавно създаде организация. Поръча два тира със бира и хиляда отварачки, педесетина клетки за маймуни и весело затананика.

-Е! Момчета, излезе ни късмета. Никога до сега не съм печелил, по толкова лесен начин пари. Стягайте се, че работа ни чака!

-Та  продължи Ненчо. -Пристигнаха  след няколко дни тировете със бирата, отварачките и клетките, разплатихме се и разтоварихме бирата. Насядахме  под сенките, отваряме с отварачките и пием от бирата, а маймуните ни  гледат умно от палмите. Разгвърляхме касите с бира около дърветата и отварачките  около тях и се скрихме във фургоните. Че като наскачаха ония ми ти маймуни от палмите, отварят бутилките с отварачките и пият ли пият – като смоци.По едно време налягаха на земята и заспяха.

humor nencho 18

Наскачахме ние и започнахме да ги събираме в клетките. Само за два дни поръчката беше изпълнена. Обадихме се на американците, които останаха много доволни, та ни платиха и над  договореното.

-И така от тази авантюра спечелих повече пари, от колкото получих при пенсионирането си. Та тогава, всъщност купих и ферарито.

Момчетата, слушаха, слушаха с интерес, гледаха умно и с разбиране, но едва дочакаха Ненчо да свърши разказа и прихнаха да се смеят.

Да беше друг, щеше да се обърка, да се отчае, а Ненчо видял и лошо и хубаво на този свят лъжовен, само вдигна глава, усмихна се едва-едва и веднага пак стана сериозен.

-Смеете се вие момчета, но за нас българите звънът на парите, винаги е бил много приятен. Тогава по-важното беше колко ще ни звъннат в джобовете, и нямахме скруполи, та затова изпълнихме тази американска поръчка.

-Добре, де, но нали са Ви пенсионирали! Защо тогава отново сте на служба? -полубопитства едно от момчетата.

-Абе, нали вече Ви казах! При мене всичко е много сложно. Зле се разви животът ми. Съдба, пуста да опустее. Връщам се аз от Гвинея Бисау и след два дни получих писмо да се явя във Военното окръжие. Оказа се ,че кадровиците сбъркали при пенсионирането ми, не ми достигали за пенсия осем месеца, та се налагало да си ги дослужа. Но ми заявиха категорично, че тава няма да стане в авиацията. Добре,  че командирът на Парашутния полк ми е приятел, че се съгласи да ме приеме на служба.

Неусетно бяха стигнали до хотел „Бор”. Никола побутна насърчително към Ненчо плоската си метална табакера. Дългите му, добре поддържани пръсти се стрелнаха, като пъстърва към въдица  и отмъкнаха една цигара. След като я запали и дръпна от ароматната отрова и като помълча малко, подсмихна се само с крайчеца на левия си възкъсичек  мустак и без да вдига глава, грабна шапката си и се изнесе, като вятър към  дневното барче, на комплекса.

-Ама, той  ни будалка -каза тихо едно от момчетата ,с такава усмивка, каквато може да се види само в операционната зала.

Един от колегите му, явно добър негов приятел, се доближи до него и като сложи загрижено лявата си ръка на челото му, кикотейки се не съвсем възпитано, на пресекулки добави:

-Как си? -Малко замаян от пътуването от каменната ера!

Всички отново избухнаха в смях и в индийска нишка се запътиха към дневното барче. Походката им беше, като на хора,които знаеха къде отиват.

humor nencho 19

ЕДНА ПРЕКРАСНА ВЕЧЕР НА ОСМИ ДЕКЕМВРИ, ПРЕКАРАНА В БАРОВЕТЕ НА ХОТЕЛ „БОРОВЕЦ”.

И така, беше една прекрасна съботна вечер - осми декември. Целият почивен комплекс, вече беше изпълнен със студентски групи, дошли основно от София да отпразнуват празника си. Трудно беше да се намери свободно място,   в който и да е ресторат, барче, та даже и в най-обикновенните заведения. Но момчетата от смянята бяха разузнали добре обстановката и своевременно си бяха резервирали места в най-хубавия нощен бар на хотел „Боровец”, който по това време беще най-изискания в комплекса.

Подготовката за това най-значимо събитие от смяната, течеше с пълна пара. Още в ранния следобед, едни се гладеха, други бръснеха, трети вземаха душ, а най нетърпеливите, още след  вечеря, започнаха по групи да се изнасят към хотела, за да имат време,  да се поогледат и да си набележат „обекти” за атака.

А, Филчо, Димо и Цецо не можаха да изтраят до съботния ден. Още в петък след обяд започнаха подготовката си ей тъй без повод, с една бутилка пет годишна сливовица люта, като пипер и жълта, като кехлибар, макар, че за тях повод винаги се намираше. Почти всички парашутисти пиеха много, но тия тимата, просто пиеха повече от другите. Не, не бяха пияници, просто обичаха да са по-весели от другите. Някой казват, че пиели много. Може и така да е, да, пиеха много, но следва да се точни, че винаги го правеха  с отвращение. Та още по обяд в столовата, Филчо най тържествено обяви:

- Пичове, в петък не трябва да се търси повод за пиене!

 - Защо бе, опули очи срещу него Димо.

 - Защото самият петък е достатъчен повод.

 Налага се да поясня:

- Петък, да за някой поради известни суеверия е нещастен ден, но не и за нашите герои, за които той беше – удобен в навечерието на уикенда, а този пък и в навечерието на празник - тоест двоен повод.

 Набързо създадоха необходимата организация.  Едно пиене падна, едно ядене, игране, викане - не ти е работа.

 Та нашите герои се насмукали, като мухи, по-пияни от  легионери на легионерско сборище, с премрежени очи, хванали се за ръце, се друсаха, седешком, в стаята си и пееха провлачено в един глас.... 6,7,8 и ще си паднала....

humor nencho 20

Към полунощ,  разкривените столове,правеха последни опити да задържат върху себе си тримата приятели. Ненчо на няколко пъти ги подканяше да си лягат вече, но те бяха загубили и слух и зрение. Филчо полегнал върху масата, каканижеше в непозната гама през нос:...де е Левски, де е Ботев, де е Караджата.....и при всеки стих, главата му се чукаше ритмично в ръба на масата. А, Димо застанал насреща, като разкопан фараон, гледаше  някъде в пространството и не можеше гък да каже. Цецо избърса отскоро наболите си мустаци, стана от масата, поглади си корема с две ръце и като му опъна на крак още една чаша, хълцукна два пъти, изтегна се на леглото си и моментално захърка.

-Хайде, хайде - подканяше ги Ненчо. -И Левски и Ботев и Караджата си отидоха отдавна, ами вий, какво чакате, че не си лягате още?

След, това той се приближи, посегна със силните си лапи, хвана ги един по един през мишниците, затътри ги до леглата им и ги нахвърля, като чували. Че, само след минута, като започна едно хъркане, едно боботене -  не прилича, нито на  гатер, нито на биволско реване, нито на корабна сирена. Закротиха го най-напред, закротиха, като локомотив, кога се кани да потегли, след това заври в гърлата им, закипи, загрухтят, като недоклани шопари, най-после записукаха на три гласа едновременно,сякаш из коремите им лисици са  погналаи кокошки , мисирки, патици и други тям подобни. Като  изкараха птичия номер, започнаха отново пак локомотивно, пухтяха, хъркаха, квичаха, писукаха и ...за другото се сещайте сами. Останалите две момчета  от стаята, смирено  и с бързи темпове се изнесоха към общата зала и налягаха, кой, къде намери. Твърдо, твърдо, ама поне можаха малко да подремнат на тишина и спокойствие.

На сутринта Ненчо положи доста усилия  в опитите си да събуди нашите герои.  Ама, хора, дето до полунощ са погълнали по едно  кило приспивателно, от първи сън тъй лесно ли се събуждат?

По едно време, около осем и половина-девет часа, камириерката имала нещастието да направи опит да ги събуди, за да почисти стаята. Викала, молила се жената, накрая не издържала и започнала да ги кълне и обижда.

Димо се размърдал, ококорил очи, като лисиче от дупка, надигнал се, взел каната с вода и къл-къл се насмукал здравата,  угасил киреча, дето има една дума, тръснал се като росен заек и пак му се прeпило. Затърсил бутилката с ракия, ама, камириерката придвидливо я била скрила, преди това. Погледнал разгневено към нея и видял някаква дебела поклащаща се фигура, която била  придала преднамерено безгрижен вид на масивното си ъгловато лице, макар, че  свинските и очички шарели улавяйки всичко наоколо.

-Къде е бутилката ма, изгледал я  с кървясалите си очи Димо?

 -Каква бутилка търсиш. я виж кое време е, алкохолици нещастни!

 -Скрила си я сврако проскубана, нарочно си я скрила!

humor nencho 21

Камериерката тъкмо беше се насочила към вратата за да излезе, като чу думите му се извърна  рязко с такава  удивителна бързина, че  тлъстото и тяло се затресе, а забрадката и отфръкна на метри зад нея .Свинските и очички премигнаха, а след това отново придобиха безпощаден блясък и тя застана рошава и страшна, изблещила очи , готова да го хипнотизира. От очите и хвърчаха искри, а ноздрите и се разшириха. Устата и бе отворена, а белите и зъби святкаха, гневно към него. Кокалчетата на ръцете и бяха побелели. Очите и се разшириха, сетне потъмняха, докато накрая сякаш целите се превърнаха в зеници. Ноздрите и побеляха и с разгневено лице тя се обърна към него и като започна да чумосва, кълне и нарежда, та, чак докато и изтръпна устата. Тонът и би смразил даже и ония, които я познаваха добре:

-Ах, ти отврат! Мошенник! Алкохолик! Как се осмеляваш! Да пукнеш дано. Дано озъбен те намерят.

И тя продължи, още доста дълго време да врещи, като коза, да кълне и фучи, докато се запени като бясна свиня, около устата.

-Ами, ти ма, я се погледни! Приличаш на танк в рокля! Отзад си като пълнолуние. В роклята ти спокойно могат да се съберат четири души за каре билот. Аз, като изтрезнея, пак ще съм хубав, а ти цял живот ще си останеш дебела и грозна! Димо беше оголил зъбите си на невестулка в нещо, което трябваше да мине за усмивка.

-Хайде усмихни се малко, като видят, че имаш зъби в устата си,  колегите може малко да се пооспокоят.-Продължи да остроумничи Димо.

Камериерката беше озадачена и обезсърчена, с жест на примирение се отпусна на стола до нея, сключи ръце за да прикрие нервния им трепет. Но, като постоя, няколко секунди така, тя преглътна мрачно обидата и изкрещя:

-Млъкни! - Гласът и изсвистя, като камшик. - Красавец, щял да стане! -Нещастен, долен пияница! -В дън земя да потънеш ,пияницо с пияниците, и на целия Ви род името да не се чуе. -Дано черна чума ви натръшка, та да се не видите на белия свят повече.

Огънят вече беше фронтален. Решена да унищожи противника си без устатък, камериерката, кълнеше ужасно.

-Филчоо, Цецоо, -провикна се Димо, станете  братя да видите жива горила! Миналата година в зоологиеската градина на София видяхме една, ама тази е много по-рошава и по-свирепа!

В това време Филчо, който за разлика от Димо, беше съвсем друго нещо, кадифе, памук, душичка човек. Просто да го разцелваш в профил и анфас. Злато човек! Елмаз! Безценен камък! Абе, добро момче, ама си падаше малко мискинин. След, като положи доста усилия, той седна на леглото си, повдигна с мъка глава, изблещи очи нагоре,  също като светец, огледа стаята, постоя, така известно време, гледа, гледа  учудено, па промърмори глухо:

-Бачка, кво става тука бе, какъв е тоя шум?

-Камериерката, бе братo, камериерката! -Скрила ни е пиенето,  тази дърта кокумявка!-Гаври се с нас! -С  жизнините ни интереси се гаври, свинята долна! -Никакво уважение към личноста ни!

 Та, Димо продължи, още дълго време да нарежда, зъл, зъл, сякаш пепелянка му е плюла в устата.

-Какво уважение търсиш, пияницо долна, насмукали сте се по никое време, като вакарелски спирачи, с интересите им се гаврили. Дошли сте тук, да отпочинете, да се презаредите, а не да пиянствате.

Та, както отбелязахме, Филчо, добър и кротък човечец, на никого освен на жена си  ръка не е вдигнал, не издържа на тези обиди и се намеси, като говореше с мъка, бавно и провлачено:

-Че много сте кисела, пък тази заран, бе госпожо. Не се цупете така, а се засмейте, та да изгрее слънце, че то, я вижте,откакто сме дошли, всеки ден с тоя се скарате, с оня се ядосвате, докато един ден опънете педалите и гушнет е букета. Успокойте се малко, не бива така! Нерви са това, не е шега работа, много от болестите от тях идват и да знаете, лек за това няма.

 Камериерката се позамисли, постоя известно време безмълвна, а сетне започна със спокоен глас да нарежда:

-Първо, вие изобщо не сте така умни, както си мислите, а като се напиете ставате още по-глупави. Граматиката ви е сбъркана на вас момчета и системата ви е повредена. Уж  много знаете, много сте учили, пък не може да разберете, че за всички злини е виновен алкохола. Границите си не знаете, ни кога да започнете, ни кога да спрете. И освен това маниерите Ви не ми харесват - в свинските и очи се четеше ярост.

 -Въобще не ме е грижа дали ми харесвате обноските - изгледа я с хитър, намигащ поглед Филчо. Те  са доста лоши. Седя и си ги оплаквам през дългите зимни вечери.

-Вие си мислите, че като дойдете тук на почивка, всичко ви е позволено, всичко може да правите, ама, то не е тъй, не е тъй. Нищо не разбирате! Нищо! Здравето си съсипвате, а пък на мен съвети давате - продължи камериеката.

-Я стига си се надъхвала, като шиитски бунтовник и опявала, че ще ми се пръсне главата, ами ни кажи нещо за махмурлука - изстена Филчо.

-Знам аз едно средство срещу махмурлука!

-Какво е то?

-Не пийте толкова много.

И като се изправи, с една просто удивителна за това едро тяло лекота, огледа се победоносно, извърна се със завидна за нейните килограми бързина и със скоростта на тайфун напусна стаята на нашите герои, като така тресна вратата, че чак непокиста Цецо, на когото до този момент нищо от случващото се в стаята не успя да смоти съня, се стресна и събуди. Опули очи, гледа, гледа изпод  рунтавите си вежди, криви, криви устни и накрая продума:

-Кво става, тука земетресение ли имаше?

После с мъка се изправи, направи две-ти несигурни крачки, върна се обратно, строполи се на леглото си и не помръдна повече.

-Тоя булдозер, камериерката, щеше да отнесе вратата, Тва женище не си знае силата, що ли не си иде на село да копа и гледа едър и дребен рогат добитък, ами дошла тука тъй, да тормози, честните и почтенни хора, и не им позволява да си отдъхнат на спокойствие - смотолеви Димо  и се наведе уж да му помогне, но невидими сили го тласнаха в стената, далече от целта. Той се заклати, заклати да падне, но се удържа, след това се спря, поопипа си главата и сякаш озарен от някаква  внезапна мисъл, се насочи към леглото си и изведнъж, като подкосен се просна в него по корем, като част от тялото му остана на пода и след миг захърка блажено.

humor nencho 22

Филчо, седеше на леглото си с благовидно изражение на патреарх, усмихна се снизходително и като се обърна към вече спящите си  събратя, смотолеви:

-Тая жена Бачка има нисък праг на търпимост. Трудно може да и се угоди. Всъщност, за каква жена говоря пък аз? Това е женище! Беззъба, куткудякаща вещица. Това е....

Явно силите му стигнаха само за това мъдро умозаключение и след, като се прозя шумно и не до там възпитано, кротко полегна и с удоволствие се включи в набиращият скорост грухтящ  хор на хъркащите си съквартиранти.

Като изключим тези трима герои, останалите момчета от смяната, както споменахме по-горе, след трескава подготовка, непосредствено след вечеря в съботната вечер, по групички, се иснасяха към заведенията на хотел „Боровец”. Едни отидоха на ротативките, за да убият времето, други потърсиха уюта на барчетата, трети просто насядаха по фотьойлите във фоайето и с нескрито любопитство наблюдаваха и естественно оценяваха притичващите студентки, които, това май въобще не ги смущаваше, напротив, явно им даставяше удоволствие .

Ненчо, заедно с една доста внушителна група от парашутиатите и летците, които навсякъде го  следваха, защото шегите му явно много им допадаха, се шмугнаха в дневното барче, в дясно от рецепцията. Вътре беше полутъмно, приятно топло, уютно  и тихо .Вдясно имаше извито барче и столове смеки и удобни седалки. Около ниските масички бяха наредени столове с високи облегалки, чийто тапицерия приличаше на велур, но навярно беше имитация. Това изглежда беше уютно и тихо местенце, където можеше да се намери нещо добро за пиене и прилично мезе, без това да ти струва, колкото домакинските ти разходи за цяла седмица. Наместиха се в едно от сепаретата вдясно от барчето. Преди да седне Ненчо съзря позната физиономия в съседното сепаре и се запъти към нея. Оказа се че това е негов колега от парашутния батальон в София, който отпи една здрава глътка от чашата си и мека топлина полази от петите до плешивото му теме. Ненчо го изчака да остави чашата си и се провикна:

-О....,оо, Пешо и ти ли си тука бе ,здрасти.

Като видя Ненчо, той доста се изненада и едновременно зарадва. Посочи с ръка един от свободните столове и  усмихнат рече:

-А, още едно двадесет! Отгде те господ изпрати? Тъкмо мислех да ставам. Сядай, сядай  и разправяй, как си, що си?

 -И като му подаде стола, прибра си цигарите от масата и ги скри в джоба.

-Какво ги криеш, скрънзо? Дай тук една цигара!

 -Не ги крия, ама рекох, че твоите са по-меки! Седни де, сядай!

-Ненчо се усмихна и посочи съседното сепаре. Не мога братле, с компания съм. На почивка сме на профилакториума и решихме тази вечер да се почерпим. Така, че твоята почерпка, ще я отложим за другия път

-Е, аз пък силно се надявах, че ти ще почерпиш този път, ама, хайде, явно ще  се наложи да почакам отново, макар, че от мъжка черница не знам някой да е откъснал плод.

-Та, не разбрах, ти по какви дела си насам - полюбопитства отново Ненчо.

-Абе дъщерята е на студентски празник тук, та жената ме командирова, да осъществя скрит родителски контрол.

Ненчо, който добре познаваше авера си се усмихна ехидно  и рече:

-Ясно ми е какъв контрол, ще осъществиш!

-Що бе? Направи се на обиден приятелят му. Аз ще пийна само едничко.

-Че, то всички пием по едничко, никой не пие по две наведнъж.

-Ей, ама, ти нещо ме занасяш ,опита се да се направи на обиден софианеца.

-Хайде, да ти е сладко, умната с родителския контрол - усмихна се Ненчо, потупа пиятеля си по рамото  и се запъти към местото, което момчетата нарочно му бяха подбрали да е по-всредата на сепарето, за да го чуват всички. Това естествено го поласка, уважаваха го момчетата, какво повече му беше необходимо.

И тъкмо се канеше да им благодари, когато забеляза, че една оперена сервитьорка ги  стрелна с поглед, в който проблясна закачливо пламъче. Ненчо, веднага и направи знак да се приближи до тях. Ясно сините и очи блеснаха така ярко, сякаш блесна сабя. С бързи и тихи стъпки, тя се появи  на секундата до сепарето им  и ги наблюдаваше усмихнато и с любопитство. Лицето и с високи скули беше леко приповдигнато, а усмивката и продължаваше да играе върху влажните и сочни устни. Умните и блестящи очи спокойно отвърнаха на любопитните погледи на внушителната група.

-И с какво ще облекчим душите тази вечер? -рече тя. Гласът и подхождаше на изящното и тяло, беше нежен и мек.

-Уиски за всички-рече Ненчо. - И чисто, нека да е  голямо.

-Какво да бъде уискито?

-„Чивас Ригал” -скъпо шотланско уиски .Мезето оставаме на Вас да изберете, но държим да е само от това, върху което кацат мухи.

-Че то и на л.....о, кацат мухи бе Ненчо, намеси се колегата му от съседната маса, който явно беше набрал, даста солидна преднина пред тях по изпити питиета. Я виж, военнослужещи пият уиски!

-Ние може да живеем в калта, но се забавляваме нашироко! И още нещо - изсъска Ненчо, не винаги е най-правилно, да постъпваш правилно!

-А, ти по-добре не се меси, ами внимавай, че както си я подкарал, ще изпуснеш родителския контрол и „горгоната” в къщи ще ти разкатае фамилията - сряза го Ненчо.

 -Ама, я почакай малко! Ти с ме гаргара ли ще си правиш, тази вечер?

Ненчо се направи, че не го е чул, зашото много добре знаеше, че когато е злоупотребил с питиетата ставаше зъл и трудно контролируем. Всички останаха малко изненадани от решението на Ненчо да поръча от най-скъпото уиски, но бързо се окопитиха и започнаха да си поръчват безалкохолни напитки. След първата чаша компанията взе да става по-весела, езиците се поразвързаха и всички оживено коментираха предстоящото прекарване на празничната вечер. Само едно от момчетата близо до Ненчо седеше замислено и не вземаше участие в разговорите.

-Какво става бе момче?  Какво си се умислил, като фалирал еврейски търговец? Да не са ти потънали гимиите? Я, се поотпусни малко!

-Остави ме-рече момчето, -не е за приказване моята. Смачка ме тоя живот Ненчо! Смачка ме, като кьорав кон охлюв ме смачка! Една мъка ми е легнала на сърцето, - не ти е работа.

-Кажи си я, кажи си я тази мъка, - изписука на тънко Ненчо....., тия работи тъй стават. Сподели, че да ти олекне и да почерпиш.

-Жената, бе Ненчо, жената - оплака се момчето. Създава ми сериозни проблеми. Все меле, мърмори, все не доволна, като се прибера вечер, не ме оставя на мира с постоянните си скандали, надува ми главата с нейните приказки.

-Такаааа. Такива ми ти работи значи! Ами! Какво се чудиш? Що ме гледаш така! Не е болка за умиране това. Я му дръпни едничко! Тъй си е вървяло от край време и тъй ще си върви. Както казват старите и мъдри хора:то лютата чушка ако не люти; краставицата, ако не горчи; жената, ако не гълчи и мъжът ако не мълчи, къде ще му излезе края, а?

Момчето се усмихна доволно  и като намгна дяволито рече:

-Прав си мама му стара! Адски си прав!

-Абе, Аз, не винаги съм прав, но по принцип никога не греша - гордо констатира Ненчо и като вдигна чашата си, чукна си с момчето и се провикна. - Хайде наздраве, когато сме най-зле ,така да сме.

Седналият срещу него Васил се усмихна и с нескрита гордост сподели:

-С мойта жена вече пет години живеем, без да имаме проблеми!

 -И за развод никога не си помислил?

 -Никога! - само за убийство!

 -От другата страна на Ненчо, един от младите летци след, като чу тези трогателни истории се усмихна и с гордост заяви:

-Ей, за това аз не се женя! Трудно ще се разделя със свободата си! На една жена щом и  подариш  пръстен и гаранциятаи веднага свършва!

 -Значи ти не си женен?

 -Ами, аз женен! -Рече той. -Млякото  е много евтино, нали знаеш оня виц?

 -Защо да си купуваш крава ли?

 Той кимна:

-Защо да си купувам крава, когато млякото е толкова евтино?

-Бива си я, а? -рече той, като посочи сервитьорката и намигна яко.

 -Жена и половина! Но силно се съмнявам ,че можеш да си я позволиш!

-Кой знае? Кой знае? Понякога обичам, да се самозалъгвам и си въобразявам, че притежавам някакъв гениален нюх, какъвто имат великите историци, когато направят съдбоносно откритие.

-Затвори си устата - рече Ненчо. Или искаш да глътнеш някоя муха?

-Не съм гладен. Влюбен съм.

Гледаше право към сервитьорката. Имаше вид, сякаш бе изпаднал в транс или бе мъртво пиян. И в двата случая човек има тоя невиждащ поглед .

-Успех тогава! - усмихна се Ненчо, явно спомняйки си младостта, после добави: - Слушай момче, от мен да го знаеш, ако избираш между жена и бутилка вино, първо виж годината на производството.

 -Кво, искаш да кажеш? Че външният вид лъже?

-Сам прецени и тогава решавай, според мен, тази клони към двадесет и осем  тридесет.

-Не думай! Не може да бъде! Чак, пък толкова!

В същото време едно от момчетата се провикна:

-Хей, докога ще киснем тук? Хайде да ходим при студентките!

-Те не могат да ни гледат, като сме пияни!

 -А, ние не можем да ги гледаме, когато сме трезви!

Платиха и се запътиха към нощния бар на комплекса, които се намираше на партера на хотела и беше свързан с фоайето с две въртящи се врати, облицовани скожа и бронз. Три застлани с килим стъпала се спускаха към вътрешността на Г-образното помещение със сепарета и тапицирани крисла. За разлика от повечето барове в комплекса, този беше ярко осветен. Така клиентите можеха да да се гледат един друг и да виждат цялото помещение  с неговите разклонения. Пред самия бар за самотните посетители бяха наредени шест табуретки с мека тапицерия, които даваха възможност да се обхване с поглед целият бар.

Тази вечер, според очакванията напливът от посетители беше голям. Морето от студенти на дансинга се тресеше  в ритъма на оглушителната музика. С доста усилия се добраха до предварително резервираното си сепаре. Останаха доста очудени и приятно изненадни, когато зърнаха тримата герои - Филчо, Димо и Цецо,които,свежи,чисти и прилично облечени се усмихваха  и  с погледите си ги подканяха да седнат.

-Е, еее, голям късмет имате. Един път да ни няма и пак да ни срещнете - пошегува се Филчо. Хайде сядайте де, какво чакате?

-Какво става бе момчета? Шен ли сте?

-Като кукоряк сме! - извика Димо, като се опита да надвика диджея, чийто глас кънтеше, като бейрутска престрелка и им направи жест с ръка да сядат.

До Цецо седеше красива и спокойна брюнетка, която им се представи с името Стела, изглеждаше по-млада - доста по-млада от него и достатъчно елегантна, за да носи плътно прилепнал, стегнат светлокафяв  панталон, очертаващ стегнатия и закръглен ханш и плосък корем - които не личеше да са приатегнати с колана. Носеше жълт пуловер, вероятно от камширска вълна, който също изпълваше добре. Беше  хубава жена - почти красива; с  къса кестенява коса на вълни; със сърцевидно лице и нежна  брадичка; наситено кафяви очи с тъмни кръгове от някаква сянка или тъга; кожа с красив загар, в никакъв случай - загрубяла; хубав прав нос и уста, която, сякаш бе забравила да се усмихва.

А, Димо, който, никога не подбираше, или пък, такава си му беше кармата, нежно беше прегърнал през рамо, едно въздабеличко момиче с размазано  ярко червено червило и два пръста боя по бузите, а за грима й няма нищо да споменавам, просто не мога да Ви го опиша - самата смърт, че на всичкото отгоре и ни се усмихваше. Доста от нас  трябва да сме я зяпнали, когата тя стана да ни се представи. Не знам, колко време трябва да сме я запали, но навярно е било секунди.  Носеше бяла рокля с релефно тъмно, но едва ли щеше да я гледаме по - втренчено, дори да беше гола. Тъкмо така и ни подейства.

Тя седна със завидно за килограмите и  грациозно движение, като разкри част от краката си, гледката не беше никак приятна за гледане, ама, хайде да не издребняваме.

-Все се чудя, защо жените си слагат толкова грим по очите, след, като ние им гледаме само циците? - Зададе риторичния си въпрос Ненчо, но като разбра, че никой не го е чул, махна с ръка и седна на удобното кожено крисло с изглед към дансинга.

До Пухчо пък седеше  едно русо или изрусено (все тая, на кого му пука) момиче, което усмихнато ни наблюдаваше. Лицето и с високи скули беше, леко приповигнато, към нас, а усмивката и продължаваше да играе върху влажните и устни. Умните и блестящи очи спокойно отвърнаха на любопитните ни погледи. Под синкавата и рокля очите ни доловиха  изящни очертания на гъкавото и стегнато тяло, с безупречно гладка  кожа, която наподобаваше на лъскав абанос.

-Изключително привлекателна жена. Тя си заслужава да бъде разгледана добре. Може като нищо да вкара човек в беля - изсъска Васил. И, като избута елегантно стоящите пред наго момчета се изпъчи пред нея с явното намерение да и се самопредстави.

-Казвам се Мими - представи му се тя, явно разгадала намеренията му и го изпревари - А вашето име вече знам. -Когато ми го съобщиха, ме помолиха да се пазя от Вас и, като се  усмихна  тя  му подаде нежната си ръка.

-Че, защо, чак толкова ли съм страшен? -После пое подадената и ръчичка и гальовно я целуна, като с мъка потисна внезапно обзалото го желание да я прегърне.

 Очите на момичето се вдигнаха към неговите и останаха заковани там. Интересно, дали съзнаваше, че му е направила силно впечатление? Сигурно.

-Ей, ееей, Бачка, избърши си лигите и върви си намери мацка. Доло ръцете от моята!

-Пичове, а моята мацка има сърце, като софийска маршрутка, колкото и да е ангажирана, винаги има място за още един мъж- гордо констатира Димо и победоносно гъврътна наполовина съдържанието на чашата си.

-Стига де! Начумери се пресилено въздебеличката дама и го сръга в ребрата, така,че далака и левият  му бъбрек едва не си размениха местата.

Димо, се изненада доста от неочаквано силния и удар, но, като си дръпна за пореден път от приполовената чаша, както, само той можеше – изтърси поредния си бисер:

-По-леко с лакътя скъпа!  Ти си като картина в галерия,всички те харесват, но никой не иска да те вземе в къщи.

Но, като видя гневния и поглед, веднага разбра, че този път е прикалил с шегите си. Кръглото и червендалесто лице пламна и устните и се присвиха.

humor nencho 23

-Ако, не оттеглиш веднага неверните си обиди, предупреждавам те откровенно, че ще си докараш куп неприятности. Очите и ядно пробляскваха, а гласът и отекна още по-силно. -Приемам това, като лично оскърбление и няма да ти се размине. Момичето се приближи плътно до него, хвана го за риверите на сакото и само бог знае, какво щеше да се случи, ако не беше се намесил Цецо.

Гневно, като вулкана Етна преди изригване, момичето скочи изненадващо за килограмите си, като ранена кошута и  за щастие на цялата компания изчезна към изхода, оставяйки след себе си, завихряне, като средностатистическо американско торнадо.

-От къде я изкопа ,пък тая бе Димчо! Нали съм ти казвал, бе моето момче да внимаваш и предварително да проучваш  с какви се замесваш. Малко ли си патил от лекомислените си постъпки? -бащински го смъмри Ненчо.

-А, ааа, Ненчо, проучих я, бе братко, проучих я, как да не съм! Сестра и е магистрална проститутка, а майка и е координатор на куклусклан....но иначе е чиста, като утринна роса.

-И, изобщо, как ти хрумна да и го кажеш в очите?

-Защо, ти не си ли съгласен?

-Да, ама не биваше да и го казваш направо. И освен това, пукница те прави безотговорен и шегите ти стават непоносими и някой път наистина ще я загазиш здраво.

-Ако не посочиш недостатъците на една жена, тя ще ги намери у тебе. Жените..., те са най –долните твари, които бог е сътворил на земята. Всички злини на мъжете идват от жените. Не напразно  един древен мъдрец е  казал: „Първият спокоен сън на Адам бе и последен.Събуди се и .... имаше вече жена”. И от мен да го знаете, на река, жена и рогат звяр, никога не вярвайте! Умът на жената е малко, но хитростите - много, многооо! Срещате се с една жена, спите заедно, но свършат ли парите, тя се изпарява! Казвал съм го и друг път: - Човек бива щастлив през живота си само двва пъти:кога се жени и когато погребва жена си.Толкоз!

Ненчо го слуша, слуша, па рече:

-Прав си, човече! Прав си! И остави това, ами все ти черпиш, та не може да ти се възрази нищо.

Като чю, тези думи Димо изведнъж се стресна, като забеляза, че новодошлите още седят, без да са си поръчали. Обърна се към бара и подаде сигнал.

Мигновено към тяхното сепаре се запъти с почти ситнещи стъпки една сервитьорка със стегната висока фигура, облечена в идеално изгладена тъмносива униформа, с въскъсичка поличка. Дългокрака и с едър бюст, тя цялата излъчваше съблазните си, като запален фойерверк. С притаен дъх мъжете извръщаха глави подире и - обикновенно така се получаваше.

-Е, и решихте ли вече! Кво да бъде?

Започнаха да заявяват поръчките, а  тя на няколко пъти се опита да ги запише и пресметне, но все не и се удаваше да го направи и се налагаше да я коригират. Виждаше се от самолет, че не и дастига умствения багаж на тази жена и всяка дейност, свързана с напрегната мозъчна дейност, не и беше по силите. Както и да е, тя не е виновна, природа - на едни дала в изобилие, други осакатила, нищо не може да се направи. Та най-накрая, явно доволна и щастлива, че е успяла да се справи със задължението си да приеме поръчката, сервитьорката мигновенно се изстреля към бара, със сищите ситнещи стъпки.

-На тая, мозъкът и е в гърдите, ама бедата е там, че нямат връзка помежду си - изсъска Ненчо.

-Стига де Ненчо! - смъмри го Цецо.За какво му е мозък на момичето, при тази красота. Господ се знае работата - колкото дава от едното, толкова взема от другото. После се усмихна широко и лисна наведнъж остатъка от питието в гърлото си.

След малко поръчката пристигна. Ненчо, от когото идеите бликаха, просто като фонтан, макар отлично да знаеше, че при подобни тържества, лъжливите барманите използваха хиляди начини да мамят и обират клиентите, като се започне с: недоливане по мярка на чашите; разреждане на питиетата; пробутване на некачествени по-евтини питиета и така нататък, да не изброяваме всичките, като погледна недопълнената си чаша не издържа и се обърна към сервитьорката:

-Уважяема госпожице, защо в чашата ми има косъм?

Изненадана, сервитьорката се надвесе над него, погледна чашата му, позамисли се  с усилие, сякаш кой знае какво откритие щеше да направи, после, с лекота го дари с една нежна усмивка, което явно не беше проблем за нея, изправи се и тържествено заяви:

-Ама, господине, това не е косъм, а отбелязката на чашата, до къде  трябва да е пълна.

-Така, ли? - направи се на изненадан Ненчо. Ами, щом е така, ха отидете обратно  до бармана да я напълни до отбелязката.

Всички се засмяха, макар този изтъркан трик, отдавна да им беше известен.

Малко по-късно, погълнати от сериозната и отговорна работа, около присушаване на пълните чаши, компанията съвсем скоро забрави за умствените проблеми на горката сервитьорка. С напредване на вечерта, сепарето им утесня съвсем, все нови и нови момичета сядаха и ставаха от масата им през цялата вечер, а с приближаването на малките часове непоколебимото им веселие растеше пропорционално с погълнатия алкохол.

След третата изпита чаша Румен, иначе жизнен радостен, целомъдрен и видимо щастлив човек, кротък, кротък и  на мравката път не минава, изведнъж се разплака. Ненчо го погледна учуден.

-Какво ти става, бе човек? Защо така изведнъж ревна, пък сега?

-Аз, съм недостоен човек .Мамя съпругата си. Имам приятелка. Изневерявам и със друга. Как ще я погледна в очите  след всичко това, което се случи?

Димо, като чу всичко това, се стресна, изгледа го учудено и извика:

-И таз хубава, Румене, аз със колкото жени съм изневерявал на моята, ако ревна, заведението ще изпразня. Я се стегни,  ти май нищо не си разбрал от това, което казах за жените. Я му сръбни една глътка за кураж и не му мусли толкова надълбоко.

Румен пряко волята си изсипа почти приполовената чаша в гърлото си, тръсна глава, облещи очи към тавана, а брадичката му настръхна застрашително и започна да с е дави, като малко гардже със скакалец, но постепенно мека топлина полази от петите до темето му, усмихна се едва - едва и изведнъж се отпусна и  сниши кротко във фотьойла и не помръда повече.

Две от момчетата веднага скочиха и го изведоха навън, а после с доста усилия го отнесоха до стаята му в почивната станция.

-Ей го на! Сега видяхте ли на какво са способни жените? -Тържествуваше Димо.

-Чакай малко Димо. Да беше друг, както и да е – в едното влязло, из другото излязло, ама Румен е това, не е шега работа. Всички знаем, колко е чувствителен и от него всичко може да се очаква. Утре трябва да си поговорим с него, да му помогнем - сериозен и  загрижен сподели Ненчо.

-Хайде, де! - открито се възмути Васил. Чувствителен бил, що не се хвърли от някой мост или под влак, ами преследва чуждите жени, като разпасан откакто го помня. Съгласен съм да беше някой друг, щеше да се обърка да се отчае - не дай боже и на живота си да посегне, но Румен, видял и лошо и хубаво на този свят лъжовен, не е от хората, които губят кураж. Инак, съгласен съм, че е кротък, ама види ли чужда жена, става друг човек, веднага започва да я сваля. Е има си и той един кусур! Не носи на пиене! Като пийне не знае, какво приказва! А и тази нощ се насмука яко!

- Така значи, а аз глупакът взех, че се вързах - тюхкаше се Ненчо.

Някой от по-късметлиите с удоволствие стигнаха по взаимно съгласие до стаите на момичетата си. Други продължиха настървено със отговорната си мисия да онищожават поръчания алкохол, водени от разбирането, че алкохолът е вреден за човешкото тяло и трябва да бъде онищожаван по всяко време на годината, данем и нощем, по всички географски ширини, където и когато го откриеш. Димо, който най-усърдно, отговорно и с чувство за дълг, изцяло тази вечер  се беше посветил на  тази задача и съвсем съзнателно я изпълнаваше почти до зори, макар и останал сам.

След няколкото покани от страна на бармана, че вече затварят, взе наполовина пълната бутилка с уиски, изправи се с мъка, заклати се да падне, но се задържа, направи две - три несигурни крачки, като неопитен моряк на палубата на кораб бурно море, поогледа се, почеса се зад врата и като му опъна на крак една  здрава глътка , направо от бутилката, изкашля се шумно и сякаш озарен от внезапна мисъл,  повъртя се повъртя, но все пак намери сили в себе си и се насочи към изхода и криволичейки потъна в тъмнината.

Навън беше студена и мъглива зимна вечер, утрото напразно се мъчеше да пробие дебелия кожух от напластени облаци и мъгла. От приятния хлад и свежия въздух Димо се осафери и отново надигна бутилката. Служителят на паркинга го забеляза, поклати неодобрително глава и рече:

-Тц ,тц, тц, че бива ли така? Няма закон за тая работа!

 -Настинал съм - рече Димо.

 -Боже мой, колко лошо. Аз също.

 -Заповядай.

 -Шегуваш ли се? - рече той.

-Съвсем не. Гълтай, че бързам, развиделява се вече.

-Е, благодаря малкия - рече той, - за мойта настинка.

Димо  си взе обратно  бутилката и със скороста на костенурка, погната от лисица се закандилка  към вилата. След малко реши, че още една глътка  ще му помогне, поне нямяше да му навреди, надигна бутилката и като му опъна издебеличко, за последен път, избърса с цяла шепа устата си, хълцукна и като се изпъна като гвардеец потегли напред. Някаква жена, която вървеше по тротоара и влачеше две торби, явно с остатъци или не съвсем от студенския копон, го видя и бързо извърна поглед, сякаш беше извършил нещо нередно, а тя е света вода ненапита.

-Само с лечебна цел, скъпа госпожо, рече и Димо, погледа я малко с премрежени очи, а после, леко озадачен установи, че е изминал едва една трета от маршрута си и ускори темпото.

Щом стигна до вратата на стаята си, блъсна се в нея и тя понеше беше отключена се отвори изведнъж и той се просна по гръб и така си остана, бутилката отфръкна чак до другия край на стаята и с облекчение изля остатъка от съдържанието  си, явно, доволна, че най накрая се е освободила от омразното си съдържание. Утрото стаило дъх ,сякаш се ослушваше да не събуди Димо, в жилите на който уискито се разливаше на длъж и на шир и сладки тъпки лазеха по гърба му.

humor nencho 24

УВАЖАЕМИ ЧЛЕНОВЕ И СИМПАТИЗАНТИ, УПРАВИТЕЛНИЯТ СЪВЕТ НА СДРУЖЕНИЕ  „СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПАРАШУТИСТИ”  НА СВОЕ РЕДОВНО ЗАСЕДАНИЕ ПРОВЕДЕНО НА 21.01. 2015Г. РЕШИ :

 I. НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ.26 ОТ ЗЮЛНЦ ДА БЪДЕ ПРОВЕДЕНО ОБЩО СЪБРАНИЕ НА СДРУЖЕНИЕТО НА 18.04.2015 ГОД. ОТ 10:00 ЧАСА В ЗАЛАТА НА РЕСТОРАНТ "ЕЛИВАНТО" В ГР. ПЛОВДИВ, КВ. ГАГАРИН, УЛ. "ОГРАЖДЕН" - 10, ПРИ СЛЕДНИЯ ДНЕВЕН РЕД:

 1.ПРИЕМАНЕ ГОДИШНИТЕ ОТЧЕТИ: НА УС ЗА ДЕЙНОСТТА НА СДРУЖЕНИЕТО ПРЕЗ 2014г.;  НА КОНТРОЛНИЯ СЪВЕТ ЗА ДЕЙНОСТТА СИ ПРЕЗ 2015г.;

 2.УТВЪРЖДАВАНЕ ПРИЕМА НА ЧЛЕНОВЕ ОТ УС НА СДРУЖЕНИЕТО ПРЕЗ 2014 ГОДИНА;

 3.ПРИЕМАНЕ НА: ОСНОВНИТЕ НАСОКИ;  ПРОГРАМАТА ЗА ДЕЙСТВИЕ И БЮДЖЕТА НА СДУЖЕНИЕТО ЗА 2015 ГОДИНА;

          4.УТВЪРЖДАВАНЕ ГРАФИКА ЗА ИЗВЪРШВАНЕ НА ЦЯЛОСТНИ ПРОВЕРКИ ПРЕЗ 2015Г. НА УПРАВИТЕЛНИЯ СЪВЕТ ОТ КОНТРОЛНИЯ СЪВЕТ НА СДРУЖЕНИЕТО

          5.ПОПЪЛВАНЕ НА ОВАКАНТЕНИ МЕСТА В КОМИСИЯТА ПО ЕТИКА НА СДРУЖЕНИЕТО;

 6.ДРУГИ.

 ПРИ ЛИПСА НА КВОРУМ, НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ.27 ОТ ЗЮЛНЦ ,  СЪБРАНИЕТО ЩЕ СЕ ПРОВЕДЕ НА СЪЩОТО МЯСТО И ПРИ СЪЩИЯ ДНЕВЕН РЕД В 11.00 ЧАСА  (1 ЧАС ПО-КЪСНО),  КОЛКОТО И ЧЛЕНОВЕ ДА СЕ ЯВЯТ.

                 II. ОПОВЕСТЯВАНЕТО НА ЧЛЕНОВЕТЕ НА СДРУЖЕНИЕТО ЩЕ СЕ ИЗВЪРШИ ЧРЕЗ ОБЯВА В ДЪРЖАВЕН ВЕСТНИК,  ДОБЛИРАНО ПО ТЕЛЕФОН

                                                                                           УПРАВИТЕЛЕН СЪВЕТ НА СДРУЖЕНИЕ

                                                                                          „СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПАРАШУТИСТИ”

Страница 1 от 3

За сдружението

Специални сили

Други статии